КОЕ Е ИСТИНА?

"Който контролира миналото, контролира бъдещето; 

който контролира настоящето, контролира миналото"

                                                           Джордж Оруел, "1984"

ПАИСИЙ – СРАМНО ЛИ Е ДА СИ БЪЛГАРИН ДВА ВЕКА ПО-КЪСНО?

Днес Българската православна църква почита паметта на една от най- значимите личности в по-новата ни история – Паисий Хилендарски. 19 юни също така се приема и като деня, на който светецът, оставил следа във вековете с написването на „История славянобългарская”, изразява покровителството си спрямо българското минало и учените, посветили живота си на него – историците. Като автор на този текст мога да ви уверя, че не целя да изполвам днешния ден, за да изсипя тонове патетични думи и патриотични, псевдоархаични тиради върху горката глава на светогорския монах. За тази цел си имаме “талантливи” стихоплетци и политици патриотари. Честно казано, аз не съм особено впечатлен, че е денят на Паисий Хилендарски или, че тази година се отбелязват два века и половина от написването на „История славянобългарская”. 

 Може и да се лаская, но мисля, че Паисий винаги е бил и ще бъде в сърцето ми. Той няма нужда от ден или годишнина, за да е осезаем в живота ни. Ние имаме нужда от такива дати, за да се замисляме поне малко от малко… Едно от основните правила на историята е, че в нея няма „ако”, но все пак не може да не се замисляме от време на време какво щеше да стане, ако не беше се случило така… Какво щеше да стане, ако Паисий (1722 – 1773) не беше решил да напише „История славяноболгарская”? С риск да обидя споменатите по-горе политици и поети, които се пенят, за да измислят по-величествени начини да извисят делото му, бих отговорил: най-вероятно същото. 
Противно на мнението на много мастити учени и светила, Паисий Хилендарски не е от онези ярки личности, чиято дейност е придвижвала като с магическа пръчка историята с десетилетия и векове. Той е продукт на времето си. По-буден, но-решен, с по-ясна визия за важността на народното самоосъзнаване, но обикновен човек. Ако не се беше появил той, някой друг щеше да напише своята пробуждаща патриотизма книга. 

„История славянобългарская” също не е нещо уникално. Достатъчно е да си спомним за историята на Петър Богдан Бакшев (издадена 85 години преди Паисиевата книга) или за „Стематография” на Христофор Жефарович (две десетилетия по-рано), за да осъзнаем, че хилендарският монах не е първопроходец. Само ако разгърнем страниците на „История славянобългарская” ще разберем, че в по-голямата си част тя представлява нещо средно между сборник приказки и наръчник с небивалици. Макар и сам да пише, че ходил „чак в Немско”, за да търси сведения за труда си, Паисий ни най-малко не може да претендира за изчерпателност, а още по-малко за обективност. 

Също така обаче е достатъчно да погледнем отгоре-отгоре личността и делото му, за да осъзнаем, че нито първенството, нито академичността, нито благодарността на поколенията са били сред целите на Паисий. Неговото дори не е цел, а вътрешна необходимост. Вътрешната необходимост на възрожденския човек – да разбере кой е, да дефинира разликата на себе си и близките си от една страна, и останалите от друга. Да направи каквото е по силите му, за да покаже, че „неговите хора”, народът му, имат място под слънцето, което е ако не по-добро, то поне не по-лошо от това на останалите… И Паисий го прави. Колкото е по силите му, без да се взема насериозно, вглъбен в пътя, а не в сияйните бъднини.

Каквото и да се опитват да изсмучат от пръстите си историците, политиците и писателите, нещата, които със сигурност са известни за Паисий, са наистина ужасно малко. Това също дължим до голяма степен на самия него. Ако знаеше, че ще има толкова сериозен интерес към личността му, може би щеше да напише някоя дума повече за себе си… Той обаче мислел, че по-важно е да накара сънародниците си да се гордеят с миналото и да вярват в това, че си струва да се борят за самостоятелно бъдеще.

Без да се опитвам да претендирам за изчерпателност, мисля, че все пак е важно да се отбележат едно-две обстоятелства относно биографията на Паисий. Той е роден през 1722 година. Смята се, че е най-вероятно това да се е случило в някое от селищата в тогавашната Самоковска епархия, като за родно място най-упорито претендират самият Самоков, Банско и село Доспей. Периодично се включват и други желаещи да се докоснат до славата. Последният пример е с пернишкото село Кралев дол, на чиито диалект бил писал монахът и в което имало Паисиева махала. 

Дискусиите са необходима част от достигането до историческата истина, но едва ли мястото да се водят са площадите или медиите. Затова и нямам намерение да изказвам мнения по темата. Дано да се намерят безспорни доказателства кое е родното място на Паисий, макар че това едва ли има голямо значение за някого. Освен за местните патриоти тип ала „и ний сме дали нещо на света”, туроператорите и собствениците на хотели и ресторанти. Ако обръщаше толкова внимание на месторождението си, Паисий щеше да го отбележи изрично, а защо не и да напише негова история. Той обаче категорично демонстрира, че това, което вълнува мислите му, е миналото и бъдещето на целия български народ. Показателен че не се взема на сериозно е и фактът, че в една от малкото бележки, в които говори за себе си, той изрично отбелязва, че преди да постъпи в Хилендарския манастир през 1745 година, не е учил нито граматика, нито светски науки. Никакви претенции, никакви измислени професорски и архонтски титли… Ето това отличава Паисий от почти всички хора. 

Тъй като тогава монасите обикалят често земите, населени с християни, за да повдигат духа и да поддържат вярата им (а междувременно и да събират дарения), по време на тези обиколки Паисий най-вероятно стига до идеята, че българите се нуждаят от писана история на народа си. И улучва точно правилния момент, за да попречи на гърцизацията и да даде тласък на националното самоосъзнаване. Може би тънък нюх, може би месианство, може би просто късмет, но безспорен факт… Безспорно също така е и че след двегодишно събиране на сведения за миналото на народа си, Паисий сяда в Хилендарския манастир и през 1762 година вече е готов със своята, не, с нашата „История славянобългарская”. 

През следващото десетилетие авторът обикаля неуморно местата, населени с българи, а книгата му е десетки, дори стотици пъти преписвана, предавана от ръка на ръка и четена шепнешком. 
Голяма част от думите му може и да не са потвърдени от историческите факти, но вдъхновяват все нови и нови хора да се гордеят с произхода си, да образоват децата си и да дават живота си за свободата. Това е много повече от желанието на някои наши съвременници да задържат откраднатия от Гърция оригинал на „История славянобългарская”. 

През тази година се навършват и 50 години от обявяването на Паисий Хилендарски за светец. Чуха се изказвания, че имената на всички улици в страната, които са кръстени на него, но са без приставката „Св.”, трябва да се променят. Смешно и жалко. Никой не става светец, защото е обявен за такъв. Шумните тържества, високопарните думи, годишнините, всичко, или почти всичко това е много хубаво. За Паисий обаче е достатъчно просто да носим делото му в сърцата си. И да правим така, че никой да няма причина да се “срами”, че е „болгарин” заради постъпките ни. Най-малкото пък Паисий… 
Източник stoyantorlakov

БЪЛГАРСКИ ЦАР Е ПРЕВЗЕЛ ПЕРСИЯ, СПОРЕД ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

В своята история от 1762 г. Паисий пише, че е съществувалбългар-ски цар, който е превзел Персия. „Гърците от завист го нарекли Хасан, Касан... Той превзел Армения и Мидия. Те били отначало две царства – армени и миди...Нарекли го... пръв български цар.” (Паисий Хилендарски „История славянобългарска”, С., 1998, с.с.177, 178).

Кой е този „пръв български цар” и откъде Паисий заема сведението си за него? Защо нито един български изследовател не е обърнал внимание на това съобщение на Паисий? Всеизвестно е, че до 387 г. Армения е била отделно царство, след което византийци и перси си поделят територията й. В някои източници окупираните части на Армения от Персия, са известни като Персоармения. Персия анексира и Грузия и границата й на северозапад стига до кавказките проходи Дербент и Дарял.

Късно-античните гръкоезични историци, за да демонстрират ерудиция и висок стил, много често наречат сасанидска Персия (от ІІІ в. от н.е. до средата на VІІ в.) – Мидия. Независимо, че Мидия като държава залязва през  559 г. пр.н.е. с възкачването на Кир, който поставя началото на ахеменидска Персия, в очите на античните историци Мидия, ахеменидска Персия, Партия и сасанидска Персия са на едни и същи територии, ето защо съвсем витиевато Приск Панийски през V в. нарича шахиншаха на Персия Пероз (459-484) – „партски цар”.

 „Армения и Мидия” в текста на Паисий е просто синоним на Персия. Паисий заема сведението за български цар, който завоювал Персия, от историята от 1601 г. на добровнишкият историк Мавро Орбини. Орбини първи се докосва до някакъв източник, от който научава за български цар, чието име било „Касан” (с.62). Орбини веднага решава, че той е „неправилно наричан от гърците” (с.61, 62) така и го прекръства на „Ясен Велики” (с.61). Орбини пише: „Той тръгнал срещу Гвалд Втори, арабски халиф, победил го и съсякал двадесет хиляди араби. И възвръщайки си към царството Армения и Медия, заслужено получил от император Лъв името цар” (с.62).   Хронологично този Касан (Ясен) е вместен от Орбини след Тервел, изключително прочут на запад с битката си срещу арабите край Константинопол през 717/718 г. Сиреч, Мавро Орбини просто е нагодил „Касан” към анти-арабската военна политика на Тервел. И все пак, по-важното е друго.

