ДИАЛОГЪТ „МИНАЛО-НАСТОЯЩЕ-БЪДЕЩЕ” В „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА”
ОТ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ
Монахът Паисий Хилендарски отдава краткия си житейски път на една цел – написването и разпространението на „История славянобългарска”. Живелият в преходния период автор съзнава нуждата от творба, която да постави началото на Българското възраждане, като каквото много изследователи определят произведението му. Но само чрез диалога „минало-настояще-бъдеще” в неговата „историйца” е възможно да се създаде национално самочувствие и народът да стигне до своето осъзнаване, което да доведе до освобождението. Изпълнението на тези задачи дава на написано епохално значение. В „История славянобългарска” Паисий Хилендарски описва славното минало, противопоставя го на тъмното натояще и отвсякъде блика неговата надежда за бъдещето. Това непосредствено сравняване може метафорично да се нарече „диалог” между трите етапа. Авторът показва на всеки, че само чрез запомнянето на златната история, с която българите трябва да се гордеят и от коята да се учат, може да се превъзмогне робството „сега” и да се достигне до светлината и свободата в бъднините.
Важно е да бъде отбелязан фактът, че Паисий е имал една по-различна представа за времето от днешната. Както хората в Античността и Ренесанса, така и монахът е вярвал, че времето представлява колело, кръговрат.
Може би той е приемал като доказателства за това повтарящите се годишни времена и като цяло – природните явления. Всичко това дава увереност на служилия в Хилендар и Зограф да вярва, че победите в миналото ще се пренесат и в бъдещето. Хората тогава са били отчаяни и „в калта” метафорично казано, но авторът се стреми да вдъхне на читателите, че България е била и ще бъде славна. Той желае да вдъхне самочувствие на народа, защото осъзнава, че само когато всички разберат, че могат да постигнат и заслужават свободата като предците си, ще я поискат и ще се борят за нея.
За да постигне целта си йеромонахът разглежда трите опори, оформящи една нация – нейния език, нейната религия и нейната история (владетелите й).
Първо авторът спира вниманието си на произхода на народа, като проследява корените му до библейски времена. От днешно време това се оценява като чиста идеализация и недостатъчно правдиво твърдение, но тогава боравенето с религиозни аргументи не подлежи на оспорване. Към това се стреми и Паисий - „Всички тия народи преминали Черно и Бяло море и се населили в земята Европа”. Той има предвид част от богоизбраните, заселили се по-късно на българска земя. Още тук монахът вдъхва вяра в славното минало у народа. Това продължава и в следващата част, където са събрани „заедно имената на българските крале и царе, колкото се намират, и кой след кого е царувал”, като е отделена специална глава на това „колко знаменити били българските крале и царе”. Чрез повтарящите се риторични въпроси авторът обръща голямо внимание на значението им в историята не само на България, но и на Балканския полуостров, цяла Европа. Той уверява потиснатите роби, че България в раждала „силни и храбри” войни, които се отличавали с „неуклонна храброст и съгласие в боя”, когато били „на война и бран”. Тук ясно личи надеждата, която Паисий иска да вдъхне – щом в миналото е имало такива, то и „днес” трябва да живеят смели чеда, които в бъдещето са готови да дадат живота си за освобождаването на родната земя.
От друга страна йеромонахът не си спестява и загубите – дело на истински историк. Паисий набляга, че „ако гърците и българите бяха имали любов и съгласие”, то турците не биха могли да ги надвият по никакъв начин. Тук е показан пътят за постигане на свободата в бъдеще – обединението. Нужно е всеки да се замисли върху слабостите в миналото. Назовавайки грешките, който са допуснали тогавашните владетели, авторът иска да поучи българите, за да може тези недостатъци да бъдат разбрани „днес” и избегнати „утре”.По този начин той акцентира върху втората цел на неговата „историйца” – не само да информира, но и да бъде полезна.
Следващото, на което е обърнато внимание, е религията.
Тя винаги е била от фундаментите, на които се крепи държавата. Описани са „накратко имената на българските светци”, като са споменати общо петдесет и осем. Добрините, извършени от тях, са още един повод за гордост, водещ до по-високо самочувствие. Никой не може да подмине факта, че „българите първи са имали патриарх” и да остане безразличен. Това ще помогне на народа да разбере, че има святи хора, които са се грижили за него преди и на които и „настоящето”, и в бъдещето да се осланя. Пример за това е и самият автор.
Третото нещо, за което Паисий набляга, е езикът като друга основа, на базата на която се формира нацията. Най-силно въздейсвие в това отношение имат второто предисловие и „За славянските учители”.
Невъзможно е да не се усети патриотизъм и вълнение, когато човек чете, че „най-напред българите получили славянски букви”. Писмото се проявява не само като един от аргументите, че „от целия славянски род най-славни са били българите”, но и средството, чрез което българщината може да бъде запазена за бъдещето.
Магията на словото, криеща се в думите на автора, възражда народа в този период, за да може да бъде постигната свободата в по-късен етап. Йеромонахът обръща внимание, че тогавашните роби преди „са имали царски истории и архиерейски кондики, знания за всичко и за много български светци, жития и служби”.
Тоест мъдростите се запазват чрез езика. По логиката на твореца относно времето това означава, че и занапред ще се възроди просветата и ще има и тогава подобни успехи в тази насока. Чрез диалога между „минало-настояще-бъдеще” в написаната през хиляда седемстотин шестдесет и втора година „История славянобългарска” Паисий Хилендарски се стреми да покаже на тогавашните българи славната им история, която в неговите представи ще се възроди в бъдните дни.
Правейки паралел тези две епохи, авторът посочва на тогавашните българи, че свободата е постижима и заслужена, като повдига националното им самочувствие и води до осъзнаване. Набляга, че изброеното е възможно само чрез избягване на преди допуснати грешки – резединение, а също и чрез подкрепата на свещенослужителите. Умелото написване на творбта я превръща в манифест на Българското възраждане е придава на словото на Паисий огромна историческа роля, караща читателите да се връщат към нея и днес!
Автор Ана Иванова Петрова
Източник svitaci.com
ПАТРИОТИЗМЪТ НА ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ В ПРЕДИСЛОВИЕТО НА “ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА"
“История
славянобългарска” е емблематичен текст, в който кристализират и се утвържсават
ключовите понятия на националната ни идентичност: народ-език-отечество. В този
смисъл творбата на Паисий Хилендалски се превръща в своебразна програма на
Българското възраждане. Адресирана към настоящето, тя търси ценностни опори в
миналото, за да очертае контурите на една оптимистична визия за бъдещето на
народа ни. Творбата на светогорския
монах въздейства преди всичко съ своето “Предисловие към ония, които желаят да
прочетат и да чуят написаното в тая история”.
Тук се открояват оригиналните прозрения на твореца, които го правят възрожденец. Именно тук Паисий манифестира идеите си – просветителски, романтични, но винаги искрени и подчертано родолюбиви. Основно съдържание на предисловието е патриотизмът на Паисий Хилендарски. Още на паратекстово равнище се очертава обликът на новия тип ренесансово присъствие.
Очевидно е желанието на твореца да открои своето изстрадано слово от чуждото, което е полезно и разумно, но не идва от сърцето. Така още в заглавието заговаря самият Паисий, за да сподели с аудиторията си не само вълнуващата го проблематика, но простичко и искрено да каже и нещо за себе си. Оттук-нататък авторовата личност ще присъства все по-ярко и настойчиво в текста с всичките си болки и тревоги, пристрастия и огорчения и искрен патриотизъм. Потенциалната публика, пред която “се изправя” Паисий, включва не само образованите читатели, но и неуките слушатели.
Тук се открояват оригиналните прозрения на твореца, които го правят възрожденец. Именно тук Паисий манифестира идеите си – просветителски, романтични, но винаги искрени и подчертано родолюбиви. Основно съдържание на предисловието е патриотизмът на Паисий Хилендарски. Още на паратекстово равнище се очертава обликът на новия тип ренесансово присъствие.
Очевидно е желанието на твореца да открои своето изстрадано слово от чуждото, което е полезно и разумно, но не идва от сърцето. Така още в заглавието заговаря самият Паисий, за да сподели с аудиторията си не само вълнуващата го проблематика, но простичко и искрено да каже и нещо за себе си. Оттук-нататък авторовата личност ще присъства все по-ярко и настойчиво в текста с всичките си болки и тревоги, пристрастия и огорчения и искрен патриотизъм. Потенциалната публика, пред която “се изправя” Паисий, включва не само образованите читатели, но и неуките слушатели.
Разслоена интелектуално, тази публика е обединена от жаждата да познае себе си чрез обичта към своето, родното, чрез интереса към българското. Още началото на книгата очертава основното в реторическата `и стратегия – диалогичността. Текстът е отворен към хората и в него Паисий спори, укорява, заклеймява, поучава. Първите думи на автора обаче са насочени към онези, които като него са открили гордостта от българското си име. чрез идеята за националното себепознание възрожденецът ратува не само за духовното издигане на “своите”, но и за достойното им място сред “другите”, което им принадлежи залади великите дела на техните деди в полето на историята.
Открил любовта и болката
си за отечеството, Паисий е направил и необходимото да бъде полезен на
сънародниците си: “…и много труд употребих да събирам от различни книги и истории,
докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша
полза и похвала”. Хилендарският монах е изпълнил своята мисия, своя отечествен
дълг и съзнанието за това го прави горд. Именно самочувствието му на българин
го кара да бъде настойчив и категоричен в посланията към неговите родолюбиви
съотечествиници.
