 |
| Св. Софроний Врачански |
След 1803 г., когато Осман Пазвантоглу го освобождава от Видин, Софроний заминава за Крайова, а оттам – за Букурещ, и до края на живота си остава във Влашко. Освен двата преписа на Паисиевата история(от 1765 и 1781 г.) Софроний Врачански изготвя и няколко църковно-религиозниръкописа, а през 1802 г. съставя във Видин и два обемисти сборника с църковни слова и поучения, преведени от гръцки език. Около 1804 г. Софроний завършва и своята най-добра книжовна творба – “Житие и страдания грешнаго Софрония”. През 1806 г., с паричната помощ на родолюбиви българи, той издава в Римник и известния “Кириакодромион, сиреч Неделник” – първата печатна книга на новобългарски, станала по-късно популярна под името “Софроние"Софроние"
 |
| Корица на „Неделник“ |
Успоредно с книжовните си занимания Софроний разгръща в Букурещ и
активна политическа дейност. Под негово ръководство в столицата на Влашко се
обособява кръг от патриоти, който започва да работи за по-скорошното решаване
на българския въпрос. През есента на 1804 г. кръгът около Софроний Врачански
изпраща за Петербург влиятелните търговци Иван Замбин и Атанас Николаев.
Двамата пратеници трябва да потърсят помощ от Русия за подобряване положението
на българския народ. След избухването на поредната руско-турска война
(1806-1812) букурещките дейци стават инициатори за сформирането на
самостоятелен български доброволчески отряд, а през 1811 г. Софроний Врачански
изготвя и една “Молба” до главнокомандващия генерал Кутузов, в която предлага
да се обособи автономна българска област в рамките на руската империя. В
подписания през 1812 г. между Русия и Турция Букурещки мирен договор
българските искания не са взети под внимание. Година по-късно (1813 г.)
Софроний Врачански умира...ОР+
КНИЖОВНА ДЕЙНОСТ
 |
Часослов в препис на Софроний Врачански, 1765.
Експонат на НИМ
|
За да събере необходимите средства за отпечатването му, Софроний изпраща "Позив" до заможни българи в Румъния. В него той изтъква необходимостта от печатни книги на съвременен български език. Книгата съдържа "Оглавие", 94 слова и поучения, послеслов и две наставления за свещениците относно обредите на кръщенето и венчавката. Отпечатана е в 1000 броя през 1806 г. Книга от 1805 г. заправославната, еврейската и мохамеданската религии. Разделена е на три части, по една за всяка религия. За източници Софроний ползва руски и гръцки съчинения от
XVII-XVIII в.
Житие
и страдание на грешния Софроний - смята се за първата автобиография на българин. С това съчинение
Софроний окончателно скъсва със средновековната книжнина и поставя началото на
съвременната българска литература. За пръв път е отпечатано от Георги Раковски в пет поредни броя
на вестник "Дунавски лебед" през 1862 г. "Гражданское позорище" - Това е
превод от гръцки на книгата "θέατρον πολιτικόν", която пък е превод
на "Thearum politicum" от Амброзий Мерлиан, излязла през 1802. До
1963 г. погрешно се смята, че книгата е превод на книгата на протестанският
свещеник Вилхем Стратеман. В извлечението от Втория Видински сборник са
включени анекдоти за персийски, гръцки, египетски владетели. На места Софроний
използва анекдотите за да внуши на читателя свои мисли: необходимостта от
образование, съвет към народа да не дава излишна милостиня на манастирите,
упреци към ниския морал и невежеството на духовенството. Серафим, архиерей
български - позив към българския народ от 1810 г. по повод войната
на Русия срещу Турция.
Наред с книжовните си
способности, превърнали го в един от създателите на съвременният български език
и литература, Софроний притежава и художествена дарба. Той се проявява като калиграф и художник при създаване на своите ръкописи.
Известното му изображение в епископски одежди се счита за автопортрет.
Източник bgwikipedia
Христаки Павлович – Дупничанин (1804 – 1848 г.) е български възрожденски учител и писател, автор на много учебници и прочитни книги, посветил живота си в служба на своето Отечество. Роден в Дупница през 1804 г. в заможно за времето си семейство. Дядо му Георги Павлович и баба му Пламча са от Кочани, където живеят със синовете си Павел и Иван. По-късно двамата братя се заселват в Дупница, който през XIX век бил добре поставен в икономическо отношение град, намиращ се на пътя между Солун и София. Там се установяват и създават семейства. Иван се жени за Димена, с която имат син и 4 дъщери. Павел се жени за Мария. Техните деца са Христаки, Георги и Начо. Първият от тях е известният възрожденски учител, писател и общественик Христаки Павлович Дупничанин.
Родителите му са доста състоятелни за времето си хора. Бащата на Христаки притежава много имоти – къща, дюкян, голям хан, полски имоти и лозя, свидетелстващи за доброто му материално състояние. Първите деца на Павел и Мария умират преждевременно. Семейството изпитва тежка мъка от загубата им, затова когато Христаки е на път да се роди, баща му се обрича пред бог, че ако детето е мъжко, ще го даде да служи на Свети Иван Рилски. За щастие, детето Христо се ражда живо и здраво.
Раждането на Христаки съвпада с един от тежките периоди на Дупница. Баща му решава да изпрати сина си в Рилската Света Обител. Там го предава на отец Йосиф Скевофилакс, който по нататък се грижи за възпитанието и обучението му. Добродушният и благ старец отец Йосиф става духовен баща на Христаки. От рано той забелязва в момчето дарба и наклонност към науката и образованието. Младият Христаки получава първоначалното си образование в килийното училище на манастирския метох в Дупница, където Йосиф е учител. След това отецът го води в Рилския манастир, където изучава славянски език и граматика. Тук се запознава и с гръцкия език.
ЖИТИЕ И СТРАДАНИЯ ГРЕШНАГО СОФРОНИЯ
Дом – пари – път – памет
“Житие и страдания грешнаго Софрония” е творба, която поставя сложни
задачи пред изследователите си. Тя все още продължава да се определя и
интерпретира като автобиография, макар и при съвсем бегъл прочит да се вижда,
че сюжетът не е изграден върху основните и типични моменти за всеки жизнен път
(раждане, детство, учение, брак, постижения, загуби и т. н.) и не се вписва в
хронотопа не само на някой от видовете биографии, но дори и в т. нар.
“биографичен роман”. Свързаните повече с дома моменти целенасочено биват
премълчавани, забулвани, те не се смятат за паметни и остават само назовани,
неразгърнати, потенциално сюжетни, но предадени обзорно.
Сюжетно разгръщане в “сцени” получават само изключителните събития и ситуации в живота на героя, каквито изобщо липсват или са редки в обичайния жизнен път на биографичния, жизнено въплътен човек. Основният сюжетно-смислов и композиционно-организиращ център е премеждието и свързаното с него изпитание на героя – случката в Цариград, епизодите с Бекир паша, Мехмет Сербезооглу, Ахмед Герай, епископските приключения и пленничеството във Видин. Действието започва след първото нарушение на нормалния “биографичен” живот, след първото напускане на дома (пътуването в Цариград) и завършва, когато животът отново навлиза в нормалното си русло, когато след бягства и укривания в пещери героят отново намира дом (в Букурещ).
Тези признаци насочват анализа към хронотопа на авантюрния роман на изпитанието, но с редица свои черти “Житие и страдания...” излиза и извън него, особено в неговия античен гръцки вариант. Припомням, че в него авантюрните моменти са разположени в точките на нарушаване на нормалния жизнен път, когато в образуваните “процепи” или “пробойни” нахлуват злите сили – завистливи или обидени божества, демони, съдбата или земни злодеи. Инициативата изцяло принадлежи на тези сили, докато героите са напълно лишени от нея – те могат само да се защищават, да търсят начини за спасение. На пръв поглед и в “Житие и страдания...” доминира тази инициативна случайност – след като Софроний е достигнал определена социална позиция, която му осигурява известна житейска стабилност (“поминувах добре”1) се появява врагът човешки – дяволът и чрез своите козни разрушава неговото “благоговейное живение”. След това героят отново постига относително благополучие, но се появяват злодеите Сербезоглу и Герай, които го разрушават.
Но макар Софроний да се представя съобразно жанровите правила като съвсем пасивен, връхлитан от нещастия скромен служител на църквата, той не успява да прикрие своята активна роля в събитията. В този аспект “Житие и страдания...” е донякъде типологически сходно с по-късния, бароков и просвещенски жанров вариант на романа, когато злите сили като двигатели на действието са заменени от човешки грешки, заблуди, престъпления. Страданията на Софроний започват с негова грешка – да стане епитроп на иконома на гръцкия владика. Тази постъпка е представена като съгрешение, подбудено от дявола, но станало възможно поради негови лични слабости (“що бях ся разгордил зарад това епитропство”). Но сходството с просвещенския роман е ограничено дотук, защото грешката получава агиографско тълкувание и е оценена от християнски позиции като грях, който е последван от божие наказание (“Подаде ми бог наказание заради безумная лудост моя”).
Именно този грях стои в началото на първата част от сюжетната събитийна верига. Божието наказание го води до тежка болест, а тя на свой ред го кара да прибегне до помощта на баячки. За това му е наложено съответното църковно наказание (тригодишна епитимия), поради което не може да получава нормалния за своето социално положение доход (“не даваха ми достойная част”). Така натрупва дългове, които заедно със загубите на сина му, го подбуждат да участва в аферата с овцете, която пък го сблъсква със Сербезоглу и т. н. Втората част на сюжетната верига (епископският период) започва с нова грешка – героят се оставя да бъде излъган, заблуден (“како ме изгабосаха”) от гръцките архиереи (поне като излъган се представя, макар в крайна сметка те да остават излъгани). Така за разлика от ранния просвещенски роман, чийто герой участва в многобройни, но несвързани помежду си приключения, премеждията в “Житие и страдания ...” са до голяма степен взаимообвързани.