Около времето на „император Лъв” (ако това е Лъв І) „Армения и Медия” (т.е. Персоармения и Персия) са действително превзети през 484 г. А името „Гвалд” (с.62), което Орбини е превърнал в несъществуващ арабски халиф, учудващо съвпада с името „Кавад”, сина на победеният персийски шахиншах Пероз. Но Кавад и Пероз, както и Лъв І, са исторически фигури от V в., а не от VІІІ в.? Още Шарл Дюканж се усъмнява в съобщението на Мавро Орбини: „Азанер (така пък той нарича Ясен, Касан – бел.ред.) наследил баща си Тервел; ако е истина това, което разказва Мавро Орбини” (с.34) 

Паисий Хилендарски през 1762 г. в своята „История славянобългарска” компилира от Мавро Орбини. Паисий нарича този владетел „ пръв български цар” (с.178) и смята, че гърците „ от завист го нарекли Хасан, Касан” (с. 177). Той го именува „Асен Велики” и „Асен Първи” (с. 177). Освен това „Гвалд” (Орбини) при Паисий става „Кафила” (с.177), а „император Лъв” (Орбини) е модифициран от Паисий на „Лъв Исавър” (с.177). С развитието на историческата наука се изяснява, че Тервел не е наследен от Касан (Ясен, Азанер, Асен) и сведенията за този „първи български цар” при Мавро Орбини и Паисий Хилендарски потъват в забрава... Никой не си задава въпросът какво се крие зад тази информация. 

Произходът на името „Касан” при Орбини и Паисий, което съществува и в запазените откъси от волжкобългарския ръкопис от ХІІІ в. „Барадж тарих” (виж „Джагфар тарих”, С., 1995), трябва да бъде търсен в името (топоним) „Гар" и в персийският афикс (окончание) „ан, ен”. В чувашкият език, приносител на който в Предкавказието са очевидно савирите от V в. (по-късните „хазари”), е съхранена ротацията r-z, вследствие на което „Гар” е ротирано в „Газ” и оттук води произхода си, както Касан (Орбини, Паисий) и Газан (Барадж тарих), така и патронима  „Хазар”, който не случайно през Х в. хазарският цар Йосиф редопоставя като произход до патронима „Българ”, в кореспонденция си с андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут...И все пак откъде през 1601 г. дубровнишкият историк Мавро Орбини, който пише първата сериозна историческа хронология на българите след Ренесанса (която има обем от „77 печатни страници, от 397 до 474” в монографията му „Царството на славяните”), е заел сведението за този български цар?

За да състави своя труд основно Мавро Орбини ползва библиотеката на дука Д`Урбино в италианския гр. Пезаро. Град Пезаро, заедно с Равена и още три града, е формирал прочутият в средновековието „Равенски Пентаполис”. От Теофан знаем, че точно там се бил заселил един от петте сина на Кубрат с хората му.Според историците, това е Алцек, за който пише през VІІІ в. Павел Дякон в своята „Лангобардска история”. Българите на Алцек се заселили в Италия. Дякон пише само, че по неизвестни причини се отделили от своите и дошли. Той твърди, че лангобардския крал Гримоалд (662-671) ги поселил в Кампания, около дн. гр. Неапол. До Беневент.

Гръцките историци от ІХ в. Теофан и Никифор не споменават името на владетеля на българите Алцек, но твърдят, че кубратов син отишъл в Равенския Пентаполис. Всъщност, особено противоречие между данните на Павел Дякон и Теофан/Никифор, няма. Напротив, от интегрирането им даже научаваме маршрута на заселване. Българите явно са били и във византийският екзархат в Италия, но те не стават „римски поданици”, както пишат Теофан и Никифор, а лангобардски. Обръщат се към лангобардският крал Гримоалд (662-671), който – според Павел Дякон – ги изпратил при своя син Ромуалд и той им дал пусти територии около дн. гр. Неапол. И до днес топонимите в тази италианска област са свързани с българите от VІІ в. на Алцек. Според Павел Дякон, те през VІІІ в. говорили все още на своя език, въпреки, че употребявали и латински. 

Известието от 1601 г. на Мавро Орбини за български владетел „Касан”, който завоювал „Армения и Медия”, произхожда очевидно от гр. Пезаро в Равенския Пентаполис.Основателно можем да допуснем, че това сведение е свързано като произход с легенди на алцековите българи в Италия. Как те са попаднали в библиотеката на дука Д`Урбино в Пезаро, си остава загадка. Но това е част от българската история, завещана ни от Паисий Хилендарски и е жалко, че никой учен не си е задал въпроса колко истина може да има в това сведение на Паисий. Никой български историк, освен Паисий Хилендарски, не е написал, че български цар е завоювал Персия през 484 г., когато хунските войски нападат от „северо-запад” (Захарий Митиленски, Йешу Стилит, Михаил Сириец, Бар-Ебрей) Персия и убиват шахиншах Пероз. Прокопий пише през VІ в., че персите били „две години под властта на тия варвари”? Кой е този български владетел, който превзел Персия чак до гръцките земи около р. Тигър? Арменски историк от V в. Елише го нарича „хон Херан”, а в „Именникът на българските канове” той е известен като „Ирник от рода Дуло”...

Източник letopisec

Дискусията, която предизвика статията ми 
http://letopisec.blog.bg/history/2011/06/14/bylgarski-car-e-prevzel-persiia-spored-paisii-hilendarski.765067 бе много показателна, ако имаме предвид, че никой не каза нищо по същество, относно наличието на текст в историята на Паисий Хилендарски, в който атонският монах твърди, черпейки данни от Мавро Орбини (1601 г.), че е съществувал български цар, който е завоювал „Армения и Мидия”, т.е. Персия.

КОМЕНТАРИТЕ

Някъде ти писах, че със скоростта, с която постваш твоите разработки се губи възможността те да бъдат коментирани и да има някаква дискусия по тях. Останах с впечатление, че целта ти е просто да ги транспортираш на още едно място в нета.

Хубаво е, че връщаш дискусията за Паисий, защото Паисий и Спиридон и Раковски и другите представители на т.н. български "исторически романтизъм", нали такова клише им лепеха са крайно подценени от по-късната историография и историческа наука. Лепи им се клишето, че компилирали от Орбини, че били романтици и т.н., т.е. писанията им имат повече политическа и национална стойност за сметка на историческата.

Изхожда се от презумцията, че те като непрофесионални историци не ползват исторически методи при създаването на работите си и не отделят реално от фантастично. Да не говорим, че при Паисий - съвсем нормално генеалогията на българите е изведена от Потопа.

Същата историческа наука, обаче забравя нещо много важно - всички антични и средновековни хроники са писани от същите такива "непрофесионални" историци и като изключим Херодот, който описва своя метод на писане, никой не казва какво и как е писал. Рядко споменават и старите източници, на които се позовават. Да не говорим за простия факт, че в основната си част писмените извори, от които черпим сведения са от духовни лица. Т.е. профилът им е еднакъв с този да кажем на Паисий.

Историците - съвременните, забравят също, че това да пишеш по-рано (като време) не винаги е в ущърб на историческия разказ, а точно обратното, защото източниците, до които по-ранните автори имат достъп може в последващото време да са изчезнали или да са станали недостъпни. За не малко древни произведения и автори знаем именно от включването на текстове от тях в по-късни компилации.

За написаното от Паисий и неговата личност, вероятно в други страни щеше да има специални институти, които да го изследват, да търсят и да пишат по темата, но все пак това е България и такива се българските реалности! ...следват коментарите..ОР+

ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА И БЪЛГАРСКО ПРЕДИСЛОВИЕ В ЕКСПОНАТИТЕ ЗА БРЮКСЕЛСКАТА ИЗЛОЖБА (ОБЗОР)

София. Препис на „История славянобългарска” се появи днес в последния репортаж на скопската телевизия „Канал 5”, който трябваше да разясни поредната „антимакедонска” кампания в България по повод изложбата на ръкописи в Кралския музей в Брюксел ( http://www.kanal5.com.mk). Преписът на „Историята” на Паисий Хилендарски служи за фон в пълен кадър, докато македонски репортер вдъхновено разказва, как Македония е жертва на втора кампания от страна на България през тази година. Като първа антимакедонска кампания се определя българската реакция на филма „Трето полувреме. Репортажът на телевизия Канал 5 завършва с кадри от филма, на които се вижда как български войници товарят македонски евреи на влакове, за да ги откарат от Македония. По-късно телевизията илюстрира на интернет страницата си със снимка на История Славянобългарска и позицията на Съвета за македонски език по повод изложбата в Брюксел (http://www.kanal5.com.mk). 

"Реакция на Съвета за македонски език: Ръкописите, които се представят в Белгия, са македонски", е озаглавена позицията на съвета и е публикувана цялата, заедно с имената на тези, които са я подписали.

По-рано днес, телевизията излъчи репортаж от пресконференцията от понеделник, на министърката на културата Елизабета Канческа-Миловска, на която са били представени част от експонатите, подготвени за изложбата. При разлистването на ръкописите, се вижда, че един от тях е препис на паисиевата История Славянобългарска. Още първия ден след пресконференцията на видеоклиповете на телевизиите при разлистването на експонатите на един от тях се четеше „българско предисловие”.

Отец Паисий е написал в историята си следното изречение: „О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш болгарин?”. Това каза пред Агенция “Фокус” историкът Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей, по повод видеоклипа от пресконференцията в Скопие, който показва препис на История славянобългарска сред документите, подбрани за изложбата в Брюксел. По думите му - този въпрос е много актуален днес, по отношение на съставителите на изложбата, на учените в Македонската академия на науките (МАНУ), Съветът за македонски език и т.н.

„Чудя се на тези хора – защо си причиняват тези неприятности, смучейки, като созополския вампир не кръв, а културно-историческо наследство. Не е сигурно дали созополският вампир наистина е смучел кръв, но македонските вампири яко смучат българското, че и гръцкото културно-историческо наследство, обявявайки го за свое”, каза Божидар Димитров. По думите му - фактите сами говорят за себе си: „Един от ръкописите започва с български предговор, друг от ръкописите се оказва „История Славянобългарска”... Между другото всички ръкописи, без един, който се оказва сръбски, са български и българско културно-историческо наследство”, каза Божидар Димитров.