Дотук текстът на предисловието е обърнат с любов и доверие към българите родолюбци. Оттук нататък започва страстната полемика на светогореца с родоотстъпниците. Тезата за обичта към родината се заменя с тезата за предателството на националната кауза. Визията за българското се раздвоява, става сложна и противоречива. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели “чуждото” пред “своето. Към тях Паисий е безпощаден, гневен, язвителен.
Откриваме силен израз на неговия патриотизъм. Творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения: “О, неразумни и юроде!”, “…глупави човече”, “безумни…”. Обединявайки логическата сила на аргументите и страстната патриотична позиция, хилендарският монах се опитва да “отвори” очите на “неразумните” за истината, за стойностите на родното. За да защити и утвърди идеята за превъзходството на българското, Паисий борави както с историографска, така и с народопсихологическа аргументация.
Хилендарският монах се домогва до проникновена характеристика на своите съотечественици в етичен план, в която откроява присъщите им добродетели като изконни за християнския морал.
В противовес на ироничния план, в който са представени например гърците /”гръцката мъдрост и изтънченост”, “мъдрите и културни гърци”/, се утвърждават качества като милосърдие, гостоприемство, чистосърдечие --–мблематични за българските “прости орачи, копачи, овчари и …занаятчии”.
Така Паисий извисява не само историческия, но и нравствено-етичния облик на родното и го одухотворява чрез възхищението си.Така чрез словото, което обединява високите октави на възхищението и прославата с гневните интонации на разочарованието и гнева, Паисий прибавя поредните патриотични щрихи към своя духовен портрет.
За светогореца българите отцеругатели се нареждат до надменните и горделиви, но безнравствени гръцки и сръбски духовници, опитващи се да пренебрегнат, да уязвят националното ни достойнство. Във финала на предисловието светогорецът отново се обръща към своите духовни двойници, обичащи отечеството си. Тяхната любов и всеотдайност той дарява със силата на знанието, за да пребъде във времето българският национален дух: “При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрах всички в едно”.
В това заключително изречение кристализира формулата на цялата творба, призвана да се превърне в откровение за съдбата на родината, в своеобразна национална Библия, кодирала в себе си мъдростта и прозренията за възкресението на един изстрадал, но незабравен от Бога народ.
Дотук текстът на предисловието е обърнат с любов и доверие към българите родолюбци. Оттук нататък започва страстната полемика на светогореца с родоотстъпниците. Тезата за обичта към родината се заменя с тезата за предателството на националната кауза. Визията за българското се раздвоява, става сложна и противоречива. На светлия облик на достойните люде, с чувство за дълг и отговорност към рода, езика, отечеството, се противопоставя мрачната и отблъскваща представа за отцеругателите – онези, които са пренебрегнали националните ценности и са предпочели “чуждото” пред “своето. Към тях Паисий е безпощаден, гневен, язвителен.
Откриваме силен израз на неговия патриотизъм. Творецът разчита на въздействащата сила на презрителните обръщения: “О, неразумни и юроде!”, “…глупави човече”, “безумни…”. Обединявайки логическата сила на аргументите и страстната патриотична позиция, хилендарският монах се опитва да “отвори” очите на “неразумните” за истината, за стойностите на родното. За да защити и утвърди идеята за превъзходството на българското, Паисий борави както с историографска, така и с народопсихологическа аргументация.
Хилендарският монах се домогва до проникновена характеристика на своите съотечественици в етичен план, в която откроява присъщите им добродетели като изконни за християнския морал.
В противовес на ироничния план, в който са представени например гърците /”гръцката мъдрост и изтънченост”, “мъдрите и културни гърци”/, се утвърждават качества като милосърдие, гостоприемство, чистосърдечие --–мблематични за българските “прости орачи, копачи, овчари и …занаятчии”.
Така Паисий извисява не само историческия, но и нравствено-етичния облик на родното и го одухотворява чрез възхищението си.Така чрез словото, което обединява високите октави на възхищението и прославата с гневните интонации на разочарованието и гнева, Паисий прибавя поредните патриотични щрихи към своя духовен портрет.
За светогореца българите отцеругатели се нареждат до надменните и горделиви, но безнравствени гръцки и сръбски духовници, опитващи се да пренебрегнат, да уязвят националното ни достойнство. Във финала на предисловието светогорецът отново се обръща към своите духовни двойници, обичащи отечеството си. Тяхната любов и всеотдайност той дарява със силата на знанието, за да пребъде във времето българският национален дух: “При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрах всички в едно”.
В това заключително изречение кристализира формулата на цялата творба, призвана да се превърне в откровение за съдбата на родината, в своеобразна национална Библия, кодирала в себе си мъдростта и прозренията за възкресението на един изстрадал, но незабравен от Бога народ.
Изразявяйки своя
патриотизъм в предисловието на “История славянобългарска”, като родоначалник на
нова културна епоха, чрез своята на пръв поглед скромна “книжица” Паисий
наистина дава началния тласък в посока на голямата Промяна. Дарявайки на
българина познание за миналото му, хилендарският монах му връща чувството за
национално достойнство и гордост и го подтиква към дългия и сложен процес на
национална идентификация.
Автор Гено Младенов Николов
ПОСЛАНИЯТА НА "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА" В НАЧАЛОТО НА 21-ТО СТОЛЕТИЕ
Днес в нашия напрегнат век и натоварено ежедневие едва ли някой се сеща
за историята на Паисий Хилендарски - една малка книжка, но написана с големи
цели. Тази история оставя голяма следа по страниците на историята на българите.
В нея авторът обяснява простичко историята на българите преди турското иго.
Макар да е болен и недобре физически, той се труди за написването й, защото
българският народ се е "откъснал" от корените си и следва чужда
култура. В това недалечно минало Паисий е потресен от видяното и възкликва: О, неразумни и слабоумни! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не
четеш и не говориш на своя език?
Посланието е ясно - българина не трябва да се отмята от своя език и вяра, защото сме само едни българи на таз земя и няма други като нас.Това е посланието на 21-то столетие. Какво би станало ако всеки българин се отметне от своя език и култура?...Освен това голямо послание след един прочит на преди слова на историята ние ще забележим още куп малки послания - Паисий учи хората на добродетел, защото "бог обича повече простите и незлобливи орачи..." и "най-първо тях е възлюбил...". Преди слова на историята прилича на умален вид на библията; учи само на добро българите, независимо какви са. За съвременния човек е по-добре да знае за тази история, защото тя е част от нашето минало и е позорно незнанието за нея.
Посланието е ясно - българина не трябва да се отмята от своя език и вяра, защото сме само едни българи на таз земя и няма други като нас.Това е посланието на 21-то столетие. Какво би станало ако всеки българин се отметне от своя език и култура?...Освен това голямо послание след един прочит на преди слова на историята ние ще забележим още куп малки послания - Паисий учи хората на добродетел, защото "бог обича повече простите и незлобливи орачи..." и "най-първо тях е възлюбил...". Преди слова на историята прилича на умален вид на библията; учи само на добро българите, независимо какви са. За съвременния човек е по-добре да знае за тази история, защото тя е част от нашето минало и е позорно незнанието за нея.
Можем да твърдим, че това е учебник по история, в който патриотизма
надделява над достоверността на фактите и историята е написана съвсем просто,
но това се компенсира от "жаждата" за знание на българите.
Посланието на историята е нещо, което всеки може да разбере и отсее от страниците на книжката: Нека бъдем човечни, нека бъдем хора милеещи, уважаващи и мислещи с един поглед в миналото, настоящето и бъдещето с "История славянобългарская" на П. Хилендарски!!!
Посланието на историята е нещо, което всеки може да разбере и отсее от страниците на книжката: Нека бъдем човечни, нека бъдем хора милеещи, уважаващи и мислещи с един поглед в миналото, настоящето и бъдещето с "История славянобългарская" на П. Хилендарски!!!
Източник forums.data.bg
Основните цели, които автора поставя в нея са да пробуди заспалото национално самосъзнание на българите, като им разкаже своята история, тяхното славно минало, да възкреси спомена за него и да изгради привлекателен образ на българската държавност. С това всъщност автора цели решението на важни задачи, стоящи пред българите- сдобиване с общ език, обща вяра и обща територия.
Историята не е историческо, а полемично произведение, защото в нея не се залага на достоверността и документалноста, а целта на автора е друга. Той иска да проведе полимичен диалог със своите съвременници и да пробуди тяхното национално самосъзнание. Основен художествен похват при представяне на историческото минало е идеализацията, при което автора пренебрегва историческата достоверност, примълчава за загубени битки и преувеличава резултатите от славни победи.
Това той прави с определена цел, да създаде привликателен образ на българската държавност. Паисий е използвал за написването на историята произведения на автори от старобългарската литература(Черноризец Храбър и К. Костенечки). Грамоти, които български царе са давали на манастирите. Исторически сведения на Цезар Барони и Мавро Урбини. Историята започва с два предговора. Първият, който се начира полза от историята, разкрива идеите на автора за това какво огромно значение има познаването на историята, както от отделния индивид, така и в целия народ.
Историята е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят да своето бъдеще. Според Паисий колелото на историята се върти постоянно. Имало е царства, които са се въздигали в своята мощ, но са стигали до пълен отпадък и точно обратното, народи които са били поротени са извоювали свободата си и са създали достойна държава.