При все че постъпките на героя се тълкуват житийно, то прозиращите реални мотиви за неговите действия са доста далеч от агиографските норми и го сближават по-скоро с героите на английския роман от ХVІІІ в. Софроний действа като характерен романов герой – частен изолиран човек във враждебния свят, без дом, без подкрепа от семейството си или от хората, сред които живее (роднините му крадат вещите, докато той е в Цариград; старейшините на Котел го предават на бостанджибашията; никой от жътварите не му помага при сблъсъка с Герай, а спътникът му Милош побягва; никаква подкрепа не усеща той от паството си като епископ, поради което е принуден да се предрешва и крие в турски харем и т. н.).
По-интересни в случая обаче са мотивите му да напусне дома, защитеното място и да се озове на пътя – това не е жаждата за приключения, търсенето на слава или още по-малко на любимата, от която съдбата временно го е разлъчила (както е в античния роман). Но не е и желанието да извършва подвизи и дела, свързани с християнската вяра. Мотивите му са колкото прозаични, толкова и специфични за формиращия се в епохата на ранния капитализъм нов тип човек, съответно и литературен герой.
Софроний напуска дома само с една цел – да подобри своето материално положение. Винаги когато неговият материален статус и социална позиция са нарушени и са незадоволителни за него, той предприема енергични действия, за да промени статуквото. Първоначално е принуден да отиде в Цариград, за да събира пари по дълговете на стрико си. Неизплатеният дълг рязко влошава материалното му положение (“каква сиромашия потеглих, нужда, тесное и прискорбное живение”). А междувременно роднините са го “понудили” да се ожени. Съчетането на два неблагоприятни фактора – от една страна “липса на пари”, а от друга – “наличие на жена” (на всичкото отгоре и “мало горделива”) прави пребиваването му в дома невъзможно (“намислих да оставя и дом и жену, да поиду долу по селата да работя да се кевернисам”) и буквално го изтиква на пътя. Но липсата на средства се дължи не само на злощастно стечение на обстоятелствата (смъртта на стрико и стрина му, съответно оженването му), а и на негова лична икономическа инициатива – да закупи приживе къщата на стрико си с малкото свои спестени пари.
Пак невъзможността да печели достатъчно в родното си село и укорите на останалите свещеници, че го хранят като слепец, са причина да отиде в Анхиалска епархия, където отново се сблъсква със Сербезоглу, а много скоро след това и с Герай. Причината да изостави спокойния живот в Карабунар (“тамо мирно проминах”) е пак желанието му да заеме нова социална позиция – да стане епископ. И в първичния му грях са замесени икономически мотиви (“Станах судиа, ала повече за пари, ала не за мене, ами да угодя на архиерея”).
Прави впечатление, че емоционалните връзки и личните взаимоотношения играят много малка роля в света на Житието (което го сродява с ранния английски реалистичен роман), с изключение на случаите, когато са свързани с материални проблеми: “И после поидох на Свещов, найдох децата голи да седят на рогозина, и аз пари не имах да им купя дрехи. Скорб голям!”. Читателите на “Житие и страдание..” не научават почти нищо за семейството на героя, дори и името на жена му, която е споменавана само във връзка с пари и разходи – първия път, когато го укорява за “тесное и прискорбное живение”, а втория път, когато болестта и смъртта й предизвикват материални разходи: “След някой дене разболе ся и попадиа, леже болна шест месеца и престави ся. Нападни ни и другий харч.” По същия начин в ранния английски роман, както отбелязва Йън Уот, “жените играят само една важна роля и тя е икономическа”.
Сюжетно разгръщане в “сцени” получават само изключителните събития и ситуации в живота на героя, каквито изобщо липсват или са редки в обичайния жизнен път на биографичния, жизнено въплътен човек. Основният сюжетно-смислов и композиционно-организиращ център е премеждието и свързаното с него изпитание на героя – случката в Цариград, епизодите с Бекир паша, Мехмет Сербезооглу, Ахмед Герай, епископските приключения и пленничеството във Видин. Действието започва след първото нарушение на нормалния “биографичен” живот, след първото напускане на дома (пътуването в Цариград) и завършва, когато животът отново навлиза в нормалното си русло, когато след бягства и укривания в пещери героят отново намира дом (в Букурещ).
Тези признаци насочват анализа към хронотопа на авантюрния роман на изпитанието, но с редица свои черти “Житие и страдания...” излиза и извън него, особено в неговия античен гръцки вариант. Припомням, че в него авантюрните моменти са разположени в точките на нарушаване на нормалния жизнен път, когато в образуваните “процепи” или “пробойни” нахлуват злите сили – завистливи или обидени божества, демони, съдбата или земни злодеи. Инициативата изцяло принадлежи на тези сили, докато героите са напълно лишени от нея – те могат само да се защищават, да търсят начини за спасение. На пръв поглед и в “Житие и страдания...” доминира тази инициативна случайност – след като Софроний е достигнал определена социална позиция, която му осигурява известна житейска стабилност (“поминувах добре”1) се появява врагът човешки – дяволът и чрез своите козни разрушава неговото “благоговейное живение”. След това героят отново постига относително благополучие, но се появяват злодеите Сербезоглу и Герай, които го разрушават.
Но макар Софроний да се представя съобразно жанровите правила като съвсем пасивен, връхлитан от нещастия скромен служител на църквата, той не успява да прикрие своята активна роля в събитията. В този аспект “Житие и страдания...” е донякъде типологически сходно с по-късния, бароков и просвещенски жанров вариант на романа, когато злите сили като двигатели на действието са заменени от човешки грешки, заблуди, престъпления. Страданията на Софроний започват с негова грешка – да стане епитроп на иконома на гръцкия владика. Тази постъпка е представена като съгрешение, подбудено от дявола, но станало възможно поради негови лични слабости (“що бях ся разгордил зарад това епитропство”). Но сходството с просвещенския роман е ограничено дотук, защото грешката получава агиографско тълкувание и е оценена от християнски позиции като грях, който е последван от божие наказание (“Подаде ми бог наказание заради безумная лудост моя”).
Именно този грях стои в началото на първата част от сюжетната събитийна верига. Божието наказание го води до тежка болест, а тя на свой ред го кара да прибегне до помощта на баячки. За това му е наложено съответното църковно наказание (тригодишна епитимия), поради което не може да получава нормалния за своето социално положение доход (“не даваха ми достойная част”). Така натрупва дългове, които заедно със загубите на сина му, го подбуждат да участва в аферата с овцете, която пък го сблъсква със Сербезоглу и т. н. Втората част на сюжетната верига (епископският период) започва с нова грешка – героят се оставя да бъде излъган, заблуден (“како ме изгабосаха”) от гръцките архиереи (поне като излъган се представя, макар в крайна сметка те да остават излъгани). Така за разлика от ранния просвещенски роман, чийто герой участва в многобройни, но несвързани помежду си приключения, премеждията в “Житие и страдания ...” са до голяма степен взаимообвързани.
При все че постъпките на героя се тълкуват житийно, то прозиращите реални мотиви за неговите действия са доста далеч от агиографските норми и го сближават по-скоро с героите на английския роман от ХVІІІ в. Софроний действа като характерен романов герой – частен изолиран човек във враждебния свят, без дом, без подкрепа от семейството си или от хората, сред които живее (роднините му крадат вещите, докато той е в Цариград; старейшините на Котел го предават на бостанджибашията; никой от жътварите не му помага при сблъсъка с Герай, а спътникът му Милош побягва; никаква подкрепа не усеща той от паството си като епископ, поради което е принуден да се предрешва и крие в турски харем и т. н.).
По-интересни в случая обаче са мотивите му да напусне дома, защитеното място и да се озове на пътя – това не е жаждата за приключения, търсенето на слава или още по-малко на любимата, от която съдбата временно го е разлъчила (както е в античния роман). Но не е и желанието да извършва подвизи и дела, свързани с християнската вяра. Мотивите му са колкото прозаични, толкова и специфични за формиращия се в епохата на ранния капитализъм нов тип човек, съответно и литературен герой.
Софроний напуска дома само с една цел – да подобри своето материално положение. Винаги когато неговият материален статус и социална позиция са нарушени и са незадоволителни за него, той предприема енергични действия, за да промени статуквото. Първоначално е принуден да отиде в Цариград, за да събира пари по дълговете на стрико си. Неизплатеният дълг рязко влошава материалното му положение (“каква сиромашия потеглих, нужда, тесное и прискорбное живение”). А междувременно роднините са го “понудили” да се ожени. Съчетането на два неблагоприятни фактора – от една страна “липса на пари”, а от друга – “наличие на жена” (на всичкото отгоре и “мало горделива”) прави пребиваването му в дома невъзможно (“намислих да оставя и дом и жену, да поиду долу по селата да работя да се кевернисам”) и буквално го изтиква на пътя. Но липсата на средства се дължи не само на злощастно стечение на обстоятелствата (смъртта на стрико и стрина му, съответно оженването му), а и на негова лична икономическа инициатива – да закупи приживе къщата на стрико си с малкото свои спестени пари.
Пак невъзможността да печели достатъчно в родното си село и укорите на останалите свещеници, че го хранят като слепец, са причина да отиде в Анхиалска епархия, където отново се сблъсква със Сербезоглу, а много скоро след това и с Герай. Причината да изостави спокойния живот в Карабунар (“тамо мирно проминах”) е пак желанието му да заеме нова социална позиция – да стане епископ. И в първичния му грях са замесени икономически мотиви (“Станах судиа, ала повече за пари, ала не за мене, ами да угодя на архиерея”).
Прави впечатление, че емоционалните връзки и личните взаимоотношения играят много малка роля в света на Житието (което го сродява с ранния английски реалистичен роман), с изключение на случаите, когато са свързани с материални проблеми: “И после поидох на Свещов, найдох децата голи да седят на рогозина, и аз пари не имах да им купя дрехи. Скорб голям!”. Читателите на “Житие и страдание..” не научават почти нищо за семейството на героя, дори и името на жена му, която е споменавана само във връзка с пари и разходи – първия път, когато го укорява за “тесное и прискорбное живение”, а втория път, когато болестта и смъртта й предизвикват материални разходи: “След някой дене разболе ся и попадиа, леже болна шест месеца и престави ся. Нападни ни и другий харч.” По същия начин в ранния английски роман, както отбелязва Йън Уот, “жените играят само една важна роля и тя е икономическа”.