„Колегите от Кралския музей наистина трябва да се вземат в ръце, да се сетят, че сме съюзници, и политически, и по линия на ЕС, и военни, по линия на НАТО, и да не участват в такива гнусни провокации, колкото и пари да е предложил Скопие за наем на залите им, за да се съгласят да покажат тази изложба. Ако са похарчили вече парите, да, но тогава да поискат друго име на изложбата, например  „Средновековни ръкописи от Бившата Югославска Република Македония” (за тяхно съжаление, не могат да напишат дори името Република Македония, тъй като солидарно с Гърция не са я признали с конституционното й име, както направихме ние, и не е ясно дали в това отношение те не са по-прави)”, каза Божидар Димитров.

Македонските средновековни ръкописи, които ще бъдат изложени в Кралския музей в Белгия, в рамките на изложбата „Хиляда години писмена традиция в Македония”, са създадени в средните векове на територията на Македония и в тях са изразени езиковите черти на македонската черковнославянска редакция и на македонските диалекти. Това се казва в реакция на Съвета за македонски език, приета след днешното заседание на съвета. „Съветът за македонски език изтъква, че ръкописите, които ще бъдат представени в Белгия, са създадени в средновековието на територията на Македония и в тях са изразени езиковите черти на македонската черковнославянска редакция и македонските диалекти, за чиято специфичност в началото на 20 век говореха двамата големи френски лингвисти – Андре Мазон и Андре Ваян. В нашата страна повече от половин век има авторитетни институции, които се занимават с проучването на средновековните ръкописи”, се казва в реакцията.

В България информацията за изложбата продължава да предизвиква остри реакции от страна на българската научна общественост. Няма друга реакция от българското Министерство на външните работи след вчерашното едно изречение, че са поръчали на Посолството на България в Брюксел да изясни с Кралския музей ситуацията около изложбата. Почти до края на XVIII век е трудно да се намерят диалектни македонски особености, които да се различават от цялата балканска традиция. Това каза в интервю на Агенция „Фокус” проф. Анисава Милтенова – специалист по българска средновековна литература и книжнина, по повод изложбата „Хиляда години писмена традиция в Македония”, която Македония ще представи в Кралския музей през октомври. 

„Почти до края на XVIII век, както и през XVI и XVII век, е много трудно да се намерят някакви диалектни македонски черти, които да наричат правописа на съответния ръкопис македонски или по някакъв начин да се намират особености, които отделят този ръкопис по много специален начин от цялата балканска традиция”, каза проф. Милтенова. През XIX век вече има такива диалектни признаци и особености на ръкописната традиция, но това е едва след края на XVIII и началото на XIX век. Така че да се придържаме към научните факти и научната истина и да не ги изкривяваме, защото сме в началото на второто десетилетие на XXI в., посочи проф. Милтенова.

„Видях, че в обявата за тази изложба е включен X век. Това много ме озадачи, защото през X век Македония е едно географско понятие и държавата, която се разпростира в тези предели, е България. Няма съобщение - какво от X век нашите колеги биха искали да покажат. Силно се надявам, че те са се ограничили до тези ръкописи, които се съхраняват в техните книгохранилища от късното Средновековие, добави още проф. Милтенова. Македонски език има, доколкото сега има македонската държава, и тя има свой официален държавен език. Исторически такъв език няма и, естествено, няма средновековни македонски ръкописи. Това каза пред Агенция „Фокус” проф. дфн Иван Харалампиев, преподавател в катедра „Обща лингвистика и старобългаристика” във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, бивш ректор на университета, във връзка с изложбата на средновековни ръкописи, която ще се проведе в Кралския музей на Брюксел през октомври. 

„Македонският език се създава на 2 август 1944 г., по решение на Коминтерна. Аз не познавам друг такъв случай в световната история, когато за един език може да се посочи датата на неговото създаване”, добави проф. Харалампиев. По думите му - македонският е държавен език. „Има литературен и книжовен език, доколкото България е признала, че има македонска нация. Ние признахме това, което беше грешка, но това е работа на политиците. Не можем да кажем, че няма македонски литературен, книжовен и държавен език, но той исторически е българският език, просто е отделен в една друга държавна територия. Всичко, което е на нейна територия, и принадлежи на времето преди края на 1944 г., е българско”, подчерта проф. дфн Иван Харалампиев. Българският език през средновековието е бил не само във Вардарска Македония, а и в Егейска Македония, в Южна Албания. „Българският език през средновековието е бил във Вардарска Македония и това е факт, който не подлежи на никакво друго тълкуване. Но щом са решили, да отидат в Охрид и да потърсят някъде „Македония” в надписи, надгробни плочи и т.н. – няма такова нещо, навсякъде е български”, каза още проф. Харалампиев.

Няма нищо нито срамно, нито обидно, в Македония да поразгледат под друг ъгъл автентичната история, а не – пренаписаната. Това каза в интервю за Агенция “Фокус” археологът проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов, ръководител на Катедра “Археология” във Великотърновския университет „Свети Свети Кирил и Методий”, по повод предстоящата изложба през октомври в Брюксел на средновековни ръкописи, съхранявани в Македония. По думите му – в славистиката се знае много добре, че в този период от време, днешните македонски земи са били югозападни български земи. Това е засвидетелствано не само от писмените извори, а и от епиграфските паметници още от втората половина на ІХ век, посочи той. Най-категоричен е епиграфският материал – каменните надписи, защото за разлика от книжовните паметници, той се открива на място, посочи археологът. „Нека припомним: Наръшкия надпис, открит на границата в днешните албански земи, в който е отбелязана годината на покръстването на Свети цар Борис Михаил. 

Вторият епиграфски паметник, който е изключително важен, не само за България, а и за Македония, е Битолският надпис на цар Иван Владислав. Там ясно и точно е отбелязано – цитирам дословно – „быстъ бльгарїнь родомь”, т.е. който е българин по своя род. Какво по-категорично доказателство от това не само за самочувствието на средновековния българин, особено от царския род, а и за това, че се чувства българин по своя род? Може би ще прозвучи много предизвикателно, но Слава Богу – този надпис се намира в Македония, а не – в България, за да бъде обявен за фалшификат”, каза проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов.

„От позицията на епиграфските паметници, които са намерени на място (а не както средновековните книги, които пътешестват от едно място на друго), би могло да се каже – от коя диалектна зона са. За мен е все още странно – в ХХІ век да се робува на идеи, които са от началото и средата на ХХ век”, каза проф. д.и.н Попконстантинов.

Македонското държавно ръководство провежда системна политика на конфронтация със съседните държави, това каза пред Агенция “Фокус” доц. д-р Александър Йорданов, бивш посланик на Република България в Република Македония. По думите му - посягането към средновековните български писмени паметници, създадени и изпълняващи функции, не в някаква измислена македонска държава, каквато през средновековието не съществува, а в реално съществувалата на картата на Европа българска държава, е не просто опит да се фалшифицира историята. Това е изключително сериозна политическа провокация.

„Точно тези и други културно-исторически ценности лежат в основата на българската духовност и народностна идентичност. Ако те бъдат оспорени или „присвоени“, това означава посегателство върху българския народ, върху неговата душа. Защото българските старини в Македония не са само научен факт, но основен градивен елемент на нашата народностна, а по-късно и национална, идентичност. Без тях рискуваме да погубим себе си и утре някой управник – наш или чужд, спокойно може да реши и да смени името на държавата ни. Защото старобългарската култура прави от различните етнико-религиозни общности населявали тази територия, един народ, с единен дух, герои, традиция, ценности. 

И днешните или утрешните български политици, нямат нито моралното, нито политическото право, да си позволят дори за миг да си затворят очите пред опитите да се краде българска история, култура, духовност. Никой българин няма това право. Ако български политици проспят този момент, то това означава, че или не са политици или не са българи”, каза доц. д-р Александър Йорданов.

Присвояването на история от Скопие вече се превръща в кражба, която искат да демонстрират и в Брюксел, столицата на обединена Европа, където искат да влязат като крадци през задния вход. Това каза в интервю за Агенция “Фокус” историкът академик Георги Марков от Института по история на Българската академия на науките.

„Кражбите на история продължават. Разбрах, че ще вдигат паметник и на д-р Христо Татарчев, и на Никола Вапцаров. Посягат дори на Тодор Александров, когото наричаха „фашист”, „главорез” и „български агент” в епохата на Тито. И улица са му назовали в Скопие. В неговите писма той има едно любимо изречение – „това ще е от полза, или това ще е от вреда, на българското племе”. 

Много често употребява „българското племе”, той е един голям български националист и деец на освободителното движение в Македония, но те посегнаха дори на него. Не мога да си го представя, този българин до мозъка на костите си от Щип, да бъде изкаран небългарин. Той ще се обърне няколко пъти в гроба. Няма да се учудя, ако утре посегнат и на Иван Михайлов, когото също ругаят от десетилетия наред”, каза академик Георги Марков. По думите му – в Скопие не разбират от дипломация. „Добре е, че Външно министерство е наредило на Посолството ни в Брюксел да проучи случая, но то трябва да излезе с официална декларация. Трябва да предупреди, че кражбите продължават, че това поведение на скопското правителство не е европейско, че България ще извади жълтия картон, за което е крайно време”

Източник Агенция Фокус

                                                                                                              

ЗА ВЪЗРАСТОВАТА РАЗЛИКА МЕЖДУ ОТЕЦ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ И ХАДЖИ ВЪЛЧА ОТ БАНСКО, ПРЕДСТАВЕН КАТО НЕГОВ БРАТ

Най-активната защитница на тезата, че Паисий Хилендарски е родом от с. Банско, Разложко, е Ек. Бояджиева от гр. Банско, автор на две полемични статии и книгата „Банско и Атон. Мисията на хаджи Вълчо, брата на Паисий Хилендарски, пред прага на Българското възражда-не” (2002 г.). С цитати от архивите на Хилендарския манастир (най-показателният от които липсва във факсимилно издадената от Б. Райков „Хилендарска кондика от ХVІІІ в.”), примесвайки в тях сведение от предание, чийто източник е разговор в Зографския манастир с анонимен почти стогодишен монах, тя се стреми да докаже, че Паисий е „родственик” на хаджи Вълчо (вж. в-к „Про и анти” от ноември 2001 г. и СбНУНК т. 48 (1954 г.). Версията, че двамата пък са братя, се опира на личното сведение на Паисий, че по-старият с двадесет години от него игумен Лаврентий е негов брат „от една майка” и на следния запис от „Хилендарската кондика”: „Лето 1756 днъ 8 окт. Какво е дошелъ сосъ брата си духовника Лаврентие киръ хаджи Влча, та обеща да е ктиторъ и даде одиа капоро грош/а/ 300” и т. н.