С това Паисий иска да внуши на българите, че в историята за тях ще има втори шанс, ако те се самосъзнаят и борят за своето освобождение. Второто предисловие има дълбоко естестичен характер. В него първо Паисий се обръща към любородните читатели, които милеят за бългаското оттечество, за своя род и език, към тях той изпитва топли чувства, защото вижда в тяхно лице свои съмишленици родолюбци. Същевременно автора се обръща към отцеругателите и отцеотстъпниците, които се гърчеят и са забравили своя род и език.
Тонът му към тях е гневен и изобличителен : „ О, неразумне юруде, защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и пишеш на свои език „ . Историята завършва с послесловие, което съдържа биографично данни за Паисий. От него разбираме, че той е бил на 40 год, когато е написал в Хилендарския манастир историята. Писал е при брат си Лаврентий, който е бил игумен.
Също така дават и сведения за източниците, които е ползвал- „Мавробиновата история за българи и сърби”. Първите пет глави от повестлованието представляват исторически разказ за миналото на българите, летопис на събитията и именник на българските царе и крале, както и оценка за тяхното царуване. В следващите две глави са посветени на славянските учители, на азбуката и книгите, а също така разказват за покръстването и българската патриаршия. Тази част представлява културната история на българите.
В следващите две глави се изреждат имената и деянията на българските светци и представят родната ни духовна история. Така се осъществява триединството на държавност, култура и религия с цел възраждане на българската народност, чрез внушението за общ език, вяра и територия.
Източник forums.data.bg
“История славянобългарска” е ориентирана колкото към събития от времето на Първата и Втората българска държава, толкова и към настоящето на автора. Тази тематична насоченост на текста го свързва, както с историографията, характерна за Просвещението, а според някои изследователи и със зараждането на новата българска публицистика. Паисий възстановява традицията, чието начало е поставено от старобългарския книжовник Черноризец Храбър – патриотична кауза да се защитава не само със спокойните аргументи на историческия разказ, но и с вдъхновението на ораторското слово.
Възрожденецът възхвалява пламенно българското в неговите свещени измерения – народ , отечество , език , християнска вяра , културни достижения. Апологията като възторжен славослов на непреходното величие на нацията ни се преплита с темпераментна полемика с противниците на националната идея. Използвайки реторични похвати, Паисий спори с представители на гръцкото духовенство и с отродили се българи , като с възмущение оборва недостойните им твърдения. Синтезът на възхищение и гняв, любов и омраза определя своеобразието на Паисиевата “История”, която страстно призовава истинските патриоти към опознаване на миналото, гордост от делата на предците им и отхвърляне на жалкия срам от родното.
Многопластовата идейно-емоционална същност на текста поражда и разнородните жанрови особености, обединили научно-историографското и публицистичното повествование за драматичната съдба на народа и авторовия коментар. Това дава основание на изследователите да определят “История славянобългарска” като осъвременен прочит на средновековната история. Родолюбивият светогорец издига в култ всичко, което е белег на българската духовност, на някогашната църковна независимост и културен възход.
Основния обект на патетичната възхвала е народът, представен като творец на своята история, господар на историческата си съдба и грандиозна сила, с която са се съобразявали дори великите владетели. Демократичният дух на Паисиевото произведение изпъква именно в тази апология на свещената народна воля, която сваляла от трона недостойните царе и е въздигала силните и неустрашимите: “Телезвий нямал сполука. Гърците го разбили при първата война … След това българите убили Телезвия и поставили на престола Сабин.”
Паисий изгражда романтично известен образ на българите и разкрива чрез градирани експресивни епитети и изразителни сравнения онези народностни добродетели , които могат да се пробудят у съвременниците му гордост , себеуважение , национално достойнство. Паисиевата апология възкресява святото начало, което са поставили предците ни, и завещава като неизменен патриотичен дълг защитата на езика, благоговението пред майчиното слово – символ на връзката с народа , с миналото , настоящето и бъдещето на родината : “Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!” Възрожденският будител внушава своите идеи чрез преки обръщения към онези сънародници, които милеят за отечеството си. Тази диалогична ориентираност на Паисиевия текст му предава облика на непосредствено общуване с родолюбивите “читатели и слушатели”.
Чрез реторични езикови средства – повелителни глаголни форми , повторения, синонимни изрази , лаконични или разгънати обръщения – книжовникът недвусмислено показва основния адресат на пламенните му думи: “Написах я за вас, които обичате своя род, читатели и слушатели, роде български, които обичаме и имаме присърце своя род и своето българско отечество …” Градацията в патетичните слова на просветителя утвърждават раждането на една нова общност – на истинските патриоти, чиято възвишена мисия е да помагат на изстрадалата родина.
Наред с този романтично възвеличан образ на духовно издигнатите и съзнали своя дълг българи Паисий откроява и тъмните страни на робското битие на съвременниците си. Образът на българското е ценностно раздвоен и поражда контрастни емоционални оценки на твореца публицист. Апологията на безкористното родолюбие рязко преминава в сатирично изобличаване на отродяването. Атонският монах не е безучастен към денационализаторските прояви на “отцеругателите” , разпалено спори с тях и в тази полемика изразява гнева и презрението си към недостойните за уважение българи.Всъщност полемичният патос, категоричното несъгласие с неверните твърдения са първопричината за създаването на “История славянобългарска”.
Полемизирайки с опонентите си – гърци и сърби монаси и българи, отчуждили се от родното, - възрожденецът излага аргументи в подкрепа на святата патриотична кауза.
Основният обект на Паисиевото възмущение са онези сънародници, които са дистанцирани от драмата на своята родина и отправят най-жестоките обвинения към съотечествениците си. Хилендарският книжовник е непримирим към чуждопоклонниците и саркастично заклеймява отричането на народностната принадлежност: “О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш , и не говориш на своя език?”. Експресивната емоционално-оценъчна лексика, презрителните обръщения издават несдържалия гняв и болка в родолюбеца. Просветителя , който издига в култ знанието и разума, е възмутен от заслепението на заблудените. Предвиждайки техните необосновани тези и възможни възражения, в ораторски стил Паисий полемизира с противниците си и изобличава ограничеността на мисленето им.
През епохата на Възраждането “История славянобългарска” е сакрализирана като националната библия, която съдържа митологизираното предание за миналото и пророческото прозрение за отечеството. През 1844г. в преработен вариант и под името “Царственик” Паисиевият труд става учебник по българска история в новооткритите светски училища. Така гласът на атонския монах, стоически превъзмогнал личното страдание, достига до младото поколение на България, за да формира у него патриотична гражданска позиция – да се брани непоколебимо и всеотдайно достойнството на народа и да се издигат в култ родният език, народностните добродетели, духовното знание.
Останали са също легендите и народните предания за него... Но истината за хилендарски монах се крие единствено сред редовете на историята му, където той съобщава няколко откъслечни факта от своя велик страдалчески живот. Така например от самото заглавие и от послеслова на неговото съчинение научаваме, че то е написано през 1762 г. - било в Хилендар, където Паисий бил монах, а неговият брат Лаврентий – игумен на манастира, и завършено в Зографския манастир.
По това време неговият автор е бил на четиридесет години, родом от „Самоковска епархия”, откъдето дошъл в „Светите гори (Атонски)”. Как е преминал животът на Паисий до влизането му в манастира, също не се знае много. Израсъл в заможно семейство, той вероятно е завършил месното килийно училище, където се научава на славянобългарското „четмо и писмо”. Защо будният младеж е отправил тъй рано своя взор към манаситрската килия?
Редица изследователи на неговия живот и дело предполагат, че голяма роля за решението му е изиграл Рилския манастир.
Отстоящ сравнително недалеч от родния му край, той няколко пъти е бил посещаван от семейството на бъдещия отец.Паисий вижда, че обителта е крупно народностно средище посещавано от хиляди българи, дошли от далечни краища да видят живата „слава болгарская” и у него се разпалват родолюбивите чувства. Че това е така научаваме и от „История славянобългарска”, в която отй обръща специално внимание на този манастир, който е „на велика полза всем болгаром”, и завещава на читателите си да се грижат за опазването му.
Преди да напише своята история, Паисий престоява дълги години затворен сред манастирските стени на Хилендар. Но строгия монашески канон не проломява волята и голямата му жажда за знания, както и мисълта му за неговия поробен народ. В този период у него узрява идеята за написването на една история на българския народ, с която да го извади от невежеството, в което тънел, и да му покаже неговото славно минало. Имайки досег с манастирската библиотека и архив, той навярно е намерил данни за славната история на българите в миналото, които са го подтикнали към осъществяването на заветното му дело.
„По мало снедаше ме ревност и жалост по рода своего болгарского, защо не имеят историа заедно съвкупленна на православная деяния испервая временна рода нашего и святих и цари”, пише той за причините, които са го накарали да хване парчето перо в десницата си и да свидетелства в историята своя български народ. Не по-малка роля за голямото му начинание изиграват оскърбителните слова и хули на сръбските и гръцките монаси, за които той пише с прискърбие, че са подигравали българите „защо не имеями своя история”.