Едва ли има житие в цялата християнска литература, в което да се говори
повече за сделки и пари (и да се използват толкова много финансови термини),
отколкото в “Житие и страдания грешнаго Софрония”, при това с много точни
числа: дългове (“остана стрий мой должен гроша 400”), подкупи (“и подадоха му
седемдесят гроша”, “почто други подаде сто и петдесят гроша”, “и они пойдоха и
дадоха йоще тридесят гроша”), заеми, главници и лихви (“заради свои пари файда,
а не глави гроша 84”), капитали (“аз не имах ни една пара готова сирмя”),
данъци (“фарлиха на село нашей десят кесии”), глоби (“и отдадохме глуба хиляда
и петстотин гроша”), покупко-продажби (“почто ония овце аз нито продадух, нито
ги купих, токмо ся продадоха и купиха в моята хижа”), загуби (“по някоя причина
стори зарар 1400 гроша”, “откъса ся тварнику кон наш у тая нощ и липса ми за
двеста гроша нящо”) и т. н.
Светът на “Житие и страдания...” се основава вече не само и не толкова на неписаните, традиционни за колектива отношения, колкото върху индивидуални договорни взаимоотношения. Шестнадесетгодишният Стойко, осиновен от чичо си и единствен негов наследник, купува приживе къщата му (остава неясно какво го е подтикнало към това). И това е първата от поредицата негови икономически инициативи. От какво са подтиквани те? Дали само от укоряванията на горделивата му жена? Впрочем той не казва в какво точно се изразявала тази горделивост. Едва ли тя е имала чак претенции към него, че не я кара да се чувства “единствена и неповторима”. Най-вероятно е било свързано с невъзможността да се понагизди пред другите жени, да си купи някое фермене, джубе или да добави още жълтици, рубета и пр. към характерните тогавашни накити3. Описаните реалистични семейни отношения от този период коригират представата, която етнографи и народоведи създават с техните идеализирани описания – например според Д. Маринов “мъжът в семейството е “кютук на къщата”, “връжи глава на жената” и във всичко се слуша неговата дума”4. Отношенията между хората също не са толкова идилични (роднините разграбват вещите му, селският кнез само наблюдава процеса) и явно не се развалят чак след Освобождението, както се опитват да ни убедят Д. Маринов, Георги Г. Димитров и др.
Този факт е само малък щрих от картината на новите икономически отношения в българските земи през тази епоха, които “Житие и страдания...” разкрива много по-добре от всякакви документи. Свързаният с тези отношения, стандартно означавани като буржоазни или капиталистически, икономически индивидуализъм е основният фактор за повишената подвижност на отделния човек. Именно тази подвижност е и в основата на бедите на Софроний, тя е неговият грях, “дяволът”, който разрушава неговото “благоговейное живение”. Капиталистическата система на обществени отношения внася нова динамика в живота на обикновения човек, преди корпоративно закрепостен и социално обездвижен. Новата система предлага богат набор от възможности (в диапазона от преуспяване до пълен фалит) и формира нова ментална нагласа – цел на човека е вече не да поддържа статуквото, да се помирява с отредената му по рождение участ, а да се стреми непрекъснато да го трансформира, да подобри участта си. Движен от този мотив индивидът не се колебае да напусне дома си и да се впусне във всякакви авантюри, които вече са с твърде различни подбуди от тези в античния роман.
Светът на “Житие и страдания...” се основава вече не само и не толкова на неписаните, традиционни за колектива отношения, колкото върху индивидуални договорни взаимоотношения. Шестнадесетгодишният Стойко, осиновен от чичо си и единствен негов наследник, купува приживе къщата му (остава неясно какво го е подтикнало към това). И това е първата от поредицата негови икономически инициативи. От какво са подтиквани те? Дали само от укоряванията на горделивата му жена? Впрочем той не казва в какво точно се изразявала тази горделивост. Едва ли тя е имала чак претенции към него, че не я кара да се чувства “единствена и неповторима”. Най-вероятно е било свързано с невъзможността да се понагизди пред другите жени, да си купи някое фермене, джубе или да добави още жълтици, рубета и пр. към характерните тогавашни накити3. Описаните реалистични семейни отношения от този период коригират представата, която етнографи и народоведи създават с техните идеализирани описания – например според Д. Маринов “мъжът в семейството е “кютук на къщата”, “връжи глава на жената” и във всичко се слуша неговата дума”4. Отношенията между хората също не са толкова идилични (роднините разграбват вещите му, селският кнез само наблюдава процеса) и явно не се развалят чак след Освобождението, както се опитват да ни убедят Д. Маринов, Георги Г. Димитров и др.
Този факт е само малък щрих от картината на новите икономически отношения в българските земи през тази епоха, които “Житие и страдания...” разкрива много по-добре от всякакви документи. Свързаният с тези отношения, стандартно означавани като буржоазни или капиталистически, икономически индивидуализъм е основният фактор за повишената подвижност на отделния човек. Именно тази подвижност е и в основата на бедите на Софроний, тя е неговият грях, “дяволът”, който разрушава неговото “благоговейное живение”. Капиталистическата система на обществени отношения внася нова динамика в живота на обикновения човек, преди корпоративно закрепостен и социално обездвижен. Новата система предлага богат набор от възможности (в диапазона от преуспяване до пълен фалит) и формира нова ментална нагласа – цел на човека е вече не да поддържа статуквото, да се помирява с отредената му по рождение участ, а да се стреми непрекъснато да го трансформира, да подобри участта си. Движен от този мотив индивидът не се колебае да напусне дома си и да се впусне във всякакви авантюри, които вече са с твърде различни подбуди от тези в античния роман.
Напускането на дома може да се разглежда като икономическа и социална
метафора на “безпокойството” (“uneasiness”), което Джон Лок поставя в центъра
на своята система от мотиви. Блез Паскал го оценява по съвсем противоположен
начин: “Цялото нещастие на хората се дължи на единствения факт, че не са
способни да останат спокойно в стаята си.”5 Дали Софроний е познавал, пряко или
опосредено, философията на Паскал, е трудно да се каже, но по някакъв начин и
той стига до същия извод относно причината за неволите си: “По това после не
седях мирен, ами купих две хижи близо до церквата и направих ги изново, и що
имах пари, все ги разнесох”. Защото след като “толкова пари разнесох, задолжнях
немало”, на сцената се появяват кредиторите (“должници мя не оставяха, искаха
си парите, хочаша да мя затворят”) и поп Стойко, макар да твърди, че би
невинен, се оказва замесен в аферата с овцете, с всички произтичащи от това
злини.
Колкото е злощастно това безпокойство за живота на човека, толкова то е
благоприятно за появата на новия тип роман. То е неговата благодатна почва,
защото само икономическият индивидуализъм може да осигури достатъчно
разнообразие от вярвания, убеждения и действия сред обикновените хора, тъй че
тяхното изобразяване да стане достатъчно интересно за други хора – читателите
на романи. Едва тогава всекидневният живот на обикновения човек става подходяща
тема вече не за ниски, пародийни или травестирани жанрове, както през
античността, а за т. нар. висока или сериозна литература. При житийния вариант
на романа този процес е улеснен от обстоятелството, че в християнската
литература по начало липсва характерната за античната литература “сегрегация на
стиловете” (термин на Е. Ауербах), съобразно статута на героя.
Повишената подвижност на героя, представяна като принудена, но всъщност следствие на неговата икономическа инициативност, определя и огромната роля, която играят в “Житие и страдания...” характерните за авантюрния роман хронотопични мотиви на пътя и срещата, както и свързания с тях мотив “опознаване – неразпознаване”. Макар да действа като авантюрен герой, Софроний представя тази авантюрност като нежелана и принудена, натрапена – той иска да се освободи от нея и да се утвърди биографично, да заеме стабилна социална позиция.
Историческите обстоятелства обаче не му позволяват да я постигне (поне за достатъчно дълъг период) и го поставят в ситуации на изпитание, в които той действа не като жизнено въплътен (свещеник, владика), а като типичен авантюрен герой – да припомним само ситуацията “християнски епископ в турски харем”, типичните за жанра преобличания, маскирания и действия под чужд облик (сценките “Софроний-доктор”, “Софроний-пощенски куриер”, “Софроний-язаджия”, в които той се появява ту с зелена чалма на правоверен мюсюлманин, тус влашки островърх калпак, ту с увита в шал глава и камшик в ръката като татарин).
Повишената подвижност на героя, представяна като принудена, но всъщност следствие на неговата икономическа инициативност, определя и огромната роля, която играят в “Житие и страдания...” характерните за авантюрния роман хронотопични мотиви на пътя и срещата, както и свързания с тях мотив “опознаване – неразпознаване”. Макар да действа като авантюрен герой, Софроний представя тази авантюрност като нежелана и принудена, натрапена – той иска да се освободи от нея и да се утвърди биографично, да заеме стабилна социална позиция.
Историческите обстоятелства обаче не му позволяват да я постигне (поне за достатъчно дълъг период) и го поставят в ситуации на изпитание, в които той действа не като жизнено въплътен (свещеник, владика), а като типичен авантюрен герой – да припомним само ситуацията “християнски епископ в турски харем”, типичните за жанра преобличания, маскирания и действия под чужд облик (сценките “Софроний-доктор”, “Софроний-пощенски куриер”, “Софроний-язаджия”, в които той се появява ту с зелена чалма на правоверен мюсюлманин, тус влашки островърх калпак, ту с увита в шал глава и камшик в ръката като татарин).
В живота на Софроний е имало доста продължителни спокойни периоди, но
така както е изобразен чрез сюжетния монтаж в “Житие и страдания...”, той е
представен като живот-на-пътя. Разгръщането на сюжетната събитийна верига
започва, както вече споменах, когато героят е принуден да напусне дома,
мястото, подредения и познат свят на родното село и да излезе на пътя, да се
озове в чужд и непознат свят (случката в Цариград). Почти всички изобразени, а
не обзорно съобщени събития, са свързани със срещи на пътя или покрай него. Не
случайно най-употребяваните глаголи са “востанах” и “поидох”, които на езиково
равнище разкриват липсата или снижения статут на мястото в живота през тази
епоха. Градовете и селата, в които протичат събитията, са изгубили традиционния
си статут на място и са се превърнали в път.