В аналитичната статия „Към въпроса за родното място на Паисий” в сп. Литературна мисъл 1962/2 специалистът по стара и възрожденска литература Боньо Ангелов пита: „Защо такова родство се сочи между х. Вълчо и Лавренти, а се премълчава спрямо Паисий?” (с. 149) Изброявайки таксидиотските пътувания на Лаврентий, Б. Ангелов сочи, че в записите този Лаврентий е назован по 5 различни начина (духовник Лаврентие,духовник Лавренвти ирмонах, кир проигумен Лаврентий, духовник кир проигумен Л., кир проигумен Л. Хилендарски) и заключава: „Тези няколко назовавания дават известно основание да се допуща, че тук става дума най-малко за двама Лаврентиевци.” (с. 149)

В течение на четиринайсет години един монах би трябвало да е изпращан на път и довеждал поклонници от осемнадесет селища! При това през тоя период (1750 г. – януари 1765 г.) Паисиевият брат е бил поне веднъж (1762 г.) и игумен! Б. Ангелов продължава да пита: „Възможно ли е едно и също лице, при онези превозни средства и при неспокойните дни на робството, до потегли от Хилендар, да дойде в Котел, да вербува поклонници и да се завърне отново в Хилендар в продължение на 40 дни (30.10.1750 - 10.12.1750) без всякаква почивка след предишното му завръщане от Ловеч (30.10)?” Логичното му заключение е: „Твърде вероятно е в Хилендар да има повече монаси, носещи името Лаврентий, особено когато става дума за по-значителен период.” (с. 148) Че повторение на монашеското име е било възможно, Б. Ангелов доказва със записи от кондиката: в 1794 г. 

Павел Граматик от София станал монах под името иерей Паисий Граматик, „въпреки същата кондика да говори за монах хаджи Паисий, който починал чак през 1798 г.” (с. 150) И на въпроса защо не се споменава за родство между х. Вълчо и Паисий отговаря: „Една от причините за това премълчаване ще да е простото обстоятелство, че този Паисий не е бил брат на Лаврентий, брата на х. Вълчо.” (с. 150)

Тази конкретно аргументирана критика на банската теза се игнорира или омаловажава от Ек. Бояджиева така, както голямата студия на акад. Ив. Снегаров против езиковата идентичност на банския говор и „характерните диалектизми” (Райков) в „История славянобългарска” дори не е посочена в голямата библиография към книгата й!

В последна сметка възможността х. Вълчо да бъде рожден брат на Паисий Хилендарски зависи от преценката на видимата възраст на х. Вълчо според ктиторския му портрет в параклиса „Св. Иван Рилски” в Хилендарския манастир (1757 г.). Внимателното вглеждане в различните начини, по които авторката третира тоя въпрос, ни показва противоречиво и произволно тълкуване. От една страна тя одобрява мнението на повечето изкуствоведи, които са видели портрета, че той е „изработен наживо” и че живописецът го е обрисувал напълно достоверно, „това е реалистичен портрет” (Банско и Атон, с. 122). Същевременно опонира на Бож. Райков (Известия на НБКМ, т. 18 , г. .., с. 32) относно тълкуването му на възрастта на ктитора като напреднала: Той само „изглежда в напреднала възраст, въпреки че през 1757 г. той би трябвало да е бил към 50-годишен” (с. 120).

Защото според авторката той е роден в 1710 г. – една произволна дата, основана на допускането „с резерви” (за които после забравя!), че баща му е роден около 1680 г. При това се приема без доказателства, че Вълчо е роден след Лаврентий (р. 1702 г.). И така, според Ек. Бояджиева на портрета е 47- годишен мъж. Само че Михаил Ковачев (привърженик на банската теза за родното място на преп. Паисий Хилендарски, както знаем) признава: „... малко прегър-бен, очите му са слабо хлътнали, но са запазили своя блясък <...> енергичен човек, макар и вече възрастен” (цит. по Ив. Ненов, Истината за родното място на Паисий Хилендарски. С., 2003 г., с. 49).

Тук ние прибавяме: със силно хлътнали страни, удължил се по старчески нос, белоснежна коса и дори наполовина побелели вежди (а веждите обикновеино белеят последни и никога – у 47-годишните!). Колкото до енергичния поглед на изразителните очи (с. 120), важно е да имаме предвид мнението на изкуствоведа Ат. Божков, специалист по средновековна иконопис, че „образът на х. Вълчо не се отделя от общия стил на целия ансамбъл” в параклиса (цит. по Ек.Б., с. 117). А е известно, че в иконописната стилистика очите на светеца се изписват уголемени, със силен поглед, насочен към зрителя, защото в тях е съсредоточена неговата духовна енергия и те са органът на психологическо въздействие върху богомолеца. За влиянието на иконописния стил говори и схематичния рисунък на лявата ръка без дори загатнати стави.

За противоречията в авторското тълкуване ще се ограничим до следното. В 1764 г. х. Вълчо дарил средства за строеж на цяла църква в двора на Зографския манастир и тогава той „наближавал шейсетте”. Но това значи, че в годината на портрета 1757 той не е могъл да бъде на 47 г., а поне на 51 г. И вече наистина звучи смехотворно опитът да ни се внуши по-ранна възраст на дарителя чрез преценката, че когато се отдал на „грандиозни благотворителни дела” в Хилендар и Зограф, той „наближил на попрището жизнено средата” (с. 104).

В общоприетата от геронтолозите класификация на човешките възрастови групи  като „напреднала” се окачествява възрастта между 60 и 75 години (Ст. Бизев. Стареене, старост, дълголетие. С., 1985 г.). Поради доста различаващите се преценки на анкетираните от нас лица (един от работещите с понятието „видима възраст” лекари – неврологът д-р Ив. Рангелов даде на х. Вълчо 75 – 80 г., художникът – фотограф Мл. Катранджиев - около 70 г., други – над 60 г.), тук вземаме средната „напреднала възраст” от 67 – 68 г. Тъй като в същата 1757 г. Отец Паисий е бил най-много на 35 г. (защото смятат, че посочената от самия него в Послесловието на „Историята” възраст от 40 г. в 1762 г. е закръглена), х. Вълчо се оказва по-стар от Паисий с тридесет и три години. Можем да приемем, че майката е била омъжена на 17 г. (днешната акселерация не е била такъв фактор в края на ХVІІ в. в селска и робска България) и тя е родила Вълчо на 18 г., а след 33 – 34 години – бъдещия Паисий на 51 – 52 г.

Но – да надникнем в един съвременен гинекологичен наръчник. Според статистическите данни за Европа "средната възраст на менопаузата е 51 г.”, при което предхождащото намаляване на плодовитостта е постепенно. При жените от „южноевропейската раса” обаче е установен „късен пубертет и ранна менопауза” (вж. Женското тяло. Под ред. на М. Дойлс. С., 2003 г., с. 206 – 207). Така че с висока степен на вероятност можем да заключим, че в южноевропейската ни земя възрастта над 50 г. на една селянка е била неправдоподобна детеродна възраст. 

ПОГЛЕД КЪМ Т.Н. БОБЧЕВ ПРЕПИС НА "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА"

Преписът на "История славянобългарска", за който ще стане дума в следващите страници, за разлика от повечето, се оказва без каквато и да е стигнала до нас "биография". Няма да открием анотирането му в нито един от няколкото опита да се картотекират вариантите на Паисиевия труд - било от М. Стоянов в юбилейния сборник от 1962 г., било от проф. Б. Ст. Ангелов, Ил. Тодоров, Бож. Райков и др. Липсват каквито и да е колективно заложени данни за неговата "предистория", както и за неговата съдба след написването. Дори може да се каже, че и при количественото обобщаване на броя на преписите, никой досега не го е имал предвид.

А наименованият от някого, и ние ще приемем обозначаването му като "Бобчев препис", след 1997 г. е реален факт и очаква своите интерпретации. Какъв по-добър повод за усилия в този дух от задаващата се 250-годишнина на Паисиевата "История". Нали става ясно, че една от насъщните задачи, които стоят пред специалистите, е свързана най-вече с ролята и характеристиката на всеки от ръкописните й варианти. И ако, до голяма степен, разполагаме с нужните наблюдения и изводи над ранните по време, не така стоят нещата с онези от тях, които съставят картината от първите десетилетия на XIX век.

Озадачаващо е, че при няколко десетилетната си, активна и разнообразна дейност на публицист и редактор, самият Стефан Бобчев не оповестява притежавания от него препис на "История славянобългарска". Още в първата годишнина на сп. "Българска сбирка" (1894, кн. 5) в рубриката "Из книжнината и живота" той коментира статията на Б. Цонев "Новобългарската писменост преди о. Паисий". И поддържа мнението на езиковеда, че Хилендареца е първата голяма личност на ранното ни Възраждане, но че дамаскините са в по-голяма степен носители на говоримия език. Обаче така и не се възползва от случая да се позове на намиращия се в личната му библиотека препис и да запознае с него обществеността, а предпочита да се присъедини към ефектния извод на Б. Цонев:

Но явиха се ръкописите от Паисиевата История, "Царственикът" убива дамаскините, патриотизмът надвива на вярата. Но и то би било за добро. Българският език ритва наистина за век назад, но за туй българският дух скочи за век напред - благодарение на руско-българския "Царственик" (Бобчев 1894: 398).