Защитавайки горещо народността си от оскърбители в тези манастирски диспути, Паисий с достойнство пише, че словесните му нападатели „не могут поставити на то никако свидетелство”. Явно болката за българската изостаналост, за печалната съдба на неговите поробени братя е измъчвала монаха и у него все повече е зреела мисълта да събере пръснатите в различни книги и ръкописи сведения за българския народ и да напише неговата история. В тези тежки години на размисъл Паисий разбира добре, че историята му трябва да отговаря не само по достоен начин на хулите, но и да покаже на българите тяхната славна история, да ги научи да я знаят и ценят.
Освен от тези патриотични мисли, Паисий започва работе през 1760г. В манастира Хилендар и въпреки огромните трудности, които трябва да преодолява от всякакво естество, я завършва за невроятно кратък срок от две години. Но той не се задоволява с откритите в Атон изсточници за българската история и отправя взор към други зени, където предполага, че ще намери още данни. Както ни съобщава сам той, „и у Немска земля повече за то намерение ходих”.
В богатата библиотека на архиепископията в Карловци (Сремски Карловци, тогава австрийско владение) той открива много нови данни за книгата си и преди всичко руския превод на съчинението на дубровнишкия абат Мавро Орбини „Кнiга iсториография”. Но Паисий не спира дотук. Неговото величие на голям родолюбец и народен будител се състои и в това, че той прозира необходимостта не само от написването не една история на своя изстрадал български народ, с която да отблъсне хулите и нападките, но и от великата повеля произведението му да стане необходимост за неговите поробени събратя.
И както той сам отбелязва, историята му е адресирана до най-широките български народни маси: „орачи, копачи, овчари и прости занаятчии”. Родолюбивият хилендарец се обръща наставнически към тях: „Преписуйте историйцу сию и платете нека вам препишат кои умеют писати, и имейте ю да се не погуби.” Пръв, за когото се знае, че е направил препис на знаменитата история и е докуменъирал срещата си с нейния автор, е младият котленски свещеник Стойко Владиславов (бъдещият епископ Софроний Врачански). Преписаният през 1765г. Екземпляр сега се съхранява в Църковния музей в София.
За огромното значение и въздействие на малката Паисиева книжка съдим не само от преписите на съвременниците му, но и от поколението на следващия ХІХ век. Така например сам Петко Р. Славейков пише, че тъкмо мислел да се покалугери през 1842г. когато му попаднала „История славянобългарска”.
Разтърсен от подвига на нейния автор и силата на изложението й, Славейков отбелязва : „Досега аз мислех едностранчиво, само как да спася душата си, а след прочитането на тази история аз си зададох цел как да спася народа си, т.е. как да му вдъхна патриотизъм.„ И той тръгва с свой другар да я разпространява и чете сред хората на познатите нему търновски села.
Източник forums.data.bg
Непосредствено след създаването и „История славянобългарска” поема своя път сред читатели и слушатели като творба, различна от писаното до тогава.
Нейните първи възприематели усещат,че тя носи един друг, непознат смисъл, че тя бележи едно ново и чакано начало. Ето защо книгата намира горещ прием и много широко разпространение написана през 1761-1762 г. От йеромонах Паисий Хилендарски, който сам тръгва да я разнася по българската земя, тя е преписвана от десетки книжовници, а през 1844 г. Е издадена със заглавие „царственик или История славянобългарска”.Идеите, които изразява, посланията, които проповядва, и определят мястото на произведение, поставящо началото на българската възрожденска литература. Създадена на границата на два етапа в българското културно развитие „История славянобългарска” носи белега на междинност и преходност.
С редица свои страни тя все още е близка до предхождащата я книжовна традиция. Със своя основен смисъл и със задачите, които си поставя обаче, тя принадлежи на новото време-времето на освобождаването на българина от робска принадлежност, времето на раждането на чувството за национална принадлежност,
национална гордост и отечествен дълг.
„История славянобългарска” е написана от книжовник, който носи съзнание на ренесансов човек и самочувствие с мащабите и перспективите на своето дело. Йеромонах Паисий е преодолял сковаващия авторитет на християнския светоглед, поставящ в центъра на мирозданието Бога и неговата творческа роля.
Още в пространното заглавие на творбата авторъг и подчертава своята активна и определяща заслуга за нейната поява и желанието да се легитимира именно като създател.
Друг много съществен акцент присъства в заглавието-трудът, който е положил, лишенията, които е претърпял авторът, са не в името на спасението на неговата душа, а „за полза на българския род”. Паисий напълно се е освободил от мисълта за подчинената роля на писателя спрямо „твореца на всички видими и невидими неща”. За разлика от мнозина свои съвременници авторът на „История славянобългарска” никъде не прибягва до традиционните за средновековния книжовник формули за унижение и омаловажаване на своя труд.
Оценката за своята творяща функция той разкрива не само в заглавието. В предисловието „ Към тези, които желаят да прочетат и чуят...” отново изтъква: „аз ви написах поред това, което е известно за вашия род език... обикнах българския род и отечество и много труд употребих... събрах и обединих историята на българския род... Написах я за вас...разсъдих и събрах всичко в едно”.
Към тази тема Паисий се връща и в края на своя труд, където отново подчертава, че предлаганата книга е резултат на неговото усилие и воля: „ Аз претърсих всички светогорски манастири... Аз...събрах и написах.... аз... положих много труд...аз презрях своето главоболие...” Тук както виждаме напълно е изключена Божията воля и намеса.
Нещо повече. Паисий е откривал сили да преодолее всички мъчнотии не в любовта си към Бога или в надеждата, че ще спаси душата си, а в любовта към „своето българско отечество”
Така „История славянобългарска” се превръща в свидетелство за раждането на човека на новото време, на :Аз-а”,когото Ренесансът в Европа вече е реабилитирал и превърнал „в мярка за всички неща”.
Наред с това Историята разкрива и спецификата на нашето Възраждане, което поставя в центъра на мирозданието не човека, а нацията. Нацията, интересите на българския народ и на поробеното отечество в „История славянобългарска” за „мярка на всички неща”.
Не само Паисий Хилендарски, но и неговите следовници ще мерят и своите, и чуждите дела според това,каква полза са принесли на нашия български род. Така още в първата творба на новата ни литература се утвърждават принципите, на които тя ще се подчинява. Авторът на „История славянобългарска” произхожда от югозападните български краища – регион, в който историческата памет за свободното и героичното минало никога не е изгасвала поддържана от широко разпространени песни и предания за Момчил и Крали Марко, за Иван Шишман и цар Асен.
Това вероятно е една предпоставка точно тук да се роди първия български историограф. Но йеромонах Паисий не остава при устното предание,при певци и разказвачи. Усетил повелите на своето време, което е склонно да признава единствено авторитета на писаното слово, той се обръща към богатите библиотеки на атонските манастири, пътува чак до „немска земя”, за да дири достоверни свидетелства за своя народ. „И от много време погребани и забравени неща.... събрах заедно Изворите, от които Паисий черпи сведения за българската история, са различни по характер и произход.
На много места в своето изложение той се позовава на два големи историографски труда - „Църковна и гражданска история” и „История на славянското царство”, също така и от книгата „Битие” от Библията, от която той извежда родословието на своя народ.Присъствието на библейски текст е изобщо наличието на позовавания на християнските представи за устройството на света представлява особен интерес в случая с „История славянобългарска” поради обстоятелството, че по своя основен патос тя е призована да активизира процесите на освобождаване на българското съзнание от репликите на средновековния мироглед и на изграждането на едно ново, ренесансово отношение към света.
При срещата с „История славянобългарска” прави впечатление необичайния начин, по който творбата започва. В Зографския препис,когото науката приема за автограф чернова на Паисий , текстът се открива с една част, озаглавена „ Ползата от историята „, след която е разположено заглавието и „ Предисловие към тия, които желаят да прочетат и чуят...”
Учените отдавна са установили, че „Ползата от историята” е написана под влияние на предговора към руския превод на Барониевата история. Какво е накарало нашият книжовник да предпочете именно този текст като начало на своята творба?Какви мисли съдържа той, та Паисий е държал неговия читател да се запознае първо с тях, тях да осмисли и те да му послужат като своеобразен код за разчитане смисъла на предлаганата книга? В този предговор е направен опит да се обясни на читателя същността на историята.
В основата му е залегнало схващането,че тя е поредица от събития,предизвикани от проявлението на свободната воля на човека регулирани чрез намесата на Бога.На Бог е отредена върховната присъда , която е „наказание на злите и наградата на добрите”. Първото предисловие към Историята задава на читателя принципа Паисиево предисловие – е разгърната и защитена идеята, че върховната човешка добродетел е верността към „своя български род”, към своята култура и език.
В този кратък текст като лайтмотив зазвучават думите „род и език”, които заедно със своите синоними са употребени над 70 пъти. Тук Паисий разкрива пред възприемателите един нов, принцип на делене на хората, утвърден от Ренесанса. Новите европейски нации осмислят своята съдба не в рамките на християнския универсум, както е било през средновековието. Те се самоопределят в рамките на етническата си специфика, която според нашия книжовник зависи от общата историческа съдба, общата родина, език и култура.
Ето защо още тук Паисий противопоставя българите както на християните гърци, така и на едноплеменните славянски народи. Второто предисловие, макар и в отделни моменти да търси аргументация в библейски образи и символи, поставя в центъра си модерната идея, че висшата добродетел е не във верността кум Бога, а към отечеството. Тази нова добродетел Паисий узаконява чрез върховната християнска санкция Бога.