Особено остро се усеща това в родното село на героя Котел, което от място се е превърнало в точка на пътя, по който непрестанно се движат редовни войски, башибозуци, дезертьори. Връзката на “а нашей село като е на четири путя” с “колико мя крати фатиха и биха, и главо мя пробиша и хочаша да мя убият” разкрива осъзнаването на този процес. Плевен и Враца по време на епископския период също са се превърнали в път – те са арена на междуособици, в пресечни точки на потоци от султански войски, арнаути, “пазвански хайдути”. Мястото се е свило до микроточки – един хан в Плевен, пещерата край Черепишкия манастир (защото “и на тоя манастир не можихме да седим”) – или изобщо е изчезнало (“пойдохме вечер късно на едно село, а то ся разбягало, не има ни един человек, не има хляб, не има древа...”). Относително нормалният живот започва да се измерва с дни: “И на Враца седях колко десят дни мирно. После приидоха десят байраци арнаути”; “пойдохме на Карлюкувскиа монастир. Тамо седях пет-шест дни.. И тамо наченаха да прихождат турци от войската” и т. н.)
Именно хронотопът на пътя, а не някакво желание за принос към историческата памет, обуславя включването на описания за военни действия и действащите лица в тях. Намирането на защитено място става предмет на сложни тактически разчети, които за нас изпълняват ролята на паметка: “...ала ми не прииде на ум како е на Враца Исуф паша, а на Лом Гюрджи паша, а на Влашко насрещо Лом силихтар Хюсеин паша, що са най-лоши зулумджии. Ами ако поминат на Плевен, како аз да бягам?”. Дори и “влашка земля гола” не е сигурно прибежище, и там “не познава ся ни пут, ни място”. Едва в Букурещ Софроний намира убежище и щом постига така желаната от него stabilitas loci, разказът свършва.
Мотивът за пътя има особено място и интересно развитие в християнската книжовна традиция. В нея пътят има висок статут, дори е сакрализиран, доколкото е “конструктивният символ на евангелската история. Главните събития в нея се случват по пътя – бягството в Eгипет, странстването по Галилея, връщането в Йерусалим, пътят към Голгота. Сам Христос заявява “Аз съм път” и насърчава апостолите да се отправят на път с думите: “Вървете по света”6. Но щом християнството заема върха в идеологическата йерархия на средновековното общество и се институционализира като държавна религия, тоналността на изказванията за пътя коренно се променя. Като всяко затворено общество, и средновековното е загрижено преди всичко за своята стабилност и неизменност, възхвалява статичността и повторяемостта и ненавижда движението, което винаги съдържа възможности за някаква промяна.
При корпоративната организация на обществения живот личният живот на отделния човек е свързан със заемането на някаква строго определена точка в координатната система на социалното пространство. По хоризонтала той обитава определено физическо пространство, а по вертикала заема фиксирана социална позиция. Всеки е закрепостен към отреденото му място (т. е. към участта си по рождение) и не трябва да го напуска: “Рицарят трябва да бъде в своя замък, селянинът – в поземления участък, свещеникът – в енорията си, монахът – в своя манастир”. Напускането на мястото или загубата на социалната позиция означава отпадане от обществото и принуда за излизане на пътя.
Житието на Софроний е прекрасна илюстрация на този процес. На пътя обаче се оказват не само отхвърлените от обществото, загубилите социалната позиция, “аутсайдерите” – просяци, еретици, разбойници и т. н., но и “светците, които са “не от мира сего” и затова нямат установено място в светската социална йерархия”. Именно затова се оказва възможна странната наглед симбиоза между житийност и авантюрна романност и Софроний не е затруднен да впише своите премеждия в житийния сюжетен модел.
Случващото се в дома (мястото) се оказва недостойно за запаметяване, независимо дали е белязано от липсата на пари или от наличието им. В него тези пари могат да бъдат съхранявани, да приемат статичната форма на имане, съкровище, но не и да бъдат раздвижвани като “сермя” (капитал), умножавани или губени. Като достойно за изобразяване и запаметяване се преценява само свързаното с пътя, а на него се излиза, защото там могат да се придобият и загубят пари, човек може със своите индивидуални инициативи и усилия да промени статуса и съдбата си.
Особено остро се усеща това в родното село на героя Котел, което от място се е превърнало в точка на пътя, по който непрестанно се движат редовни войски, башибозуци, дезертьори. Връзката на “а нашей село като е на четири путя” с “колико мя крати фатиха и биха, и главо мя пробиша и хочаша да мя убият” разкрива осъзнаването на този процес. Плевен и Враца по време на епископския период също са се превърнали в път – те са арена на междуособици, в пресечни точки на потоци от султански войски, арнаути, “пазвански хайдути”. Мястото се е свило до микроточки – един хан в Плевен, пещерата край Черепишкия манастир (защото “и на тоя манастир не можихме да седим”) – или изобщо е изчезнало (“пойдохме вечер късно на едно село, а то ся разбягало, не има ни един человек, не има хляб, не има древа...”). Относително нормалният живот започва да се измерва с дни: “И на Враца седях колко десят дни мирно. После приидоха десят байраци арнаути”; “пойдохме на Карлюкувскиа монастир. Тамо седях пет-шест дни.. И тамо наченаха да прихождат турци от войската” и т. н.)
Именно хронотопът на пътя, а не някакво желание за принос към историческата памет, обуславя включването на описания за военни действия и действащите лица в тях. Намирането на защитено място става предмет на сложни тактически разчети, които за нас изпълняват ролята на паметка: “...ала ми не прииде на ум како е на Враца Исуф паша, а на Лом Гюрджи паша, а на Влашко насрещо Лом силихтар Хюсеин паша, що са най-лоши зулумджии. Ами ако поминат на Плевен, како аз да бягам?”. Дори и “влашка земля гола” не е сигурно прибежище, и там “не познава ся ни пут, ни място”. Едва в Букурещ Софроний намира убежище и щом постига така желаната от него stabilitas loci, разказът свършва.
Мотивът за пътя има особено място и интересно развитие в християнската книжовна традиция. В нея пътят има висок статут, дори е сакрализиран, доколкото е “конструктивният символ на евангелската история. Главните събития в нея се случват по пътя – бягството в Eгипет, странстването по Галилея, връщането в Йерусалим, пътят към Голгота. Сам Христос заявява “Аз съм път” и насърчава апостолите да се отправят на път с думите: “Вървете по света”6. Но щом християнството заема върха в идеологическата йерархия на средновековното общество и се институционализира като държавна религия, тоналността на изказванията за пътя коренно се променя. Като всяко затворено общество, и средновековното е загрижено преди всичко за своята стабилност и неизменност, възхвалява статичността и повторяемостта и ненавижда движението, което винаги съдържа възможности за някаква промяна.
При корпоративната организация на обществения живот личният живот на отделния човек е свързан със заемането на някаква строго определена точка в координатната система на социалното пространство. По хоризонтала той обитава определено физическо пространство, а по вертикала заема фиксирана социална позиция. Всеки е закрепостен към отреденото му място (т. е. към участта си по рождение) и не трябва да го напуска: “Рицарят трябва да бъде в своя замък, селянинът – в поземления участък, свещеникът – в енорията си, монахът – в своя манастир”. Напускането на мястото или загубата на социалната позиция означава отпадане от обществото и принуда за излизане на пътя.
Житието на Софроний е прекрасна илюстрация на този процес. На пътя обаче се оказват не само отхвърлените от обществото, загубилите социалната позиция, “аутсайдерите” – просяци, еретици, разбойници и т. н., но и “светците, които са “не от мира сего” и затова нямат установено място в светската социална йерархия”. Именно затова се оказва възможна странната наглед симбиоза между житийност и авантюрна романност и Софроний не е затруднен да впише своите премеждия в житийния сюжетен модел.
Случващото се в дома (мястото) се оказва недостойно за запаметяване, независимо дали е белязано от липсата на пари или от наличието им. В него тези пари могат да бъдат съхранявани, да приемат статичната форма на имане, съкровище, но не и да бъдат раздвижвани като “сермя” (капитал), умножавани или губени. Като достойно за изобразяване и запаметяване се преценява само свързаното с пътя, а на него се излиза, защото там могат да се придобият и загубят пари, човек може със своите индивидуални инициативи и усилия да промени статуса и съдбата си.
Източник forums.data.bg
ХРИСТАКИ ПАВЛОВИЧ – ДУПНИЧАНИН (1804 – 1848 г.), БЪЛГАРСКИ ВЪЗРОЖДЕНСКИ УЧИТЕЛ И ПИСАТЕЛ
Родителите му са доста състоятелни за времето си хора. Бащата на Христаки притежава много имоти – къща, дюкян, голям хан, полски имоти и лозя, свидетелстващи за доброто му материално състояние. Първите деца на Павел и Мария умират преждевременно. Семейството изпитва тежка мъка от загубата им, затова когато Христаки е на път да се роди, баща му се обрича пред бог, че ако детето е мъжко, ще го даде да служи на Свети Иван Рилски. За щастие, детето Христо се ражда живо и здраво.
Раждането на Христаки съвпада с един от тежките периоди на Дупница. Баща му решава да изпрати сина си в Рилската Света Обител. Там го предава на отец Йосиф Скевофилакс, който по нататък се грижи за възпитанието и обучението му. Добродушният и благ старец отец Йосиф става духовен баща на Христаки. От рано той забелязва в момчето дарба и наклонност към науката и образованието. Младият Христаки получава първоначалното си образование в килийното училище на манастирския метох в Дупница, където Йосиф е учител. След това отецът го води в Рилския манастир, където изучава славянски език и граматика. Тук се запознава и с гръцкия език.