Така, някак неофициално и тайнствено, без наистина да е заел мястото си сред анотираните като библиография и справочна картина, има вероятност т.нар. Бобчев препис да се окаже сред битуващите варианти на бесарабска земя. Ето как звучи едно от рядко срещаните - и те все от последно време - напомняния за него:

Правнучката на юриста академик Стефан Бобчев взе решение да подари на президента семейната си ценност - препис на "История славянобългарска" (нач. на XIX в.). Той е бил закупен от Бобчев в Русия по време на следването му и оставен със завещание да не бъде изнасян от фамилната библиотека, поради което никой не го беше виждал и не е отразяван в научните списъци (поради роднинство с дарителката бях единствен експерт на този ръкопис, но характеристиката му ще публикувам на друго място (Драгова 2004: 23).

След декларираното през 2004 г. "обещание" на проф. д-р Надежда Драгова за работа с т.нар. Бобчев препис, доколкото мога да съдя, тя не е публикувала своя интерпретация върху него. А оценките и свидетелствата й несъмнено ще бъдат интересни и обогатяващи представата ни за съдбата му като семейна реликва на близка й фамилия. Междувременно дареният на Президентството от потомците на Стефан Бобчев ръкопис е предаден в Националния исторически музей, където в момента се съхранява. Директорът - проф. Божидар Димитров, даде съгласието си да ми бъде предоставено копие, за което на него и на г-жа Нина Вутова дължа сърдечна колегиална благодарност.

Засега на този ръкопис са посветени разсъжденията единствено на проф. Даринка Караджова, застъпени в краткото й научно съобщение "Два нови преписа на Паисиевата "История славянобългарска" (Караджова 1997: 238-241). Това са преписите, които от частни лица бяха дарени на Президентството. По неясни съображения въпросната статия не е взета предвид от проф. Драгова в изданието от 2004 г. След като съвсем лаконично първо изразява мнението си за т.нар. Втори Самоковски препис, Даринка Караджова продължава:

Вторият новопоявил се препис на "История славянобългарска" обаче е категорично идентичен с почерка на даскал Тодор Пирдопски. От този известен български книжовник, познат като един от последните дамаскинари на XIX в. са се съхранили около четиридесет ръкописни книги от периода 1805-1842 г. с твърде разнообразен състав - ...дамаскини, вечни календари, лекарственици, Александрия и два (заедно с последния) преписа на Паисиевата история (Караджова 1997: 238).

Според авторката "особено палеографско покритие ръкописът има с два минея на книжовника" Тодор Пирдопски, които са датирани от 1825 и 1827 г., а откъм украса и с негов дамаскин от 1827 г. По въпроса за използваната хартия - въз основа на водните знаци - нейното заключение е, че тази хартия се среща, използвана пак в негов ръкопис от 1815 г., както и в документи от 1820 и 1829 г. (Караджова 1997: 239). В същата насока - с възможност за локализиране на преписа във времето - проф. Караджова подчертава, че "подвързийната художествена композиция е идентична с тази на минея от 1825 г." (Караджова 1997: 239). Този съществен детайл наистина се наслагва и ориентира завършването на ръкописната книга някъде около 1825 г., т.е. преди започналата Руско-турска война - факт, който може да се окаже определящ за бъдещето на преписа, категорично предписван от авторката на Тодор Пирдопски.

В научното си съобщение - може би, защото то има съвсем обзорен предварителен характер - проф. Д. Караджова обаче много внимателно и последователно избягва засягането на въпросите, свързани именно с местопребиваванията на ръкописа и мястото му сред останалите преписи на "История славянобългарска": никъде не споменава конструкцията "Бобчев препис", никъде не говори за фамилна собственост и осъществено дарение на Президентството, никъде не маркира предположенията си за съдбата му, за закупуването му от Бобчев в Русия и пр.

 Авторката не разсъждава по въпроса как и по какви пътища - от Пирдоп и от ръцете на неговия копист даскал Тодор Пирдопски - ръкописът е могъл да се озове в Русия, как попада у Стефан Бобчев. Липсват нейните предположения и за евентуалния източник, като след статията е добавено факсимиле по една страница от двата преписа. В бележките към текста е само напомнено: "Първият ръкопис е дар от семейството на Й. Д. Михайлов от София, а вторият - на А. Йорданов, също от София" (Караджова 1997: 241). Както вече цитирах, авторката е категорична, че пред нас е проява на книжовника-дамаскинар Тодор Пирдопски. 

Колкото по въпроса за връзката между неговите два преписа на "Историята", с които при това положение се оказва, че паисиезнанието разполага, в текста й е подчертано: "Задълбочените текстологични проучвания ще решат въпроса кой от двата преписа е по-ранен и какви са били изворите, които Тодор Пирдопски е използвал при съставянето на книгите" (Караджова 1997: 241).

Това е твърдението на специалист и е редно проблемът първо да бъде поставен в тази плоскост, за да се видят резултатите. За принадлежността на разглеждания ръкопис към наследството на Тодор Пирдопски от авторката се има предвид само почеркът и оформлението. Според нея единствената задача, която стои пред нас, за да изясним съдбата на новоогласения текст, е да се прецени кой от двата преписа в работата на този книжовник е първичен и кой е създаден по-късно. Не за съжаление, каквото е клишето в такива случаи, а по щастливо стекли се обстоятелства - те ще се окажат толкова различни, та е безсмислено да изясняваме реда на тяхната поява. Тя не ни помага с нищо при оценката както на единия, така и на другия.

До какви изводи стигаме, ако решим да съсредоточим наблюденията си и да изясним особеностите на т.нар. Бобчев препис на фона на вече познатото и интерпретирано съдържание на Пирдопската преправка? Във въпросната статия на Д. Караджова липсва каквато и да е успоредица на съдържанието им. Решим ли да се опрем на съпоставката на конкретните факти - точно тя се оказва решаващата. В тогавашната ситуация формалната логика обикновено предполага видима близост между двата преписа на едно и също съчинение, съставени от един и същ книжовник.

Пример в това отношение е поп Стойко Владиславов от Котел, който в ранновъзрожденското време оставя два варианта на "История славянобългарска". Независимо че ги делят 16 години, различията в съдържанието им са сравнително малко на брой, за да не ги противопоставят категорично. И то, при положение че междувременно авторът им документира намерението си сам да напише "История на българите" и през изтеклите години полага усилия да събере по свой път нови данни и свидетелства. А кардинални разминавания при съпоставката на двата Софрониеви преписа така и не се откриват.

Привлеченият пример трябва да се има предвид и в занимаващия ни случай, когато само въз основа на формални калиграфски черти правим опит да обвържем авторството на т.нар. Бобчев препис с Тодор Пирдопски. При съпоставката в съдържателно отношение на преден план между двата ръкописа обаче категорично излизат съществените различия, а не сходните моменти. Ето някои от тези различия, които наистина пораждат сериозни съмнения, ако не в авторството на Тодор Пирдопски, то поне в правомерността на очакваната корелативна връзка между преписите:

1. Според специалистите, конспектирали ръкописа от НБКМ-БИА, в него никъде не се споменава името и данните за отец Паисий, а в "Бобчевия препис" те присъстват. Докато познатият отдавна ръкопис е от типа на "преправките", т.е. принадлежи към компилациите между Паисиевата и Спиридоновата "История", то тук разглежданият ще се окаже в графата класически "преписи" на "История славянобългарска".
2. В съхранявания в НБКМ-БИА познат отпреди ръкопис липсва изобщо интерес към текста на двата Предговора, както и към Послеслова на Паисий, а тук те (Вторият предговор и епилога), макар и в редуциран вид, са застъпени.
3. Срещаните числови обозначения в авторизирания ръкопис на Тодор Пирдопски са с арабски цифри, а тук авторът последователно и неотклонно използва буквените им съответствия - имам предвид обозначаваните из текста години и др. дати.
4. Авторизираният ръкопис на даскал Тодор започва със "Съдържание" на цялото изложение под формата на 32 "глави", като в началото включва списък на канонизираните "22 турски пророци" - а в разглеждания тук препис изобщо липсва и едното, и другото.
5. Показателен надслов на част от текста като "Типик вторий...", използван от Тодор Пирдопски, изобщо не се среща в преписа, който тук разглеждаме.
6. В отдавна познатия на науката и съхраняван в НБКМ-БИА ръкопис номинацията на текста залага на конструкцията "История болгарская" - аналог на липсата на Паисиевото авторство, докато в тук коментирания водеща е конструкцията "История славянобългарская" и в него двукратно се среща името на Паисий с основните му, познати ни характеристики (йеромонах, брат на Хилендарската общност...).

Ето как изглежда и системата от надслови, които разчленяват текста в отдавна познатия на специалистите-възрожденисти препис на даскал Тодор Пирдопски:

ИЗВЯЩЕНИЕ ЦАРЕМ НА СОВКУПЛЕНИЕ. Т.е. това е съдържанието на всичките 32 глави на предлаганата "История болгарская"
На л. 1-А. ИСТОРИЯ БОЛГАРСКАЯ, ЯЖЕ ЕСТ ОТ ДРЕВНИХ ВЕЛИКИХ КНЯЗАХ И ЦАРЯХ. Написахме тука малко в кратцех заради болгарских народ да разумеют като са били древните великих царех болгарских, да кажем перво за турските пророцех...". Пасажът служи като начало на изброените 22 турски пророци...
На л. 2. НАЧАЛО ИЗВЕСТИЕ СИЕ О ИСТОРИИ
"Мавробир латинец пише за този славянски род от где излези, когато ся умножи грях на земята. Людето на познаваха Бога, ами ходеха като добици с майка, със сестра блуд чинеха. А Бог се прогневи на них да потопи сички свят...".