От историческото изложение става ясно, че Паисий е преосмислил характера на християнския бог, който е призван преди всичко да подкрепя и регулира отношението на вярност кум българската клауза. Тук се появява една особена представа за Бога именно като Български бог. Той се намесва в съдбата на българите в случаите , когато е нарушена родовата вярност-така станало с братята Иван Шишман и Страцимир,които имали голяма ненавист по между си и готвели междуособна война . Затова „Турците по божия воля...поробили и завладели цяла България.”
Първа глава на „История славянобългарска” , наречена „Историческо събрание за българския народ”, най-напред си поставя задачата да отговори на въпроса „откъде са произлезли българите”. Това е много важен въпрос и за автора, и за неговите читатели, а и за опонентите на Паисий, тъй като те всички са рожби на един тип култура, която е ориентирана към началото, към първоизточника и към първопричината на нещата.
В този културен модел „раждането”, създаването изпъква като основен момент в битието.Едно явление, един народ има право на съществуване и основания за законни претенции към своето минало и наследство само ако може убедително да докаже своя произход от първозданното, от началото на всички начала – Бога. Ето защо Паисий извежда родословието на своя народ от библейската история за второто раждане на човечеството – историята за Ной и неговите синове.
При вглеждането на качествата на текста, особено на второто предисловие където най-ярко се проявява стилистът Паисий, без особени затруднения можем да открием, че нашият книжовник се е възползвал от възможностите на древния реторичен принцип за обособяване на въпрос- възражение- отговор или на теза – антитеза – синтеза и в рамките на един абзац (Пр. Защо се срамиш да се наречеш българин...?)), и на по-сложното равнище на цялото предисловие( „Внимавайте вие...които обичате...своя род..и желаете да разберете и знаете...”-„ Но някои не обичат да знаят за своя български род...”-„... Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!”).
Във втория дял на своята творба родоначалникът на възрожденската ни литература запознава читателите си с Кирил и Методий и други български светци като творци на средновековната култура и на приобщаването на българина към свръхцивилизационния модел на християнската религия.
Именно в главата „За славянските учители” Паисий най-цялостно формулира задачите, които стоят пред неговия народ.Обръщението към делото на Кирил и Методий неизбежно подтиква към паралел със съдбата на славянските народи. Като описва тази съдба, Паисий акцентира върху причините, поради които едни от тях са постигнали по-висок напредък, а други са „прости и бедни”Тези условия са наличието на свое „царство и черковна свобода”, на училища и книгопечатане „на своя език”.
„История славянобългарска” не само бележи началото на възрожденската ни литература. Идеите, вложени в нея, лягат в основите на новата българска култура. Тя оформя стремленията на поколенията, които идват след Паисий, превръща се в нова митология при оформянето на националния ни характер. Тя показва на българина, че има славни минало с което трябва да се гордее. Тя го научава, че най-висшата човешка добродетел това е патриотизмът. По един или друг начин тя се вписва в съдбата и произведенията на възрожденските творци. Ето защо може само да ни поразява прозорливостта на Атонския минах, усетът му за законите на историческото движение, способността да открие и раздвижи онези страни на характера на българина, които ще определят бъдещето
Източник forums.data.bg
Паисиевата книга дава на българите отговори на много наболели въпроси. Ред по ред, въоръжен с исторически примери, Хилендарски тълкува народната съдба. Паисий сам обяснява и насочва всекиго да търси причините за основните недъзи в живота на нацията ни. Първият въпрос, който предизвиква националното самочувствие на българите Паисий поставя така: “Защо съдбата на народа ни е толкова драматична през вековете?”.
Отговорът е: Защото българите са избрали за свое отечество най - хубавата земя на Европа. Писателят - историк проследява дългия и уморителен път на дедите ни. Старите българи, докато открият оная земя, която ги запленява: ”Ония българи имали намерение и съгласие да търсят добра и плодородна земя, дигнали се от оная земя и река много, много народ и дошли в Маджарската и Влашката земя. Българите обикнали тази земя. Така те намерили добра и изобилна земя и се заселили.”.
Паисий събужда националната ни гордост като привежда чужди оценки за достойнствата на българите. В разказа за руския княз Светослав той не пропуска да спомене за голямото му възхищение от българските предели: “…и замислил да пренесе своя престол, да го постави в България, понеже обикнал българската земя заради плодородието и изобилието й.”.
Когато разказва за османското завоевание, историкът подчертава, че нашественикът е поругал родната земя: ”…отнемали черковните и манастирските места от християните и големи къщи, и ниви, и лозя, и хубави места, каквито пожелаели, грабели…”.
Така чрез историческото знание книжовникът отрича правата на чуждата власт върху българската земя. Изразява и внушава обич към родината – една територия, от векове утвърдена като дом на българите. И тъкмо тази представа за една обща родина, за една скъпа земя става основа на националното съзнание.
Като писател изразява най – точно възрожденските идеали. Заедно с него (в Зографския манастир) и след него (в манастир в Молдова) други български монаси също пишат история на своя народ, но техните книги са предназначени за манастирските библиотеки. Паисий адресира своя труд към “простите орачи, овчари и занаятчии”. Той не само събужда родолюбието им, чрез знанията, които им дава, но и изостря критичността им към положението на народа от онова време. Когато говори за първият български цар – законодател, въвел в дълбока древност ред по българските земи Хилендарски веднага съпоставя със съвременните управници и заключава, че “те, окаяните, нямат нито правда, нито съд”.
Когато разказва за старобългарските писатели и учители и за разцвета на старобългарската култура, той смело посочва гръцкото духовенство като виновник за невежеството и неграмотността на българите през 18 век.
Така Паисий начертава ясна програма за национално освободителна борба – да се възстанови независимата българска държава и да се създадат условия за цветуща национална култура.
Затова и книгата се пренася от ръка на ръка. Множи се. Днес са известни над 60 ръкописни преписа от нея. А непознат читател е написал върху един от екземплярите: “Велико благодарих!”. И с това е изразил отношението на целия български народ към малката “История славянобългарска”.
РОД И ИСТОРИЯ В “ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА”
Историята не е само първото ренесансово произведение в българската литература,
но и първата родова книга на нашия народ, не случайно наречена „ Евангелие на
българищината”. Тя се превръща в програма на Българското възраждане и е
адресирана към най-демократичната част от народа.Основните цели, които автора поставя в нея са да пробуди заспалото национално самосъзнание на българите, като им разкаже своята история, тяхното славно минало, да възкреси спомена за него и да изгради привлекателен образ на българската държавност. С това всъщност автора цели решението на важни задачи, стоящи пред българите- сдобиване с общ език, обща вяра и обща територия.
Историята не е историческо, а полемично произведение, защото в нея не се залага на достоверността и документалноста, а целта на автора е друга. Той иска да проведе полимичен диалог със своите съвременници и да пробуди тяхното национално самосъзнание. Основен художествен похват при представяне на историческото минало е идеализацията, при което автора пренебрегва историческата достоверност, примълчава за загубени битки и преувеличава резултатите от славни победи.
Това той прави с определена цел, да създаде привликателен образ на българската държавност. Паисий е използвал за написването на историята произведения на автори от старобългарската литература(Черноризец Храбър и К. Костенечки). Грамоти, които български царе са давали на манастирите. Исторически сведения на Цезар Барони и Мавро Урбини. Историята започва с два предговора. Първият, който се начира полза от историята, разкрива идеите на автора за това какво огромно значение има познаването на историята, както от отделния индивид, така и в целия народ.
Историята е извор на мъдрост, духовен опит и тя разширява кръгозора на хората, за да живеят в своето настояще и да мислят да своето бъдеще. Според Паисий колелото на историята се върти постоянно. Имало е царства, които са се въздигали в своята мощ, но са стигали до пълен отпадък и точно обратното, народи които са били поротени са извоювали свободата си и са създали достойна държава.
С това Паисий иска да внуши на българите, че в историята за тях ще има втори шанс, ако те се самосъзнаят и борят за своето освобождение. Второто предисловие има дълбоко естестичен характер. В него първо Паисий се обръща към любородните читатели, които милеят за бългаското оттечество, за своя род и език, към тях той изпитва топли чувства, защото вижда в тяхно лице свои съмишленици родолюбци. Същевременно автора се обръща към отцеругателите и отцеотстъпниците, които се гърчеят и са забравили своя род и език.
Тонът му към тях е гневен и изобличителен : „ О, неразумне юруде, защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и пишеш на свои език „ . Историята завършва с послесловие, което съдържа биографично данни за Паисий. От него разбираме, че той е бил на 40 год, когато е написал в Хилендарския манастир историята. Писал е при брат си Лаврентий, който е бил игумен.
Също така дават и сведения за източниците, които е ползвал- „Мавробиновата история за българи и сърби”. Първите пет глави от повестлованието представляват исторически разказ за миналото на българите, летопис на събитията и именник на българските царе и крале, както и оценка за тяхното царуване. В следващите две глави са посветени на славянските учители, на азбуката и книгите, а също така разказват за покръстването и българската патриаршия. Тази част представлява културната история на българите.
В следващите две глави се изреждат имената и деянията на българските светци и представят родната ни духовна история. Така се осъществява триединството на държавност, култура и религия с цел възраждане на българската народност, чрез внушението за общ език, вяра и територия.