В манастира става рософор под името Хрисант, а по късно белец - под името Христаки. Така желанието на неговия баща е изпълнено – посветил е детето си на Свети Иван Рилски и му е дал солидно образование. Младият Христаки обаче не се задоволява само с образованието, получено от отец Йосиф. Той жадува за по-високо, но това е възможно само в гръцките училища в Мелник или Сер. Манастирските братя с готовност подпомагат всеки, който има желание да продължи да се развива. Те не изоставят и този свой брат. През 1825 г. управлението на Рилския манастир изпраща Христаки на учение в град Мелник, при прочутия тогава гръцки учител Адамос Метсиовитис – даскал Адам.
След тригодишно обучение, Христаки продължава образованието си в Сер при по-учения и по-прочут даскал Аргириадис, където остава две години (1828 - 1830 г.). В процеса на обучение, основно изучава славянските и елински езици. По този начин получава едно доста солидно за времето си образование, което го поставя в челните редици на нашето просветно дело. Подготвен за бъдещата си дейност, той се завръща в Рилския манастир.
След тригодишно обучение, Христаки продължава образованието си в Сер при по-учения и по-прочут даскал Аргириадис, където остава две години (1828 - 1830 г.). В процеса на обучение, основно изучава славянските и елински езици. По този начин получава едно доста солидно за времето си образование, което го поставя в челните редици на нашето просветно дело. Подготвен за бъдещата си дейност, той се завръща в Рилския манастир.
Не след дълго в манастира идват на поклонение свищовски първенци, които след като се запознават с младия Христаки, оценяват неговите качества и му предлагат да стане учител в Свищов. Така през 1831 г., с благословията на духовния си баща отец Йосиф, Христаки заминава за Свищов, където е радостно посрещнат и сърдечно приет от свищовските граждани, които го обикват заради високата му образованост, благия характер и хубавото му пеене в църквата. Веднага с идването си, в долната махала на града Христаки основава първото българско славяно-елинско училище с две степени. В първата степен децата се учат да четат и пишат, а в по-висшата Павлович преподава граматика по учебника на Мразович, аритметика, българска история, риторика и логика на български език. В училището е въведен взаимоучителния метод на организация.
На 03.12.1833 г. Христаки Павлович се венчава за дъщерята на свищовския първенец Илия Цанков – Севастия, която също е образована и грамотна за времето си жена. Елино-българските училища са сходни със западноевропейските от епохата на Ренесанса по интереса към класическото културно наследство, по светското съдържание на образованието и по прилагането на нови методи на обучение, които развиват активност и самостоятелност в мисленето на учениците.
На 03.12.1833 г. Христаки Павлович се венчава за дъщерята на свищовския първенец Илия Цанков – Севастия, която също е образована и грамотна за времето си жена. Елино-българските училища са сходни със западноевропейските от епохата на Ренесанса по интереса към класическото културно наследство, по светското съдържание на образованието и по прилагането на нови методи на обучение, които развиват активност и самостоятелност в мисленето на учениците.
Този тип училища са мостът от схоластичното средновековно религиозно образование към светското училище на Новото време. В края на 20-те и началото на 30-те години на XIX век „Преображенското” свищовско училище, в което преподават Емануил Васкидович и Неофит Бозвели и училището на Христаки Павлович се освобождават от гръцкото влияние. В тях са застъпени разнообразни образователни предмети, преподавани на български език. Свидетелство и нов елемент в тях са учебниците „Славянобългарское детеводство” в пет части, съставено от Емануил Васкидович и Неофит Бозвели, „Аритметика” (1833 г.) и „Кратка българска история”, към която е приложен „Разговорник греко-болгарский” (1835 г.) и „Граматика славянобългарска” на Христаки Павлович.
В тези училища се образоват много от бъдещите строители и държавници на нова България - Петко Славейков, Драган Цанков, Григор Начевич и много други. Христаки не спира своята дейност, той поддържа тесни отношения с другите образовани негови съвременници – Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Стоян Чалъков, които високо ценят дейността му. Като светски училища с използване на взаимоучителния метод на обучение в началната степен и с преподаване на български език, както и с подготвяне на необходимите български учебници, тези училища придобиват черти на учебни заведения от нов български тип.
За съжаление малкото на брой елино-български училища, създадени в отделни градове в началото на XIX век, не успяват да станат по-масова образователна форма. Техният ограничен брой в селища по р. Дунав и от двете страни на Балкана е индикатор за неравномерното разпределение на стопанските възможности на българското общество и най-вече за липса на ясен общонационален план за цялостно преустройство на българското образование.
В Петропавловското училище, където преподава Христаки Павлович е българската община, а в Преображенската (гръцката) махала - гръко-българската община. Тези две общини от своя страна си пазарят учители. Емануил Васкидович в Горната махала приема и девици, които се учат заедно с момчетата по гръцки, тъй като няма обособено девическо училище.С развитието на образованието сред юношите неизбежно възниква въпросът за обучение и на девойките в светски дух. В „Писменник” (1833 г.) Христаки Павлович подробно и убедително мотивира нуждата от новобългарски училища за девойките.
Петър Берон подкрепя материално идеята за девически училища , като отделя редовно значителни помощи, за да учат момичетата в Котел, Елена, Шумен, Сливен, Търново, Пазарджик и Разград. През 40-те години на XIX век в българските земи се полагат основите на светското девическо образование. В началото на десетилетието Анастасия Димитрова открива училище в родния си Плевен. Тя преподава на ученичките си история, география и аритметика. През 1841 г. Христаки Павлович пръв слага началото на девическото училище в Свищов.
По това време и българското духовенство започва да се пробужда и да мисли за своето народно просвещение. В черквите в Свищов гръцкия език е въведен само в Преображенската черква, и то само в дясната страна, а в лявата си остава славянския език. Училището и учителите са важни фактори за избистрянето на исканията и идеите на църковно-националните борби по места и обосноваването на правото на българите за духовна независимост. През 1845 г. Патриаршията издава разпореждане, с което поставя училищата изцяло във властта на местните гръцки архиереи, които единствено имат право да назначават учители.
Българите се опълчват, защитавайки правото организационно училище да бъде подчинено само на българските общини и училищни настоятелства, които осигуряват издръжката му. От този момент борбата за училището тясно се преплита с борбата за национална църква. За изгонването на гръцките владици особен принос има Емануил Васкидович, а за съзнанието на свищовските жители - Христаки Павлович с издаването на своя Царственик или българска история, която е препис на Паисиевата история.
Христаки Павлович е един от големите дейци за културното издигане на българския народ от първата половина на XIX век., един от най-изтъкнатите книгоиздатели и образовани хора в поробена България. Работил през епохата на току-що започналия културен възход и свършил живота си необичайно рано, той оставя в народната съкровищница много повече, отколкото е могло да се очаква. Той едновременно учителства и пише книги за учениците си, сам приготвя учебниците си, освен това е автор и на други полезни книги за прочит. Доста преди да излязат учебниците на Неофит Рилски, още през 1833 г. Христаки Павлович печати аритметика за българските училища и то в няколко части. Навсякъде в живота му горещия патриотизъм е негов спътник. Това особено ясно проличава в предговорите на учебниците му.
Най-важното негово съчинение е известната първа печатна славяно-българска История по Паисий, наречена „Царственик”. Първият препис на Паисиевата история е направен през януари 1765 г. в Котел от Софроний Врачански. През 1771 г. е направен самоковският препис, през 1772 г. – рилският и жеравненският, през 1783 г. – казанлъшкият, през 1784 г. – еленският и т.н. Постепенно някои от преписвачите започват да преправят и да допълват оригиналния текст на „Историята”, а през 1844 г. Христаки Павлович приготвя един разширен вариант на Паисиевия труд, който е отпечатан под името „Царственик” и който става популярен учебник в българските училища. Преписването на „История славянобългарска” продължава и след 1844 г., като на съвременната историческа наука са известни около 60 нейни копия.
Паисиевата творба стои в основата на първият български учебник по родна история, публикуван през 1844 г. – „Царственик или история болгарская”. Пълното заглавие на Царственика е „Царственик или история болгарская, която учи от где са болгаре произишли, колко са кралевствовали, како же царствовали и како царство свое погубили и под иго попаднали, из Мавробира латинското, Барония, Йоана Зонаря, Буефира французкаго, Теофана греческаго, светаго Евтимия Терновскаго, светаго Димитрия Ростовскаго и других летописцев собрано. Издание первое. У Будиму, 1844”. В нея е отделено и специално място на националната символика - лъвът, като древен символ на българите. Това е направено в глава III, озаглавена „Знамение на болгарских хоругвах”. Непосредствено под заглавието е изобразен българския герб. Той представлява обърнат на дясно изправен, коронован лъв върху италиански щит.
„Стематографията” на Христофор Жефарович и „Царственикът” на Христаки Павлович се превръщат в единствен извор за националната ни символика в периода на национално-освободителните борби от втората половина на ХIХ в. Лъвските изображения са постоянен мотив в знамената и печатите на различните революциони организации. За кратко време „Царственикът” се разпространява между хората и в училищата. Всеки, който може да чете се снабдява с книгата и я учи наизуст, за да я разказва на тези, които не могат да четат. Това е първата печатна българска история. През 1845 г. Христаки Павлович издава в Белград „Граматика славяно-българска”, знаейки тънката разлика между Царственик с българската история и неговата Граматика славяно-българска. Не по-малко значение имат и другите издадени от него съчинения. Повечето от тях са учебници, необходими за българското училище.
По-известни негови съчинения са:
В тези училища се образоват много от бъдещите строители и държавници на нова България - Петко Славейков, Драган Цанков, Григор Начевич и много други. Христаки не спира своята дейност, той поддържа тесни отношения с другите образовани негови съвременници – Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Стоян Чалъков, които високо ценят дейността му. Като светски училища с използване на взаимоучителния метод на обучение в началната степен и с преподаване на български език, както и с подготвяне на необходимите български учебници, тези училища придобиват черти на учебни заведения от нов български тип.
За съжаление малкото на брой елино-български училища, създадени в отделни градове в началото на XIX век, не успяват да станат по-масова образователна форма. Техният ограничен брой в селища по р. Дунав и от двете страни на Балкана е индикатор за неравномерното разпределение на стопанските възможности на българското общество и най-вече за липса на ясен общонационален план за цялостно преустройство на българското образование.