Продължава се с произхода на славяните и на българите. Характеризират се по реда си царете и свързаните с тях събития.

На л. 46-Б. ОТ ТУКА ДА ПИШЕМ В КРАТЦЕ РАДИ СРЪБСКИТЕ КРАЛЕ .................
От л. 51-А. ПАКИ ОКОНЧАЕМ ПРЕЖДЕ РЕЧЕННА ПОВЕСТ ЗА КОНСТАНТИН ШИШМАНА .................
От л. 77-а. О УЧИТЕЛЯХ СЛОВЕНСКИХ ДА КАЖЕМ ЗА СВЕТАГО КИРИЛА И МЕТОДИЯ .................
От л. 81-Б. СОБРАНИЕ ВО КРАТЦЕХ ИМЕНА СВЯТИХ БОЛГАРСКИХ .................
От л. 86-Б. ТИПИК ВТОРИЙ ЯЖЕ СКАЗУЕТСЯ О ЦАРЯХ...
От л. 95-Б. ЗДЕС ПОТРЕБНО СОВКУПИТИ ЗАЕДНО ИМЕНАТА НА ЦАРЕТО БОЛГАРСКИХ .................
От л. 97-А. ВНЕМЛИ ЗДЕ ОПАСНО ЧИТАТЕЛЮ. Да повниш в кое време поставили болгарски царех патриарха в Търново и колико святии намират ся от наший язик .................

За съпоставка ще приложа и съдържателната схема, застъпена в т.нар. Бобчев препис. В него липсва "Оглавление", преписвачът му директно ни въвежда в същинското изложение:

На л. 1. "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБОЛГАРСКАЯ о родех и о царех и о святих болгарских и о всех деяния их и бития болгарскаго. Собрано и нареждено некоторий Паисием йеромонахом Хилендарском. Еще же и о других достоверних повествователи на ползу роду болгарскому в лета 1762
От л. 1-2-а - до л. 11-б. ПРЕДИСЛОВИЕ К ХОТЯЩИМ ЧИТАТИ И ПОСЛУШАТИ... Внемлите вий читатели и слишатели, роде болгарский... Егда потопил Бог при Ноя рода человеческаго .................
От л. 11-б. ПАКИ ПОЙДЕМ НА ПЕРВАЯ ПОВЕСТ. Онези болгари, що останали на маджарска земля .................

Изложението продължава разчленено по години и царе. Като 4-5 пъти в него се вклиняват и обособени фрагменти с надслов "Барония, първа част, лист...", "Зри Кормчию..." - своеобразна форма на цитиране от "Аналите" на Цезар Бароний и от известния руски летопис...

От л. 55-а. ЗДЕ ВНЕМЛИ ЧИТАТЕЛЮ ДА СКАЖЕМ ВО КРАТЦЕ РАДИ СЕРБСКИЯ КРАЛЕ .................
От л. 57-б. ПАКИ ОКОНЧАЕМ ПОВЕСТ РАДИ КОНСТАНДИНА ШИШМАНА .................
От л. 84-б. О УЧИТЕЛЯМ СЛОВЕНСКИХ .................
От л. 90-а. ВНЕМЛИ ЗДЕ ОПАСНО, ЧИТАТЕЛЮ .................
От л. 92-б. ЗДЕ СОБРАХОМ ВО КРАТЦЕ ИМЕНА СВЕТИХ БОЛГАРСКИХ, КОЛИКО ПРОСИЯЛИ ОТ БОЛГАРСКАГО ЯЗИКА В ПОСЛЕДНИЯ ВРЕМЕНА .................
От л. 103-б. ЗДЕ ПАКИ НАПИСАХОМ БОЛГАРСКИХ СВЯТИХ МУЧЕНИКОВ КОЛИКО ОБРЕТАЕТСЯ .................
От л. 107-а. ТАКОЖДЕ ЯКОЖЕ ИСПЕРВО РЕЧЕ СЕ МНОГАЖДИ ВО ИСТОРИИЦУ СИЮ .................

Големите различия, за които свидетелстват двете схеми, имат своето продължение в конкретното съдържание на ръкописите. Съвсем естествено се налага изводът, независимо от еднаквостта на почерците и "заставките", че пред нас са две автономни, несвързани една с друга, картини на българското минало, всяка със собствен изходен текст, със свой обхват и подредба на пресъздаваните исторически събития. Допустима е дори вероятността авторът на двата преписа да не е едно и също лице, т.е. новокоментираният да е съставен от друга личност, школувала в "килията" на даскал Тодор Пирдопски, част от неговия семеен кръг и пр.

Иначе, без да предрешаваме въпроса с авторството, като зачеркнем възможността това да е наистина Тодор Пирдопски, се налага да подирим неговите евентуални лични мотиви за предпоставките, подтикнали го да прибегне до различни изходни текстове във всеки от двата случая. По принцип една такава практика е също допустима и възможна - срещата с непознат препис на "Историята" да го е провокирала към създаването на нов ръкопис, или пък да е получил за това "поръчка" от свой съвременник. Точно в този дух изследвачът му проф. Маньо Стоянов отбелязва: "Даскал Тодор продава своите книги. На някои от тях долу е посочена цената" (Стоянов 1984: 33).

На помощ за изясняване на ситуацията може би трябва да бъде привлечен и друг факт от биографията на книжовника Тодор Пирдопски - двата преписа, които той прави на "Александрията". Какво при романа за Александър Македонски е мотивирало тази му постъпка, какви са различията между двата ръкописа. Дано е мой пропуск - но не ми е известно публикувано изследване върху "темата". Това би ни помогнало с нещо, което да проговори в същия логаритъм и да разберем появата на двата историографски текста.

Разбра се, че колкото и логични да са очакванията за генетична връзка между разглежданите два преписа с почерка на Тодор Пирдопски и така да се изясни техния общ изходен текст, те не се оправдават. На преден план излиза вероятността всеки от тях да тръгва от свой източник и да припокрива нееднакъв тип историзирана картина на българското минало. А това би могло да се окаже обичайна практика на книжовника Тодор Пирдопски, на когато в определен момент му се е наложило да се заеме с преписа, който след време е постъпил в НБКМ-БИА, а в друг момент и стекли се обстоятелства - да предостави на своите съвременници нов, различен исторически разказ, който днес наричаме "Бобчев препис".

Впрочем до голяма степен, за наличието на битуващи два преписа, свързани с даскал Тодор и родния му Пирдоп, се оказва, че би трябвало да сме подготвени още от преди десетилетия чрез свидетелствата на тукашни краеведи. Те в случая с нищо конкретно не могат да ни помогнат, но трябва да се имат предвид. Първият факт от подобно естество ни отпраща към личната библиотека на братята-пирдопчани хаджи Иван и Богдан х. Димитрови. Заради гражданската си активност през 1863 г. те са арестувани и лежат десетина години във Видинската крепост. Тогава събраните книги от х. Иван се разпиляват. Под линия, някак между другото, въз основа на лично предизвиканите признания на 95-годишния им баща х. Димитър, в своя статия от 1891 г. краеведът Манол Иванов отбелязва: "Между другите книги аз намерих един препис на Паисиевата "История славяно-болгарская о народах и о царях и святих болгарских и о всех деяниях болгарских", Софрониевия "Кариакодромион"... и др." (Иванов 1891: 84).

Авторът Манол Иванов не е счел за нужно тогава да конкретизира характеристиката на този важен за нас ръкопис и ние така и не узнаваме нищо повече за него. Впечатлението е, ако съдим от надслова, че или става дума за преписа, който тук разглеждаме, или за някакъв друг, осъществен в същия дух. Поне така звучи точно възпроизведеното му заглавие... Но от друга страна, ако в началото на 90-те години съчинението е било в Пирдоп, трябва да мислим по въпроса кога и по какви пътища е могло да попадне у Стефан Бобчев. Така или иначе, то е било лично притежание и става известно, тръгвайки от неговата лична библиотека...Друг местен краевед - Методи Стоянов, в излязлата му през 1941 г. книга "Град Пирдоп в миналото и сега" също говори за непознат ни днес препис на "История славянобългарска". Ето застъпеното в нея твърдение, което наред с предадения в Софийската народна библиотека и анотиран от него "Пирдопски препис от Паисиевата история", отбелязва иначе подминавания до сега от специалистите факт:

Интересно е, че семейството на даскал Тодор се отдава, като по наследство, на учителство. Сам той и син му Константин, който има трима синове: Тодор, Димитър, Йоаникия. Тодор става свещеник в Златица, Димитър - в Кунино, Врачанско, а Йоаникия под името Йоаникия Даскалов, учителства в Златица. У Йоаникия, според Събко Милков, имало ръкописен Паисиевия Царственик, но при най-щателно дирене в останалите от даскал Тодор книжа, не можа да се намери (Стоянов б.г.: 171).

Така обозначеното от краеведа М. Георгиев съчинение е от значение не толкова с възможност за съпоставката, колкото за препотвърждаване на факта, че името на книжовника Тодор Пирдопски наистина е свързано със съдбата на два ръкописа, посветени на българското минало. Единият от тях - "История болгарская яже от древних великих князех и царех" е отдавна оповестен, известен на специалистите и се съхранява в БИА-НБКМ (№ 374). За него, освен упоменатите вече оценки, трябва да се има предвид анотацията му в редица справочни издания, страници от книгата на проф. Маньо Стоянов "Тодор Пирдопски - книжовник и илюстратор" (1984) и пр. Колкото до втория - сведения за него не са попадали в полезрението на специалистите, и доколкото мога да съдя, не е правен опит да се задълбочат усилията и да се тръгне по предоставената от Манол Иванов и Методи Георгиев "следа". Вероятно негов наследник тогава става внукът Йоаникий Константинов. И може би, едва в наше време чрез разглеждания тук препис излиза от анонимността и се идентифицира с книжовната практика на Тодор Пирдопски.