АПОЛОГИЯ И ПОЛЕМИКА
В “ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА”
Паисиевата “История славянобългарска” ( 1762г. ) отразява важни тенденции в
българския обществен живот през XVIII век. Тя възкресява историческата памет за
славното минало и е съществен фактор за формирането на националния дух през
епохата на Възраждането. Атонският монах патетично отстоява идеята за светостта
на родното и суровото заклеймява всички опити за заличаването на народностната
идентичност. “История славянобългарска” е ориентирана колкото към събития от времето на Първата и Втората българска държава, толкова и към настоящето на автора. Тази тематична насоченост на текста го свързва, както с историографията, характерна за Просвещението, а според някои изследователи и със зараждането на новата българска публицистика. Паисий възстановява традицията, чието начало е поставено от старобългарския книжовник Черноризец Храбър – патриотична кауза да се защитава не само със спокойните аргументи на историческия разказ, но и с вдъхновението на ораторското слово.
Възрожденецът възхвалява пламенно българското в неговите свещени измерения – народ , отечество , език , християнска вяра , културни достижения. Апологията като възторжен славослов на непреходното величие на нацията ни се преплита с темпераментна полемика с противниците на националната идея. Използвайки реторични похвати, Паисий спори с представители на гръцкото духовенство и с отродили се българи , като с възмущение оборва недостойните им твърдения. Синтезът на възхищение и гняв, любов и омраза определя своеобразието на Паисиевата “История”, която страстно призовава истинските патриоти към опознаване на миналото, гордост от делата на предците им и отхвърляне на жалкия срам от родното.
Многопластовата идейно-емоционална същност на текста поражда и разнородните жанрови особености, обединили научно-историографското и публицистичното повествование за драматичната съдба на народа и авторовия коментар. Това дава основание на изследователите да определят “История славянобългарска” като осъвременен прочит на средновековната история. Родолюбивият светогорец издига в култ всичко, което е белег на българската духовност, на някогашната църковна независимост и културен възход.
Основния обект на патетичната възхвала е народът, представен като творец на своята история, господар на историческата си съдба и грандиозна сила, с която са се съобразявали дори великите владетели. Демократичният дух на Паисиевото произведение изпъква именно в тази апология на свещената народна воля, която сваляла от трона недостойните царе и е въздигала силните и неустрашимите: “Телезвий нямал сполука. Гърците го разбили при първата война … След това българите убили Телезвия и поставили на престола Сабин.”
Паисий изгражда романтично известен образ на българите и разкрива чрез градирани експресивни епитети и изразителни сравнения онези народностни добродетели , които могат да се пробудят у съвременниците му гордост , себеуважение , национално достойнство. Паисиевата апология възкресява святото начало, което са поставили предците ни, и завещава като неизменен патриотичен дълг защитата на езика, благоговението пред майчиното слово – символ на връзката с народа , с миналото , настоящето и бъдещето на родината : “Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!” Възрожденският будител внушава своите идеи чрез преки обръщения към онези сънародници, които милеят за отечеството си. Тази диалогична ориентираност на Паисиевия текст му предава облика на непосредствено общуване с родолюбивите “читатели и слушатели”.
Чрез реторични езикови средства – повелителни глаголни форми , повторения, синонимни изрази , лаконични или разгънати обръщения – книжовникът недвусмислено показва основния адресат на пламенните му думи: “Написах я за вас, които обичате своя род, читатели и слушатели, роде български, които обичаме и имаме присърце своя род и своето българско отечество …” Градацията в патетичните слова на просветителя утвърждават раждането на една нова общност – на истинските патриоти, чиято възвишена мисия е да помагат на изстрадалата родина.
Наред с този романтично възвеличан образ на духовно издигнатите и съзнали своя дълг българи Паисий откроява и тъмните страни на робското битие на съвременниците си. Образът на българското е ценностно раздвоен и поражда контрастни емоционални оценки на твореца публицист. Апологията на безкористното родолюбие рязко преминава в сатирично изобличаване на отродяването. Атонският монах не е безучастен към денационализаторските прояви на “отцеругателите” , разпалено спори с тях и в тази полемика изразява гнева и презрението си към недостойните за уважение българи.Всъщност полемичният патос, категоричното несъгласие с неверните твърдения са първопричината за създаването на “История славянобългарска”.
Полемизирайки с опонентите си – гърци и сърби монаси и българи, отчуждили се от родното, - възрожденецът излага аргументи в подкрепа на святата патриотична кауза.
Основният обект на Паисиевото възмущение са онези сънародници, които са дистанцирани от драмата на своята родина и отправят най-жестоките обвинения към съотечествениците си. Хилендарският книжовник е непримирим към чуждопоклонниците и саркастично заклеймява отричането на народностната принадлежност: “О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш , и не говориш на своя език?”. Експресивната емоционално-оценъчна лексика, презрителните обръщения издават несдържалия гняв и болка в родолюбеца. Просветителя , който издига в култ знанието и разума, е възмутен от заслепението на заблудените. Предвиждайки техните необосновани тези и възможни възражения, в ораторски стил Паисий полемизира с противниците си и изобличава ограничеността на мисленето им.
През епохата на Възраждането “История славянобългарска” е сакрализирана като националната библия, която съдържа митологизираното предание за миналото и пророческото прозрение за отечеството. През 1844г. в преработен вариант и под името “Царственик” Паисиевият труд става учебник по българска история в новооткритите светски училища. Така гласът на атонския монах, стоически превъзмогнал личното страдание, достига до младото поколение на България, за да формира у него патриотична гражданска позиция – да се брани непоколебимо и всеотдайно достойнството на народа и да се издигат в култ родният език, народностните добродетели, духовното знание.
Източник forums.data.bg
ЛИЧНОСТТА НА ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ В
“ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА”
За родоначалника на Българското възраждане се знае много малко. Прахът на
времето е заличил подробностите за неговия живот. Останалото е само делото му –
малката, но неоценима по значение „историйца”, която изведе автора си на преден
план сред фалангата безсмъртни личности на онази велика, стародавна епоха,
която днес наричаме Българско възраждане.“ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА”
Останали са също легендите и народните предания за него... Но истината за хилендарски монах се крие единствено сред редовете на историята му, където той съобщава няколко откъслечни факта от своя велик страдалчески живот. Така например от самото заглавие и от послеслова на неговото съчинение научаваме, че то е написано през 1762 г. - било в Хилендар, където Паисий бил монах, а неговият брат Лаврентий – игумен на манастира, и завършено в Зографския манастир.
По това време неговият автор е бил на четиридесет години, родом от „Самоковска епархия”, откъдето дошъл в „Светите гори (Атонски)”. Как е преминал животът на Паисий до влизането му в манастира, също не се знае много. Израсъл в заможно семейство, той вероятно е завършил месното килийно училище, където се научава на славянобългарското „четмо и писмо”. Защо будният младеж е отправил тъй рано своя взор към манаситрската килия?
Редица изследователи на неговия живот и дело предполагат, че голяма роля за решението му е изиграл Рилския манастир.
Отстоящ сравнително недалеч от родния му край, той няколко пъти е бил посещаван от семейството на бъдещия отец.Паисий вижда, че обителта е крупно народностно средище посещавано от хиляди българи, дошли от далечни краища да видят живата „слава болгарская” и у него се разпалват родолюбивите чувства. Че това е така научаваме и от „История славянобългарска”, в която отй обръща специално внимание на този манастир, който е „на велика полза всем болгаром”, и завещава на читателите си да се грижат за опазването му.
Преди да напише своята история, Паисий престоява дълги години затворен сред манастирските стени на Хилендар. Но строгия монашески канон не проломява волята и голямата му жажда за знания, както и мисълта му за неговия поробен народ. В този период у него узрява идеята за написването на една история на българския народ, с която да го извади от невежеството, в което тънел, и да му покаже неговото славно минало. Имайки досег с манастирската библиотека и архив, той навярно е намерил данни за славната история на българите в миналото, които са го подтикнали към осъществяването на заветното му дело.
„По мало снедаше ме ревност и жалост по рода своего болгарского, защо не имеят историа заедно съвкупленна на православная деяния испервая временна рода нашего и святих и цари”, пише той за причините, които са го накарали да хване парчето перо в десницата си и да свидетелства в историята своя български народ. Не по-малка роля за голямото му начинание изиграват оскърбителните слова и хули на сръбските и гръцките монаси, за които той пише с прискърбие, че са подигравали българите „защо не имеями своя история”.
Защитавайки горещо народността си от оскърбители в тези манастирски диспути, Паисий с достойнство пише, че словесните му нападатели „не могут поставити на то никако свидетелство”. Явно болката за българската изостаналост, за печалната съдба на неговите поробени братя е измъчвала монаха и у него все повече е зреела мисълта да събере пръснатите в различни книги и ръкописи сведения за българския народ и да напише неговата история. В тези тежки години на размисъл Паисий разбира добре, че историята му трябва да отговаря не само по достоен начин на хулите, но и да покаже на българите тяхната славна история, да ги научи да я знаят и ценят.
Освен от тези патриотични мисли, Паисий започва работе през 1760г. В манастира Хилендар и въпреки огромните трудности, които трябва да преодолява от всякакво естество, я завършва за невроятно кратък срок от две години. Но той не се задоволява с откритите в Атон изсточници за българската история и отправя взор към други зени, където предполага, че ще намери още данни. Както ни съобщава сам той, „и у Немска земля повече за то намерение ходих”.