В Петропавловското училище, където преподава Христаки Павлович е българската община, а в Преображенската (гръцката) махала - гръко-българската община. Тези две общини от своя страна си пазарят учители. Емануил Васкидович в Горната махала приема и девици, които се учат заедно с момчетата по гръцки, тъй като няма обособено девическо училище.С развитието на образованието сред юношите неизбежно възниква въпросът за обучение и на девойките в светски дух. В „Писменник” (1833 г.) Христаки Павлович подробно и убедително мотивира нуждата от новобългарски училища за девойките.
Петър Берон подкрепя материално идеята за девически училища , като отделя редовно значителни помощи, за да учат момичетата в Котел, Елена, Шумен, Сливен, Търново, Пазарджик и Разград. През 40-те години на XIX век в българските земи се полагат основите на светското девическо образование. В началото на десетилетието Анастасия Димитрова открива училище в родния си Плевен. Тя преподава на ученичките си история, география и аритметика. През 1841 г. Христаки Павлович пръв слага началото на девическото училище в Свищов.
По това време и българското духовенство започва да се пробужда и да мисли за своето народно просвещение. В черквите в Свищов гръцкия език е въведен само в Преображенската черква, и то само в дясната страна, а в лявата си остава славянския език. Училището и учителите са важни фактори за избистрянето на исканията и идеите на църковно-националните борби по места и обосноваването на правото на българите за духовна независимост. През 1845 г. Патриаршията издава разпореждане, с което поставя училищата изцяло във властта на местните гръцки архиереи, които единствено имат право да назначават учители.
Българите се опълчват, защитавайки правото организационно училище да бъде подчинено само на българските общини и училищни настоятелства, които осигуряват издръжката му. От този момент борбата за училището тясно се преплита с борбата за национална църква. За изгонването на гръцките владици особен принос има Емануил Васкидович, а за съзнанието на свищовските жители - Христаки Павлович с издаването на своя Царственик или българска история, която е препис на Паисиевата история.
Христаки Павлович е един от големите дейци за културното издигане на българския народ от първата половина на XIX век., един от най-изтъкнатите книгоиздатели и образовани хора в поробена България. Работил през епохата на току-що започналия културен възход и свършил живота си необичайно рано, той оставя в народната съкровищница много повече, отколкото е могло да се очаква. Той едновременно учителства и пише книги за учениците си, сам приготвя учебниците си, освен това е автор и на други полезни книги за прочит. Доста преди да излязат учебниците на Неофит Рилски, още през 1833 г. Христаки Павлович печати аритметика за българските училища и то в няколко части. Навсякъде в живота му горещия патриотизъм е негов спътник. Това особено ясно проличава в предговорите на учебниците му.
Най-важното негово съчинение е известната първа печатна славяно-българска История по Паисий, наречена „Царственик”. Първият препис на Паисиевата история е направен през януари 1765 г. в Котел от Софроний Врачански. През 1771 г. е направен самоковският препис, през 1772 г. – рилският и жеравненският, през 1783 г. – казанлъшкият, през 1784 г. – еленският и т.н. Постепенно някои от преписвачите започват да преправят и да допълват оригиналния текст на „Историята”, а през 1844 г. Христаки Павлович приготвя един разширен вариант на Паисиевия труд, който е отпечатан под името „Царственик” и който става популярен учебник в българските училища. Преписването на „История славянобългарска” продължава и след 1844 г., като на съвременната историческа наука са известни около 60 нейни копия.
Паисиевата творба стои в основата на първият български учебник по родна история, публикуван през 1844 г. – „Царственик или история болгарская”. Пълното заглавие на Царственика е „Царственик или история болгарская, която учи от где са болгаре произишли, колко са кралевствовали, како же царствовали и како царство свое погубили и под иго попаднали, из Мавробира латинското, Барония, Йоана Зонаря, Буефира французкаго, Теофана греческаго, светаго Евтимия Терновскаго, светаго Димитрия Ростовскаго и других летописцев собрано. Издание первое. У Будиму, 1844”. В нея е отделено и специално място на националната символика - лъвът, като древен символ на българите. Това е направено в глава III, озаглавена „Знамение на болгарских хоругвах”. Непосредствено под заглавието е изобразен българския герб. Той представлява обърнат на дясно изправен, коронован лъв върху италиански щит.
„Стематографията” на Христофор Жефарович и „Царственикът” на Христаки Павлович се превръщат в единствен извор за националната ни символика в периода на национално-освободителните борби от втората половина на ХIХ в. Лъвските изображения са постоянен мотив в знамената и печатите на различните революциони организации. За кратко време „Царственикът” се разпространява между хората и в училищата. Всеки, който може да чете се снабдява с книгата и я учи наизуст, за да я разказва на тези, които не могат да четат. Това е първата печатна българска история. През 1845 г. Христаки Павлович издава в Белград „Граматика славяно-българска”, знаейки тънката разлика между Царственик с българската история и неговата Граматика славяно-българска. Не по-малко значение имат и другите издадени от него съчинения. Повечето от тях са учебници, необходими за българското училище.
По-известни негови съчинения са:
• Аритметика или научна числителница – изд. Белград 1833 г.
• Греко-български разговорник – изд. Белград 1835 г.
• Общополезен Писмовник - изд. Белград 1835 г.
• Месецослов - изд. Белград 1835 г.
• Първа българска граматика – изд.Бдин 1836 г.
• Канон молебен и прочие – изд. Букурещ 1841 г.
• Царственик или История българска – изд. 1844
• Изгубено дете (превод от гръцки на български) – изд. Бдин 1844 г.
• Граматика славяно-българска – изд. Белград 1845
• География или землеописание в ръкопис
• Греко-български разговорник – изд. Белград 1835 г.
• Общополезен Писмовник - изд. Белград 1835 г.
• Месецослов - изд. Белград 1835 г.
• Първа българска граматика – изд.Бдин 1836 г.
• Канон молебен и прочие – изд. Букурещ 1841 г.
• Царственик или История българска – изд. 1844
• Изгубено дете (превод от гръцки на български) – изд. Бдин 1844 г.
• Граматика славяно-българска – изд. Белград 1845
• География или землеописание в ръкопис
Писането и издаването на толкова книги в тези тежки години на гонения от страна на гръцките фанариоти, е било равносилно на подвиг. Неговите произведения имат значение не само със своето съдържание, а и с въздействието върху българската обществена мисъл. Неговата цел е била Историята на Паисий да бъде предложена в една по-лесносмилаема и подредена форма на българското общество. Христаки Павлович осъзнавал ясно предначертаната задача, която следва смело и неотклонно.
Тук той е истински последовател на Паисиевото дело за национално самозапазване и духовно издигане. Не по-малко значение има неговата дейност и съчиненията му за нравствено издигане на народа ни. При всички неблагоприятни за делото му условия, Христаки Павлович успя да изгради светъл паметник със своите съчинения.
През 1848 година в България върлува епидемия от холера. От тази ужасна болест се заразява и Христаки Павлович. Младият и силен организъм се бори 16 дни. На 21 юли 1848 г., на 44 годишна възраст умира, сразен от тази епидемия. Оставя осем деца – синовете Димитър Павлович, Николай Павлович, Илия Павлович, Павел Павлович и дъщери Мариана (Мариола) Високова, Хрисанта Павлович, Екатерина Аврамова и Пауника хаджи Денкова, както и млада вдовица, която още на следващата 1849 година, безутешна в скръбта си умира.Христаки Павлович влага всичките си сили и дарования в служба на своето Отечество. За много късо време, само 17 години между 1831 и 1848 година, той начертава нови пътища, по които трябва да се върви, за да бъде България това, което е днес.
Източник bgm8.bg
Тук той е истински последовател на Паисиевото дело за национално самозапазване и духовно издигане. Не по-малко значение има неговата дейност и съчиненията му за нравствено издигане на народа ни. При всички неблагоприятни за делото му условия, Христаки Павлович успя да изгради светъл паметник със своите съчинения.
През 1848 година в България върлува епидемия от холера. От тази ужасна болест се заразява и Христаки Павлович. Младият и силен организъм се бори 16 дни. На 21 юли 1848 г., на 44 годишна възраст умира, сразен от тази епидемия. Оставя осем деца – синовете Димитър Павлович, Николай Павлович, Илия Павлович, Павел Павлович и дъщери Мариана (Мариола) Високова, Хрисанта Павлович, Екатерина Аврамова и Пауника хаджи Денкова, както и млада вдовица, която още на следващата 1849 година, безутешна в скръбта си умира.Христаки Павлович влага всичките си сили и дарования в служба на своето Отечество. За много късо време, само 17 години между 1831 и 1848 година, той начертава нови пътища, по които трябва да се върви, за да бъде България това, което е днес.
Източник bgm8.bg
СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ
Детинство, свещеник, среща с Паисий. - Враца и Видин: епоха на Пазвантоглу. - Лична характеристика. - Учителска и проповедническа дейност. - Софроний - епископ Врачански. - Книжовна дейност във Видин Книжовна дейност в Букурещ. - Софроний - дидактически писател. - Автобиография: историческо и литературно значение. - Политическа дейност. - Позив към българите. - Софрониевци: Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. БЕЛЕЖКИ
Детинство, свещеник, среща с
Паисий. - Софроний Врачански е роден през 1739 год. в гр. Котел. Светското
му име е Стойко Владиславов. Баща му бил джелепин - занимавал се с търговия на
добитък. В първите години на детинството си Софроний е преживял събития, които
твърде зле са се отразили върху живота му. Когато бил на З години, майка му се
поминала. Баща му бил принуден да се ожени втори път. Втората му майка била
"люта и завистлива" жена; тя обичала повече своето дете, а него
мразела. На девета година Софроний дали на училище. Скоро той се научил на
гръцко четмо и писмо, а българското сам усвоил.