Остава да се положат усилия и те да изяснят по какви пътища, било свързваният с внука Йоаникий Даскалов т.нар. Царственик, било видяната от Манол Иванов "История" в Пирдоп, е могла по някакви пътища да се окаже притежание на Стефан Бобчев. Въпросът е не само как - но и кога, и къде, при какви обстоятелства е станало това... Изненадващо е, както напомних, че дългогодишен журналист, с изключително широко амплоа като тематика на изявите си, Ст. Бобчев не се е изкушил да заеме място в богатата библиография на Паисий Хилендарски, дори само като разкрие онова, което му е известно около съдбата на притежавания от него препис на "Историята". Тази негова постъпка е и озадачаваща.

Интересно е и другото - защо въпросните "предания" с претенции за достоверност не намират място в цитираната вече, единствена засега книга, посветена на Тодор Пирдопски, която специалист от ранга на проф. Маньо Стоянов издава през 1984 г. Той приема, че тук Хилендар и Рилския манастир са имали метоси, но като споменава близките на Пирдоп селища (Панагюрище, Карлово, Копривщица, Калофер...), пише: "От същите околни селища Тодор Пирдопски сигурно е заемал за преписване и Александрията, и Паисиевата "История славянобългарска" (Стоянов 1984: 8). Авторът има предвид съхранявания ръкопис в НБКМ-БИА, като продължава все така сдържано и лаконично: "Той изготвил неизвестно кога точно и един препис на Паисиевата "История славянобългарска". Не е известно къде е намерен този препис, интересен както с подреждането на материала, така и с някои текстови добавки" (Стоянов 1984: 24). И в краткия си коментар въобще не отваря дума за първоизточника, за ориентацията му към "преправките", за мястото му сред останалите преписи. Само отправя абстрактно ориентираната си препоръка - "преписът изисква и заслужава специално изследване".

Ако съдим от твърденията на работилите с познатия на специалистите ръкопис на Тодор Пирдопски и ги съотнесем към картината, която предлага т.нар. Бобчев препис, ще видим, че и във втория случай авторът е проявил много свободно отношение към изходния текст - особено в плана на съкращенията. Ето твърдението на Ил. Тодоров, занимавал се пряко с ръкописа в Софийската народна библиотека: "Същата тенденция откриваме и в компилативната редакция на Тодор Пирдопски от 30-те години на XIX в. В резултат на текстологичния анализ се установява, че даскал Тодор Пирдопски е имал под ръка ръкописа на Паисий Рилски от 1825 г. и старинния Никифоров препис от 1772 г." (Тодоров 1982: 46-47).

Авторът споделя този си извод, според който при създаването на своята, отдавна влязла в обръщение сред специалистите "компилация", Тодор Пирдопски се е възползвал и от "Рилската преправка" (1825) на Паисий Рилски, и от класическия "препис" на "История славянобългарска", направен от рилеца йеромонах Никифор през 1772 г. Без изобщо да предполага наличието на т.нар. Бобчев препис, с въпросната констатация Ил. Тодоров ни насочва към онова, което ни е нужно - откровено ориентирайки се към групата на "преписите" на Паисиевата "История" и напълно разминавайки се с познатата на специалистите компилация на Тодор Пирдопски, всъщност занимаващия ни тук текст получава отговор на въпроса за своя източник. Защото е очевидно, че авторът му не прави опити да изявява себе си като историограф, не се позовава на несрещани авторитети и пр. Цялостният прочит на ръкописа ни убеждава, че пред нас е просто един "препис", който най-общо следва съдържателна схема, позната от някой от останалите. Но на практика се нарежда сред тези от тях, които се създават в променената ситуация на XIX век, т.е. сред тези, които се придържат към основната съдържателна схема, като по правило изпускат отделни части (било предговора "Ползата от историята", било "За славянските учители", епилога...) и съсредоточават разказа си върху конкретното историческо минало на българина. Имаме ли предвид твърдението на Ил. Тодоров, че даскал Тодор Пирдопски е разполагал с варианти от двата типа - от преправките и преписите на "Историята", както и данните, които е уточнила проф. Д. Караджова, е логично да приемем, че и т.нар. Бобчев препис е негово дело. 

Да си спестим лутаниците в търсене на първоизточника ни помага един безспорен факт - от определен момент т.нар. Никифоров препис на Паисиевата "История" (1772 г.) се оказва, че "домува" в Пирдоп. Няма как да разберем за начина, по който става това, както и за годината на напускането му на Рилската обител - допустимо чрез ролята на манастирски изповедник. Именно от това се е възползвал местният книжовник даскал Тодор и е предприел неговото преписване .Но нека се насочим към самия текст на т.нар. Бобчев препис, за да добием по-пълна конкретна представа за съдържанието му, а и за мястото, което трябва да заеме в каталога на паисиезнанието. Началото на ръкописа представя внушителен орнамент, зает вероятно от богослужебно съчинение, с преобладаващи флорални елементи, с медальон в центъра на тема "Св. Троица". Пак на л. 1-а е разширеният надслов в духа на Паисиевия текст, като оттук, в долната му част, започва заглавието на "Предисловие", също по Паисий, което на л. 1-б е обособено с интересна заставка. То е до средата на л. 2-а, където без специално обособяване текстът превключва на библейското предание за Потопа и Ной. За да предприемем някакви съпоставки и стигнем да определени заключения, ще си позволя да го привлека:

ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБОЛГАРСКАЯ О РОДЕХ

И О ЦАРЕХ И О СВЯТИХ БОЛГАРСКЕЙ И О ВСЕХ ДЕЯНИЯ ИХ И БИТИЯ БОЛГАРСКАЯ. Собрано и нареждено некоторий Паисием йеромонаху хилендарском. Еще же и о други достоверни повествователи на ползу роду болгарскому в лето 1762.

ПРЕДИСЛОВИЕ к хотящим читати
и послушати написаная во историицу сия

ВНЕМЛИТЕ вий, читатели и слишатели, роде болгарский, кой ревнует по своего рода и по свое Отечеству болгарское. И за свои отци и праотци, царие же и патриарси и святих, како са изперва поживели и произишле. И вам потребно и полезно ест да знайте деяния отци ваших.
Како що знаят вси други родове и язици за техни род и язик, и имеют истории и всякий книжник от них знают и сказуют и хвалят са сос свой род и язик.
Сего ради и аз вам написах по реду известно за ваш род и язик. Читайте да разумейте и да не будите от другите родове и язици посрамени.
Исперва от где произшле болгари, понеже прилучило са нам много пъти прочитати различнии истории рукописнии, що са извадили руси и московци особно ради словенскаго народа, откуду повлекли свое племя - напоследок како са отделил от них болгари и проишле и населили са на землю свою болгарскую.
Егда потопил Бог при Ноя рода человеческаго и оставил токмо Ноя и три синови его: Сим, Хам и Афет. И като изишле из ковчега сос отца своего и четири жени их и видя Ное, защо не остава нийде по светат род человеческий, но токмо той и трите синове его и четире жени их. И проразумя духом святим како ще благоволи Бог от негово племе да наполни землята сос род человеческих. И радоваше са като ще да остави себе помян на землята и слава до века.
И вика Ное трите си синове - Сима, Хама и Афета. И раздели им сичката земля на три части, да кога са умножат синовете му и унуците му - да знаят кой де да живей". (...)

Впечатлението от този въвеждащ фрагмент е, че авторът на преписа е ползвал ръкописа на йером. Никифор Рилски от 1772 г. Това не би трябвало да ни изненадва, защото е прието, че от определен момент, по неясни пътища, този ранен препис на Паисиевата "История" наистина попада и се задържа в Пирдоп до 1878 г., когато оттук го откупува проф. М. Дринов. Сходството е безспорно, но се проявява в специфична форма - най-вече дошла като резултат от големите съкращения и свобода в боравенето с изходния текст. Тъй като вече специалистите са уточнили този подход като присъщ на Тодор Пирдопски и проявил се и в по-отдавна познатия му ръкопис, тук тази предварителна зададеност напомня за себе си и ни улеснява. В случая е пренесен от Никифоровия текст надсловът (с известни различия), почти дословно са възпроизведени първите пасажи на "Предисловието", за да ни се представи същинския разказ, който за първия кръг на преписите, включително и в Никифоровия, е графично обособен със заглавието "Собрание историческое о народе и о царе болгарскем". Тук то липсва, но в замяна на това е налице самия запълващ го текст.

На следващите страници (от л. 7-а до л. 11-б) срещаме отделни фрагменти с някаква степен на обособяване (лъкатушни линия с червено мастило, с низ от венетки...) и надсловите с червено мастило: "Царуването на Уалент", "Барония книга пише в перва част...", "По Уалента наста на царство цар Теодосия", "Паки поидем на первая повест". Те продължават да следват познатите части, застъпени в Никифоровия препис. Като свидетелство в този дух ще привлека изложението под последното заглавие:

Онези болгари, що останали в маджарская земля и искали да си поставят крал от себе си, а маджари не станали каил. И того ради дигнали бран сос маджарите и маджари били много и навили на болгарите, изпъдили ги из маджарска земля.
Излезли от тамо болгарите девет хиляди сос жени, сос деца и утишле у Француска земля при краля Догобарда и искали от него място да са населят там. А той ги прелъстил, да ги пуснал у землята си и разделил ги по чужди домове и повелял своим родом да ги избили сичките за една нощ сос жени, сос деца.
А други болгари от тях имали себе княза Алецека. Тие отишли при краля Грималда и искали от него място и населили са покрай Бяло море. Тия са пак наричат славяни, а греците ги наричат склавуни. Сега са тия все гемиджии...