В богатата библиотека на архиепископията в Карловци (Сремски Карловци, тогава австрийско владение) той открива много нови данни за книгата си и преди всичко руския превод на съчинението на дубровнишкия абат Мавро Орбини „Кнiга iсториография”. Но Паисий не спира дотук. Неговото величие на голям родолюбец и народен будител се състои и в това, че той прозира необходимостта не само от написването не една история на своя изстрадал български народ, с която да отблъсне хулите и нападките, но и от великата повеля произведението му да стане необходимост за неговите поробени събратя.
И както той сам отбелязва, историята му е адресирана до най-широките български народни маси: „орачи, копачи, овчари и прости занаятчии”. Родолюбивият хилендарец се обръща наставнически към тях: „Преписуйте историйцу сию и платете нека вам препишат кои умеют писати, и имейте ю да се не погуби.” Пръв, за когото се знае, че е направил препис на знаменитата история и е докуменъирал срещата си с нейния автор, е младият котленски свещеник Стойко Владиславов (бъдещият епископ Софроний Врачански). Преписаният през 1765г. Екземпляр сега се съхранява в Църковния музей в София.
За огромното значение и въздействие на малката Паисиева книжка съдим не само от преписите на съвременниците му, но и от поколението на следващия ХІХ век. Така например сам Петко Р. Славейков пише, че тъкмо мислел да се покалугери през 1842г. когато му попаднала „История славянобългарска”.
Разтърсен от подвига на нейния автор и силата на изложението й, Славейков отбелязва : „Досега аз мислех едностранчиво, само как да спася душата си, а след прочитането на тази история аз си зададох цел как да спася народа си, т.е. как да му вдъхна патриотизъм.„ И той тръгва с свой другар да я разпространява и чете сред хората на познатите нему търновски села.
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ – ПЪРВИЯ ИЗРАЗИТЕЛ НА ФОРМИРАЩОТО СЕ БЪЛГАРСКО
НАЦИОНАЛНО САМОСЪЗНАНИЕ
„История славянобългарска”, по известна през Възраждането под името
„Царственик”, е произведение, срещата с което става повратен момент в съдбата на
мнозина българи,живеели през епохата на национално пробуждане.”Под влияние на
книгите, които бях прочел-споделя П.Р.Славейков - аз бях зел да мисля да ставам
калугер... Прочитането на тая история...възроди в мене друг мерак.Досега аз
мислех... кака да спася душата си, а след прочитането на тая история аз зех да
мисля как...да спася народа си.” „История славянобългарска” поразява и своя първи преписвач поп Стойко
Владиславов-бъдещия епископ Софроний Врачански, който в порива си да я съхрани
„ за обща полза и потреба”, написва в края и: „И които я присвои или открадне,
да е афоресан и проклет---И туч, и желязо, и камък да се стопи, а той не
вовеки”.Непосредствено след създаването и „История славянобългарска” поема своя път сред читатели и слушатели като творба, различна от писаното до тогава.
Нейните първи възприематели усещат,че тя носи един друг, непознат смисъл, че тя бележи едно ново и чакано начало. Ето защо книгата намира горещ прием и много широко разпространение написана през 1761-1762 г. От йеромонах Паисий Хилендарски, който сам тръгва да я разнася по българската земя, тя е преписвана от десетки книжовници, а през 1844 г. Е издадена със заглавие „царственик или История славянобългарска”.Идеите, които изразява, посланията, които проповядва, и определят мястото на произведение, поставящо началото на българската възрожденска литература. Създадена на границата на два етапа в българското културно развитие „История славянобългарска” носи белега на междинност и преходност.
С редица свои страни тя все още е близка до предхождащата я книжовна традиция. Със своя основен смисъл и със задачите, които си поставя обаче, тя принадлежи на новото време-времето на освобождаването на българина от робска принадлежност, времето на раждането на чувството за национална принадлежност,
национална гордост и отечествен дълг.
„История славянобългарска” е написана от книжовник, който носи съзнание на ренесансов човек и самочувствие с мащабите и перспективите на своето дело. Йеромонах Паисий е преодолял сковаващия авторитет на християнския светоглед, поставящ в центъра на мирозданието Бога и неговата творческа роля.
Още в пространното заглавие на творбата авторъг и подчертава своята активна и определяща заслуга за нейната поява и желанието да се легитимира именно като създател.
Друг много съществен акцент присъства в заглавието-трудът, който е положил, лишенията, които е претърпял авторът, са не в името на спасението на неговата душа, а „за полза на българския род”. Паисий напълно се е освободил от мисълта за подчинената роля на писателя спрямо „твореца на всички видими и невидими неща”. За разлика от мнозина свои съвременници авторът на „История славянобългарска” никъде не прибягва до традиционните за средновековния книжовник формули за унижение и омаловажаване на своя труд.
Оценката за своята творяща функция той разкрива не само в заглавието. В предисловието „ Към тези, които желаят да прочетат и чуят...” отново изтъква: „аз ви написах поред това, което е известно за вашия род език... обикнах българския род и отечество и много труд употребих... събрах и обединих историята на българския род... Написах я за вас...разсъдих и събрах всичко в едно”.
Към тази тема Паисий се връща и в края на своя труд, където отново подчертава, че предлаганата книга е резултат на неговото усилие и воля: „ Аз претърсих всички светогорски манастири... Аз...събрах и написах.... аз... положих много труд...аз презрях своето главоболие...” Тук както виждаме напълно е изключена Божията воля и намеса.
Нещо повече. Паисий е откривал сили да преодолее всички мъчнотии не в любовта си към Бога или в надеждата, че ще спаси душата си, а в любовта към „своето българско отечество”
Така „История славянобългарска” се превръща в свидетелство за раждането на човека на новото време, на :Аз-а”,когото Ренесансът в Европа вече е реабилитирал и превърнал „в мярка за всички неща”.
Наред с това Историята разкрива и спецификата на нашето Възраждане, което поставя в центъра на мирозданието не човека, а нацията. Нацията, интересите на българския народ и на поробеното отечество в „История славянобългарска” за „мярка на всички неща”.
Не само Паисий Хилендарски, но и неговите следовници ще мерят и своите, и чуждите дела според това,каква полза са принесли на нашия български род. Така още в първата творба на новата ни литература се утвърждават принципите, на които тя ще се подчинява. Авторът на „История славянобългарска” произхожда от югозападните български краища – регион, в който историческата памет за свободното и героичното минало никога не е изгасвала поддържана от широко разпространени песни и предания за Момчил и Крали Марко, за Иван Шишман и цар Асен.
Това вероятно е една предпоставка точно тук да се роди първия български историограф. Но йеромонах Паисий не остава при устното предание,при певци и разказвачи. Усетил повелите на своето време, което е склонно да признава единствено авторитета на писаното слово, той се обръща към богатите библиотеки на атонските манастири, пътува чак до „немска земя”, за да дири достоверни свидетелства за своя народ. „И от много време погребани и забравени неща.... събрах заедно Изворите, от които Паисий черпи сведения за българската история, са различни по характер и произход.
На много места в своето изложение той се позовава на два големи историографски труда - „Църковна и гражданска история” и „История на славянското царство”, също така и от книгата „Битие” от Библията, от която той извежда родословието на своя народ.Присъствието на библейски текст е изобщо наличието на позовавания на християнските представи за устройството на света представлява особен интерес в случая с „История славянобългарска” поради обстоятелството, че по своя основен патос тя е призована да активизира процесите на освобождаване на българското съзнание от репликите на средновековния мироглед и на изграждането на едно ново, ренесансово отношение към света.
При срещата с „История славянобългарска” прави впечатление необичайния начин, по който творбата започва. В Зографския препис,когото науката приема за автограф чернова на Паисий , текстът се открива с една част, озаглавена „ Ползата от историята „, след която е разположено заглавието и „ Предисловие към тия, които желаят да прочетат и чуят...”
Учените отдавна са установили, че „Ползата от историята” е написана под влияние на предговора към руския превод на Барониевата история. Какво е накарало нашият книжовник да предпочете именно този текст като начало на своята творба?Какви мисли съдържа той, та Паисий е държал неговия читател да се запознае първо с тях, тях да осмисли и те да му послужат като своеобразен код за разчитане смисъла на предлаганата книга? В този предговор е направен опит да се обясни на читателя същността на историята.
В основата му е залегнало схващането,че тя е поредица от събития,предизвикани от проявлението на свободната воля на човека регулирани чрез намесата на Бога.На Бог е отредена върховната присъда , която е „наказание на злите и наградата на добрите”. Първото предисловие към Историята задава на читателя принципа Паисиево предисловие – е разгърната и защитена идеята, че върховната човешка добродетел е верността към „своя български род”, към своята култура и език.
В този кратък текст като лайтмотив зазвучават думите „род и език”, които заедно със своите синоними са употребени над 70 пъти. Тук Паисий разкрива пред възприемателите един нов, принцип на делене на хората, утвърден от Ренесанса. Новите европейски нации осмислят своята съдба не в рамките на християнския универсум, както е било през средновековието. Те се самоопределят в рамките на етническата си специфика, която според нашия книжовник зависи от общата историческа съдба, общата родина, език и култура.
Ето защо още тук Паисий противопоставя българите както на християните гърци, така и на едноплеменните славянски народи. Второто предисловие, макар и в отделни моменти да търси аргументация в библейски образи и символи, поставя в центъра си модерната идея, че висшата добродетел е не във верността кум Бога, а към отечеството. Тази нова добродетел Паисий узаконява чрез върховната християнска санкция Бога.