Не се минало много време и баща му се поминал, като оставил дългове, които Софроний трябвало да изплаща. Роднините разграбили и продали почти цялата покъщнина. Тия, които имали да вземат, набедили Софроний, че укрил вещите, оплакали се на турския съдия и последният заповядал да го затворят и бият. Докато изплати дълговете, Софроний претеглил голяма сиромашия. "Нужда, тясное и прискорбное живение поминувах", казва той. По едно време намислил да остави дом и семейство и да тръгне по селата да работи, за да изкара прехраната си. Като научили това, по-първите чорбаджии го посъветвали да не ходи никъде и му обещали, че ще помолят владиката да го ръкоположи за свещеник. Софроний бил ръкоположен в 1762 год.
При много тежки условия той изпълнявал своите свещенически задължения: от една страна, другите свещеници го ненавиждали, защото знаел да чете и да пише, а те били неграмотни, "прости орачи", както казва той, "понеже то е вещ природна; учен человек ученаго люби, и прост - простаго, и пиан - пианаго", от друга - турската власт и гръцкото духовенство му създавали ред неприятности. През 1765 г. той се срещнал с Паисий. Тая среща имала голямо значение за бъдещата му дейност. За нея се научаваме не от автобиографията му, а от преписа на Паисиевата история, в който Софроний съобщава, че историята е донесена от самия атонски йеромонах.
При какви обстоятелства е станала тая среща, какви мисли са разменили двамата народни будители, какво влияние е оказал атонският йеромонах върху него, ние не знаем - нито единият, нито другият дават някакви сведения. Безспорно е обаче, че тя е въздействувала твърде много върху Софроний, като е събудила у него нови идеи, стремежи и желания; като го е научила как да гледа на действителността, в коя посока да насочи своята дейност. В това можем да се убедим от бележката на Софроний в направения от него препис на историята, дето той проклина оня, който усвои или открадне историята: "И който я усвои или открадне да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота и от дванайсетте апостоли и от светите отци и от четири евангелисти. И туч и желязо и камик да се стопи той ни во веки!"
От тая бележка можем да съдим как е гледал Софроний на Паисиевото дело, каква цена е давал на неговия труд. Може би, подбуден от Паисий, и с цел да разшири образованието си, той се наканил да посети Света Гора. Но руско-турската война, а навярно и липсата на средства са му попречили да осъществи мечтата си. Големи мъки е претеглил Софроний през време на руско-турската война (1768 г.). Много войска е минавала през Котел, който се намирал на четири пътища. Софроний се е грижел за настаняване на войската по квартири.
"После наченаха да минуват паши, казва той, и полагаха ме да пиша тескери да подавам за конаци. Като пишах бързо, а они не аресваха конаците свои и дохаждаха назад: колико крати пищоли изваждаха на мене да мя убият! Веднаш един с копие фарли на мене, ала не са случи да мя удари. Един мя фати за браду и мало остана да я оторгне!" Едва след 10 години той посетил Света Гора и престоял там 6 месеца. Нему се удало случай да се срещне с по-будни и по-издигнати монаси, да размени мисли с тях, а навярно и да надзърне в библиотеките на манастирите, които посетил.
Като се завърнал в родния си град, почнал да учи децата на четмо и писмо и да проповядва на народа на прост български език. Но гръцкото духовенство не го оставило на мира. Архиереят го назначил епитроп и му възложил да събира църковните берии, да глобява хората за сродство и т.н. "И покварих аз благоговейное живение мое: наченах да ходя по неговое угождение и по греческое обичай да глобявам неповинни человеци."
Софроний съзнава, че е сторил голям грях, че несправедливо е глобявал сиромасите християни и то все зарад алчния и користолюбив архиерей. Той не може да си прости тоя грях и от силни угризения на съвестта се разболява, хваща го "теснота сърдечная" - нервно разстройство, което го кара да се скита като луд край реките и постоянно да плаче. "Мнеше ми са како хоче да искочи сердце мое от уста моя" - казва той.
Понеже в града нямало доктори, баби му баяли и го церили. За това баяне гръцкият владика му забранил три години да служи литургия. Другите свещеници, все негови ученици, го гледали накриво, укорявали го и не му давали частта, която му се полагала от приноса в църквата, а все му казвали, че като готован го хранят. И чорбаджиите се отнасяли зле към него.
Вместо да бъдат признателни за услугите и добрите дела, които вършел, в най-тежки минути за него го оставяли на произвола на съдбата и дори го предавали на властта. "Колико послужих аз на все селскии работи; колико крати излазах на везирския диван зарад селская помощ, двадесят години учих децата им книжное учение и на всякая неделя и на всякий праздник сказвах поучение, и толкова труд що подях и толкова добро, що им сторих и телесно и душевно - а най-после мя предадоха на бостанджи баши да мя убий!" Дълбоко разочарован от такова отнасяне, след 20 годишна учителска и проповедническа дейност, той напуснал Котел и се озовал в Анхиалската епархия.
Не се минало много време и баща му се поминал, като оставил дългове, които Софроний трябвало да изплаща. Роднините разграбили и продали почти цялата покъщнина. Тия, които имали да вземат, набедили Софроний, че укрил вещите, оплакали се на турския съдия и последният заповядал да го затворят и бият. Докато изплати дълговете, Софроний претеглил голяма сиромашия. "Нужда, тясное и прискорбное живение поминувах", казва той. По едно време намислил да остави дом и семейство и да тръгне по селата да работи, за да изкара прехраната си. Като научили това, по-първите чорбаджии го посъветвали да не ходи никъде и му обещали, че ще помолят владиката да го ръкоположи за свещеник. Софроний бил ръкоположен в 1762 год.
При много тежки условия той изпълнявал своите свещенически задължения: от една страна, другите свещеници го ненавиждали, защото знаел да чете и да пише, а те били неграмотни, "прости орачи", както казва той, "понеже то е вещ природна; учен человек ученаго люби, и прост - простаго, и пиан - пианаго", от друга - турската власт и гръцкото духовенство му създавали ред неприятности. През 1765 г. той се срещнал с Паисий. Тая среща имала голямо значение за бъдещата му дейност. За нея се научаваме не от автобиографията му, а от преписа на Паисиевата история, в който Софроний съобщава, че историята е донесена от самия атонски йеромонах.
При какви обстоятелства е станала тая среща, какви мисли са разменили двамата народни будители, какво влияние е оказал атонският йеромонах върху него, ние не знаем - нито единият, нито другият дават някакви сведения. Безспорно е обаче, че тя е въздействувала твърде много върху Софроний, като е събудила у него нови идеи, стремежи и желания; като го е научила как да гледа на действителността, в коя посока да насочи своята дейност. В това можем да се убедим от бележката на Софроний в направения от него препис на историята, дето той проклина оня, който усвои или открадне историята: "И който я усвои или открадне да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота и от дванайсетте апостоли и от светите отци и от четири евангелисти. И туч и желязо и камик да се стопи той ни во веки!"
От тая бележка можем да съдим как е гледал Софроний на Паисиевото дело, каква цена е давал на неговия труд. Може би, подбуден от Паисий, и с цел да разшири образованието си, той се наканил да посети Света Гора. Но руско-турската война, а навярно и липсата на средства са му попречили да осъществи мечтата си. Големи мъки е претеглил Софроний през време на руско-турската война (1768 г.). Много войска е минавала през Котел, който се намирал на четири пътища. Софроний се е грижел за настаняване на войската по квартири.
"После наченаха да минуват паши, казва той, и полагаха ме да пиша тескери да подавам за конаци. Като пишах бързо, а они не аресваха конаците свои и дохаждаха назад: колико крати пищоли изваждаха на мене да мя убият! Веднаш един с копие фарли на мене, ала не са случи да мя удари. Един мя фати за браду и мало остана да я оторгне!" Едва след 10 години той посетил Света Гора и престоял там 6 месеца. Нему се удало случай да се срещне с по-будни и по-издигнати монаси, да размени мисли с тях, а навярно и да надзърне в библиотеките на манастирите, които посетил.
Като се завърнал в родния си град, почнал да учи децата на четмо и писмо и да проповядва на народа на прост български език. Но гръцкото духовенство не го оставило на мира. Архиереят го назначил епитроп и му възложил да събира църковните берии, да глобява хората за сродство и т.н. "И покварих аз благоговейное живение мое: наченах да ходя по неговое угождение и по греческое обичай да глобявам неповинни человеци."
Софроний съзнава, че е сторил голям грях, че несправедливо е глобявал сиромасите християни и то все зарад алчния и користолюбив архиерей. Той не може да си прости тоя грях и от силни угризения на съвестта се разболява, хваща го "теснота сърдечная" - нервно разстройство, което го кара да се скита като луд край реките и постоянно да плаче. "Мнеше ми са како хоче да искочи сердце мое от уста моя" - казва той.
Понеже в града нямало доктори, баби му баяли и го церили. За това баяне гръцкият владика му забранил три години да служи литургия. Другите свещеници, все негови ученици, го гледали накриво, укорявали го и не му давали частта, която му се полагала от приноса в църквата, а все му казвали, че като готован го хранят. И чорбаджиите се отнасяли зле към него.
Вместо да бъдат признателни за услугите и добрите дела, които вършел, в най-тежки минути за него го оставяли на произвола на съдбата и дори го предавали на властта. "Колико послужих аз на все селскии работи; колико крати излазах на везирския диван зарад селская помощ, двадесят години учих децата им книжное учение и на всякая неделя и на всякий праздник сказвах поучение, и толкова труд що подях и толкова добро, що им сторих и телесно и душевно - а най-после мя предадоха на бостанджи баши да мя убий!" Дълбоко разочарован от такова отнасяне, след 20 годишна учителска и проповедническа дейност, той напуснал Котел и се озовал в Анхиалската епархия.
Враца и Видин; епоха на
Пазвантоглу - Анхиалският владика го приел с радост и му дал Карнобатската
енория с дванадесет села. Но и тука Софроний не прекарал спокойно. Изложен на
мъки и преследвания от страна на турски управници, той е преживял премеждия и
опасности, които едва ли нему коствали живота. Най-после, в 1794 год. бил
принуден да напусне Анхиалската епархия и да се прибере при синовете си в с.
Арбанаси.