Следват фрагментите, разчленени въз основа на дейността и имената на царете по реда на тяхното възшествие - Вукич, Драгич, Борис, Батоя, Тривелий... Като отново се срещат случаи, при които с венец от стилизирани венетки се обособяват познатите и от Никифоровия препис фрагменти от типа на: "Пише Барония книга, на втора част..." (л. 14-б); "Наста Асеня Великаго..." (л. 19-а) и др. Любопитно е да се съпостави и текстът в гл. "За славянските учители", тъй като тази част на Паисиевата "История" е една от често проблематизираните с присъствието/отсъствието си в преписите. Ето неговото начало, което на нова страница, с червено мастило, се предхожда от скромен, изящно стоящ фриз от флорални елементи:

О учителях словенских воспомянути потребно во кратцех за светаго Кирила и Методия в кое время составили писмена и книги на словенский язик

Во время Михаила, царя иконоборца били са родили Кирил и Методий во град Солун от отца на имя Левъ, сановит богат и добродетелъ чловек. После като порасли тези, святий Методия станал воевода болгарский и научил ся язик болгарский добре. И след десят години оставил чин воеводский и восприял чин монашески.
Святий же Кирил бил по-млад брат Методиев. Той утишел на Цариград да са учи философия заедно сос Михаила царя, малаго сина Теофилов. И станал философ изряден и славен в Цариград. И по совета брата своего Методия оставил и той мир и восприял монашеский чин и провождал свето житие свое (л. 84-б - 85-а).

Същият фрагмент ще привлека по фототипното издание на Никифоровия препис, осъществено от проф. Б. Ст. Ангелов. Като изключим единични несъществени различия и тази съпоставка подкрепя общо налагащия се извод:

О учителях словенских. Воспоменути потребно в кратце за светаго Кирила и Методия, в кое време составили писмена и книги на словенски язик

Во время Михаила царя Иконоборца бил Килил и Методия, родили се у Солун града от отца, именем Лва, сановита и богата и добродетелна чловека. Святий Методия стал воевода словенски или болгарски и научил ся язик словенски. По десет лет оставил сан воински и восприял чин монашески.
А брат его святий Кирил бил по-млад от Методия. Учил ся послежди философия в Цариград заедно с Михаила царя, малаго сина Теофилова. И бил философ изряден и славен в Цариград. Но по совета брата его Методия оставил мир и восприял и он монашески чин и провождал свето житие (Ангелов 1961: 133).

Финалът на "Бобчевия препис" под последното заглавие в проследеното "съдържание" е графично обособен и за да се схване характера му, ще го привлека изцяло. По заряда и внушението си пасажите са в парадигмата на целия ръкопис. Значението им тук е с някаква възможност за доидентифициране на източника и авторството му. Правя го и заради това, че подобен текст, както се разбра, не присъства в Пирдопската преправка на даскал Тодор, но в замяна на това го срещаме в Никифоровия препис от 1772 г., разбира се, с очакваните съкращения, със заемане на отделни фрагменти (Ангелов 1961: 156-158):

ТАКОЖДЕ ЯКОЖЕ ИСПЕРВО РЕЧЕ СЕ МНОГАЖДИ ВО ИСТОРИИЦУ СИЮ

Болгари от простота и нерадение не гледали да собират и да преписуват жития их на святих и деяния царска и архиерейска, тако и страдания мъченичества. Но мало са места намирало, а после и то погинало от много време на всички святии царе болгарски. Но на някои са намира пространно и известно, а на някои са намира во кратце и по щампи и рукописних.
И сички монастири светогорски истражих и прегледах где са намират стари книги болгарских рукописних. И по-много не намерих, освен за царе и за светии болгарских. Едни имат житие пространно, но аз весма во кратце написах колко да са собират сичките во една история ради народ болгарских. Да знаят сички болгари, да знаят колко са святии просияли от техний род.
Написах ся аз, Паисие йеромонах, проигумен хилендарских. Собрах от прости речи руских и обратих ю на болгарский прости язик, защо весма снядаше мя ревност и жалост по рода моего болгарскаго, защо немат история во едно собрана за преславния деяния царей и святих болгарских. Того ради много укорят на нас серби и греци, чи немами история. Того ради и аз подях труд, за две години собирах по мало от много истории, и тако собрах на едно историю сию. И просто писах за речи по граматика глогалати и слова не мещати во едно книжицу на ползу роду нашему. Ему же слава Богу подобает во веки. Амин.

И конкретното проследяване на съдържанието ни убеждава в липсата на каквато и да е връзка между т.нар. Бобчев препис и "Пирдопската преправка". Отдавна припозната като дело на дамаскинаря Тодор Пирдопски, тя е наистина с характеристиките на компилация, в която заемат мястото си фрагменти, предлагани от Паисиевото и от Спиридоновото съчинение в духа на познатото от т.нар. Рилска преправка. Вторият, тук занимаващ ни текст, е безспорно в графата на Паисиевите "преписи", тъй като в общи линии следва тяхната схема. Теоретически е допустимо - срещнал ги в различно време, осъзнал качествата и на единия, и на другия тип картина на българското минало - копистът Тодор Пирдопски да ги е възпроизвел, като се е съобразил с техните особености. Тъй като е документирано, че тази дейност той върши и "по поръчка", срещу възнаграждение, възможно е единият текст да се е появил по тази логика. Налице са големите и принципни различия в съдържателно отношение, но същевременно са факт и елементите на близост в начините на поднасяне и оформление на текста (почерк, украса, склонност към съкращения...), един такъв извод засега решава въпроса и отрежда авторството на Тодор Пирдопски.

Ако възникнат нови ситуации - усилията във връзка с изясняването му ще продължат. Защото, допустима е и версията преписът по Паисиевата "История" да го дължим на ученик, школувал при Тодор Пирдопски, възприел неговия калиграфски маниер, неговата техника на писане и оформление. Подобни случаи се знаят от практиката на дамаскинарската книжнина... Но това значи друга просветена личност от Пирдоп-Златица, а и друг изходен вариант, послужил за създаването на новооповестявания препис. Засега с голяма категоричност се налага изводът, че разглежданият тук препис на "Историята" е осъществен по ръкопис, много различен от познатия на даскал Тодор при съставянето на т.нар. Пирдопска преправка. В този смисъл не е актуален проблемът кой от ръкописите предхожда другия, защото не се открива някаква пряка взаимовръзка между двата. А е възможно неизвестни ни предпоставки да са довели до тяхното едновременно или близко във времето създаване.

В кратката характеристика на т.нар. Бобчев препис проф. Д. Караджова подчертава, че той не предлага летописни бележки и приписки, които да улеснят специалистите. Истината е по-друга, макар че не отговаря на очакванията ни. На последния лист на сборника са нанесени две бележки. Едната е пределно лаконична, но съдържа името на занимаващия ни последен негов собственик: "Тази книга съдържа сто и седем изписани и здрави листове. Ст. Бобчев". По-друг и разгърнат характер има другата приписка, която обаче е с различен почерк и е трудно разчетима:

Стара българска история,
написал съвременник от памти века
божествени (?) слова. Внимайте вия, всички
читатели, рода християнскаго,
отци, праотци, патриарси.
Аз го писах 101 ъ года., априлия,
за Предцидателътъ.
...матеръ Божия.

Допълнително уточняващият момент е във връзка с номерацията на ръкописа. Липсва такава, нанесена от кописта. В замяна - вероятно авторът на по-разгърнатата приписка, която е очевидно от по-ново време, го е номерирал в долното поле на всеки лист. Дали точно той не е човекът, предал/продал "преписа" на Стефан Бобчев? Началото на приписката с нещо напомня една от разчетените "приписки" към Никифоровия препис, която звучи така: "История болгарская, много старая как светъ". Дали близостта е само проста случайност? Колкото до нищо неказващата ни, очевидно сгрешена записана цифра 101 или 1018 - ако тя е всъщност 118 и за отправна точка да й е послужила 1762-ра, това ще рече, че в единия случай се има предвид 1863-та, в другия се има предвид 1880 година - тъй като на л. 1 към буквената форма на завършване на "История славянобългарска" от автора на бележката е добавено с арабски цифри 1762. Озадачава и конструкцията "за Председателят". Както тя, така и 1880 г., са може би ключ за разгадаване на последния притежател на ръкописа. И понеже сме настроени с очакванията това да е Стефан Бобчев, ето вероятните моменти за подобен акт от житейския му път:

1. В началото на 70-те години той е "председател" на "Македонска дружина" и от Цариград посещава Солун, Битоля, Велес, Кюстендил;
2. Като официален "представител" на Одеското българско настоятелство през 1876 г. Ст. Бобчев пътува от Одеса за Сърбия;
3. От 1877 до 1880 година следва за юрист в Московския университет;
4. през 1883 г. той е "председател" на Върховния административен съд в Източна Румелия.

Във всеки от тези моменти на живота си Стефан Бобчев би могъл да се сдобие с ръкописа. Ако това наистина е станало в Русия, по-логично е да свържем събитието не толкова с престоя му като студент в руската столица, а преди това, когато е емигрант в Одеса и пътува из Бесарабия. Допустимо е да е попаднал на преписа и при пътуването си още през 60-те години на XIX век в югозападните ни покрайнини. Трудно обяснимото нежелание да го оповести и през 20-30-те години на XX век при тогавашния засилен интерес към Паисиевото дело, заклинанието ръкописът да не напуска семейната библиотека, може би са в основите на загадката. 

Нека напомня позицията на Хилфердинг с нежеланието му да назове точно мястото, откъдето се с снабдил с оригинала на ръкописната "История во кратце о болгарском народе словенскм" на Спиридон Рилски... 

Ето защо тази загадка остава като проблем на паисиезнанието, а засега категорично можем да обогатим каталога на преписите на "История славянобългарска". Изводите, които засега категорично можем да направим са - да го обозначим като проява на Тодор Пирдопски, отпращаща ни към "Никифоровия препис" и да обогатим с него каталога на преписите на "История славянобългарска".
Източник liternet