От историческото изложение става ясно, че Паисий е преосмислил характера на християнския бог, който е призван преди всичко да подкрепя и регулира отношението на вярност кум българската клауза. Тук се появява една особена представа за Бога именно като Български бог. Той се намесва в съдбата на българите в случаите , когато е нарушена родовата вярност-така станало с братята Иван Шишман и Страцимир,които имали голяма ненавист по между си и готвели междуособна война . Затова „Турците по божия воля...поробили и завладели цяла България.”
Първа глава на „История славянобългарска” , наречена „Историческо събрание за българския народ”, най-напред си поставя задачата да отговори на въпроса „откъде са произлезли българите”. Това е много важен въпрос и за автора, и за неговите читатели, а и за опонентите на Паисий, тъй като те всички са рожби на един тип култура, която е ориентирана към началото, към първоизточника и към първопричината на нещата.
В този културен модел „раждането”, създаването изпъква като основен момент в битието.Едно явление, един народ има право на съществуване и основания за законни претенции към своето минало и наследство само ако може убедително да докаже своя произход от първозданното, от началото на всички начала – Бога. Ето защо Паисий извежда родословието на своя народ от библейската история за второто раждане на човечеството – историята за Ной и неговите синове.
При вглеждането на качествата на текста, особено на второто предисловие където най-ярко се проявява стилистът Паисий, без особени затруднения можем да открием, че нашият книжовник се е възползвал от възможностите на древния реторичен принцип за обособяване на въпрос- възражение- отговор или на теза – антитеза – синтеза и в рамките на един абзац (Пр. Защо се срамиш да се наречеш българин...?)), и на по-сложното равнище на цялото предисловие( „Внимавайте вие...които обичате...своя род..и желаете да разберете и знаете...”-„ Но някои не обичат да знаят за своя български род...”-„... Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!”).
Във втория дял на своята творба родоначалникът на възрожденската ни литература запознава читателите си с Кирил и Методий и други български светци като творци на средновековната култура и на приобщаването на българина към свръхцивилизационния модел на християнската религия.
Именно в главата „За славянските учители” Паисий най-цялостно формулира задачите, които стоят пред неговия народ.Обръщението към делото на Кирил и Методий неизбежно подтиква към паралел със съдбата на славянските народи. Като описва тази съдба, Паисий акцентира върху причините, поради които едни от тях са постигнали по-висок напредък, а други са „прости и бедни”Тези условия са наличието на свое „царство и черковна свобода”, на училища и книгопечатане „на своя език”.
„История славянобългарска” не само бележи началото на възрожденската ни литература. Идеите, вложени в нея, лягат в основите на новата българска култура. Тя оформя стремленията на поколенията, които идват след Паисий, превръща се в нова митология при оформянето на националния ни характер. Тя показва на българина, че има славни минало с което трябва да се гордее. Тя го научава, че най-висшата човешка добродетел това е патриотизмът. По един или друг начин тя се вписва в съдбата и произведенията на възрожденските творци. Ето защо може само да ни поразява прозорливостта на Атонския минах, усетът му за законите на историческото движение, способността да открие и раздвижи онези страни на характера на българина, които ще определят бъдещето
“ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА” – СТРАШЕН ЗОВ ЗА НАЦИОНАЛНО ОСЪЗНАВАНЕ
Паисий Хилендарски е един от най - големите автори в Българската възрожденска
литература. Най - прочутата му творба е “История славянобългарска”. Тази книга
е посветена на живота, културата и езика на българите. Тя е актуална и днес. От
нея можем да черпим сведения за съществуването на българите от миналите векове,
да научим за тяхната култура, за живота им и за допуснатите погрешни постъпки,
за приемането на чужд език и вяра.Паисиевата книга дава на българите отговори на много наболели въпроси. Ред по ред, въоръжен с исторически примери, Хилендарски тълкува народната съдба. Паисий сам обяснява и насочва всекиго да търси причините за основните недъзи в живота на нацията ни. Първият въпрос, който предизвиква националното самочувствие на българите Паисий поставя така: “Защо съдбата на народа ни е толкова драматична през вековете?”.
Отговорът е: Защото българите са избрали за свое отечество най - хубавата земя на Европа. Писателят - историк проследява дългия и уморителен път на дедите ни. Старите българи, докато открият оная земя, която ги запленява: ”Ония българи имали намерение и съгласие да търсят добра и плодородна земя, дигнали се от оная земя и река много, много народ и дошли в Маджарската и Влашката земя. Българите обикнали тази земя. Така те намерили добра и изобилна земя и се заселили.”.
Паисий събужда националната ни гордост като привежда чужди оценки за достойнствата на българите. В разказа за руския княз Светослав той не пропуска да спомене за голямото му възхищение от българските предели: “…и замислил да пренесе своя престол, да го постави в България, понеже обикнал българската земя заради плодородието и изобилието й.”.
Когато разказва за османското завоевание, историкът подчертава, че нашественикът е поругал родната земя: ”…отнемали черковните и манастирските места от християните и големи къщи, и ниви, и лозя, и хубави места, каквито пожелаели, грабели…”.
Така чрез историческото знание книжовникът отрича правата на чуждата власт върху българската земя. Изразява и внушава обич към родината – една територия, от векове утвърдена като дом на българите. И тъкмо тази представа за една обща родина, за една скъпа земя става основа на националното съзнание.
Като писател изразява най – точно възрожденските идеали. Заедно с него (в Зографския манастир) и след него (в манастир в Молдова) други български монаси също пишат история на своя народ, но техните книги са предназначени за манастирските библиотеки. Паисий адресира своя труд към “простите орачи, овчари и занаятчии”. Той не само събужда родолюбието им, чрез знанията, които им дава, но и изостря критичността им към положението на народа от онова време. Когато говори за първият български цар – законодател, въвел в дълбока древност ред по българските земи Хилендарски веднага съпоставя със съвременните управници и заключава, че “те, окаяните, нямат нито правда, нито съд”.
Когато разказва за старобългарските писатели и учители и за разцвета на старобългарската култура, той смело посочва гръцкото духовенство като виновник за невежеството и неграмотността на българите през 18 век.
Така Паисий начертава ясна програма за национално освободителна борба – да се възстанови независимата българска държава и да се създадат условия за цветуща национална култура.
Затова и книгата се пренася от ръка на ръка. Множи се. Днес са известни над 60 ръкописни преписа от нея. А непознат читател е написал върху един от екземплярите: “Велико благодарих!”. И с това е изразил отношението на целия български народ към малката “История славянобългарска”.
Източник forums.data.bg
НАЛАГАНЕ И СЪЩНОСТ НА ОСМАНСКАТА ФЕОДАЛНА СИСТЕМА В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ. ПОСЛЕДИЦИ ОТ ПАДАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКА ВЛАСТ
- 1
- Налагане на османската военно-феодална система
- Установяване на турската политическа, военна и административна система
- Българското селско стопанство през XV-XVI век
- Категории население със специални задължения
- Българското градско стопанство през XV-XVI век
- Вътрешна и външна търговия през XV-XVII век
- Последици от падането на България под турска власт
- РЕНЕСАНСЪТ, ПРОСВЕЩЕНИЕТО, БУРЖОАЗНИТЕ РЕВОЛЮЦИИ — ТРУДНИЯТ ПРЕХОД КЪМ НОВОТО ВРЕМЕ
- ГРАНИЦИ, ПЕРИОДИЗАЦИЯ И СЪЩНОСТ НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
- ИКОНОМИЧЕСКИ И ОБЩЕСТВЕНИ ПРОМЕНИ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ XVIII И ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XIX ВЕК
- Разложение на османския феодализъм
- Реформите в Османската империя през втората четвърт на XIX век. Ера на Танзимата
- Промени в селското стопанство
- Промени в промишленото производство. Развитие на градовете
- Развитие на търговията
- Социална структура на българското общество през XVIII и първата половина на XIX век
- ЗАРАЖДАНЕ НА НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНАТА ИДЕОЛОГИЯ
- ПОЛИТИЧЕСКИ ДВИЖЕНИЯ И ВЪОРЪЖЕНИ БОРБИ НА БЪЛГАРИТЕ ОТ СРЕДАТА НА XVIII ВЕК ДО КРИМСКАТА ВОЙНА (1853–1856 г.)
- 2
- Участието на българите в руско-турските войни и в освободителните борби на сърби и гърци
- Велчова завера
- Селски въстания в Западна и Северозападна България (1835–1841 г.)
- Браилски бунтове (1841–1843 г.)
- Видинско въстание през 1850 г.
- Политически движения и организации на българите по време на Кримската война
- ПРОСВЕТНО ДВИЖЕНИЕ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО
- ДВИЖЕНИЕ ЗА САМОСТОЯТЕЛНА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА
- СТОПАНСКИ И СОЦИАЛНИ ПРОМЕНИ В БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО СЛЕД КРИМСКАТА ВОЙНА
- БОРБИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД СРЕЩУ ОСМАНСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО ПРЕЗ 50-60-те ГОДИНИ НА XIX ВЕК
- БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО
- ФОРМИРАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ
- НОВ ЕТАП В НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ
- АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ
- ОСВОБОЖДЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ
- Революционно движение след Априлското въстание
- Националноосвободителното движение на българския народ по време на войната
- Санстефански мирен договор. Характер и значение на войната
.gif)