Не се минало много време, още същата година, той бил поканен от Търновския митрополит за Врачански епископ. Дълго време архиереите увещавали Софроний да приеме тоя пост, като му изтъквали, че него митрополитът намерил за достоен, че те по двадесет години служат, пари дават, ходатаи пращат и все не могат да се удостоят с такъв сан, "а тебе, казвали му те, приишло това дарование без слугувание, без мито и без молебници".
Увещанията на архиереите не са били искрени, защото те знаели в какво плачевно състояние се намирал тоя край. Никой от тях не се решавал в тия размирни времена, когато във Врачанско върлувал Пазвантоглу, да заеме свободното епископско място. Врачанската епархия е била разорена и опустошена от честите борби между редовната турска войска и Пазвантовските орди. Обеднялото население не е могло да посрещне насъщните си нужди, камо ли да поддържа своите пастири и църкви. Възможно е и от други съображения да се е ръководил Търновският митрополит, когато предлагал на Софроний тоя епископски пост.
Софроний не бил гледан с добро око от гръцкото духовенство. Като истински български родолюбец той защищавал правата на народа, изпълнявал църковната служба на славянски език, проповядвал между населението на чист български език.
А това засягало твърде много националното честолюбие на гръцкото духовенство. Ето защо Търновският митрополит търсел случай да се освободи от него, затова решил да го изпрати в Врачанско за епископ. Софроний дълго мислил и се колебаел да приеме поканата, защото се считал недостоен за такъв висок пост и схващал голямата и тежка отговорност на епископа. Но най-сетне, по настояване на синовете си, се съгласил и на 1 септември 1794 год. бил ръкоположен за Врачански епископ. След като получили ферман от Цариград и се приготвил за път, потеглил за епархията си зимно време, с намерение да пристигне там за Рождество Христово. Плевенци се почудили на смелостта му да пътува в такова размирно време.
С големи трудности, при студ, несгоди и лишения той успял да пристигне във Враца. Тук Софроний прекарал 6 най-тежки и най-тревожни години от живота си, изложен постоянно на опасности от турските войски и от нахлуванията на Пазвантовските орди. Това време е цяла мартирология от страдания, мъки и теглила. Гладен, без средства, необлечен добре, той едва успявал да се укрие в чужди къщи, в турски семейства, дори в харем. Софроний знаел, че ако попадне в кърджалийски ръце, не би се откупил с няколко кесии пари, защото санът му бил висок, званието му - голямо. Никъде той не е могъл да се застои дълго време. Посред зима бил принуден да бяга от Враца, да се скита по планини и гори и да търси убежище от зулумите и преследванията.
Ние го виждаме в Черепишкия манастир, в Тетевен, в Плевен, в Арбанаси и др. места, и все за кратко време, защото, съзнавайки своя дълг, той скоро се завръщал в епархията си. Бой, затвор, оковаване във вериги са били най-обикновените мъки, на които бил подлаган. Много пъти животът му висял на косъм. Подмамен от калугера Калиник, който управлявал Видинската епархия, в 1800 год. той се озовал в Видин, дето З години изпълнявал архиерейска служба, докато калугерът стане владика и се сдобие с позволение да служи.
Тригодишното му пленничество във Видин било най-благотворно за книжовната му дейност. Като не е могъл поради размириците да се завърне в епархията си, Софроний отишъл в Крайова, а от там в Букурещ при двамата си внуци Стефан Богориди, по-късно княз Богориди, и Атанас, които се учели в висшето гръцко училище. В Букурещ той се явил пред угровлахийския митрополит Доситей, комуто разказал всичките си патила.
Митрополитът го приел много любезно и се отнесъл съчувствено към неговите страдания. Той му дал подслон, канел го всеки ден на своята трапеза и дори му издействувал оставка от епископската длъжност. В Букурещ Софроний се запознал с видни духовни и светски лица. Облекчен от временните нужди, освободен от всякакви страхове, той се отдал на книжовна дейност.
Една скръб, обаче, тровела душата му - скръбта по преждевременно напуснатото паство. Но той се успокоявал с това, че не напуснал паството си зарад почивка, а от голяма нужда. С тежка служба са го натоварили и то в разсипана страна, в един край, що е "живелище варварское и хайдутское". Дене и ноще се е трудил той да напише няколко народополезни книги, та да оправдае по такъв начин постъпката си. В Букурещ в 1813 год. той се поминал. Не се знае, обаче, къде и как е погребан.
Не се минало много време, още същата година, той бил поканен от Търновския митрополит за Врачански епископ. Дълго време архиереите увещавали Софроний да приеме тоя пост, като му изтъквали, че него митрополитът намерил за достоен, че те по двадесет години служат, пари дават, ходатаи пращат и все не могат да се удостоят с такъв сан, "а тебе, казвали му те, приишло това дарование без слугувание, без мито и без молебници".
Увещанията на архиереите не са били искрени, защото те знаели в какво плачевно състояние се намирал тоя край. Никой от тях не се решавал в тия размирни времена, когато във Врачанско върлувал Пазвантоглу, да заеме свободното епископско място. Врачанската епархия е била разорена и опустошена от честите борби между редовната турска войска и Пазвантовските орди. Обеднялото население не е могло да посрещне насъщните си нужди, камо ли да поддържа своите пастири и църкви. Възможно е и от други съображения да се е ръководил Търновският митрополит, когато предлагал на Софроний тоя епископски пост.
Софроний не бил гледан с добро око от гръцкото духовенство. Като истински български родолюбец той защищавал правата на народа, изпълнявал църковната служба на славянски език, проповядвал между населението на чист български език.
А това засягало твърде много националното честолюбие на гръцкото духовенство. Ето защо Търновският митрополит търсел случай да се освободи от него, затова решил да го изпрати в Врачанско за епископ. Софроний дълго мислил и се колебаел да приеме поканата, защото се считал недостоен за такъв висок пост и схващал голямата и тежка отговорност на епископа. Но най-сетне, по настояване на синовете си, се съгласил и на 1 септември 1794 год. бил ръкоположен за Врачански епископ. След като получили ферман от Цариград и се приготвил за път, потеглил за епархията си зимно време, с намерение да пристигне там за Рождество Христово. Плевенци се почудили на смелостта му да пътува в такова размирно време.
С големи трудности, при студ, несгоди и лишения той успял да пристигне във Враца. Тук Софроний прекарал 6 най-тежки и най-тревожни години от живота си, изложен постоянно на опасности от турските войски и от нахлуванията на Пазвантовските орди. Това време е цяла мартирология от страдания, мъки и теглила. Гладен, без средства, необлечен добре, той едва успявал да се укрие в чужди къщи, в турски семейства, дори в харем. Софроний знаел, че ако попадне в кърджалийски ръце, не би се откупил с няколко кесии пари, защото санът му бил висок, званието му - голямо. Никъде той не е могъл да се застои дълго време. Посред зима бил принуден да бяга от Враца, да се скита по планини и гори и да търси убежище от зулумите и преследванията.
Ние го виждаме в Черепишкия манастир, в Тетевен, в Плевен, в Арбанаси и др. места, и все за кратко време, защото, съзнавайки своя дълг, той скоро се завръщал в епархията си. Бой, затвор, оковаване във вериги са били най-обикновените мъки, на които бил подлаган. Много пъти животът му висял на косъм. Подмамен от калугера Калиник, който управлявал Видинската епархия, в 1800 год. той се озовал в Видин, дето З години изпълнявал архиерейска служба, докато калугерът стане владика и се сдобие с позволение да служи.
Тригодишното му пленничество във Видин било най-благотворно за книжовната му дейност. Като не е могъл поради размириците да се завърне в епархията си, Софроний отишъл в Крайова, а от там в Букурещ при двамата си внуци Стефан Богориди, по-късно княз Богориди, и Атанас, които се учели в висшето гръцко училище. В Букурещ той се явил пред угровлахийския митрополит Доситей, комуто разказал всичките си патила.
Митрополитът го приел много любезно и се отнесъл съчувствено към неговите страдания. Той му дал подслон, канел го всеки ден на своята трапеза и дори му издействувал оставка от епископската длъжност. В Букурещ Софроний се запознал с видни духовни и светски лица. Облекчен от временните нужди, освободен от всякакви страхове, той се отдал на книжовна дейност.
Една скръб, обаче, тровела душата му - скръбта по преждевременно напуснатото паство. Но той се успокоявал с това, че не напуснал паството си зарад почивка, а от голяма нужда. С тежка служба са го натоварили и то в разсипана страна, в един край, що е "живелище варварское и хайдутское". Дене и ноще се е трудил той да напише няколко народополезни книги, та да оправдае по такъв начин постъпката си. В Букурещ в 1813 год. той се поминал. Не се знае, обаче, къде и как е погребан.
Лична характеристика -
Биографичните сведения разкриват много живо вътрешния портрет на Софроний.
Софроний понасял твърдо, безропотно и със стоическо търпение страданията,
прекланяйки глава пред неумолимия закон на съдбата. Той бил безпомощен да се
бори със злото. "Нека буде" - с тия примирителни думи той посреща
всичко, което му било отредено да преживее. В негово лице се очертава релефно
образът на народа-роб, измъчен и подтиснат под двойното иго, смирено понасящ
това иго. Софроний не е гореща, буйна натура, а мек добродушен, благочестив
духовник. Високото религиозно-нравствено чувство е придавало още по-бляскав
ореол на чистата му и непокварена душа.
Той е бил скромен, не се гордял, дори осъждал жена си за нейната горделивост. Готовността му да се самоизобличи, да укори себе си за извършени простъпки и прегрешения правят още по-възвишен и по-симпатичен образа му. У него нямало тайни. Каквото било на сърцето му, това било и на езика му. Искреността и правдивостта са били основни черти на неговия характер. Той притежавал ясен и бистър ум, прозрачна и чиста душа, затова лицемерието, фалшивата чувствителност, в каквато и да било форма, са му били неизвестни, непознати. Всички житейски неправди, всички превратности на съдбата не са могли да сломят непоколебимата му воля, да разколебаят здравата му душевна организация.
Друго качество, което го издигало над околната среда, е неговата любознателност, стремежът му към просвета и образование. В онова време на мъртвило, на заспалост, на крайна неграмотност рядко можем да посочим личност, която с такъв жар, с такава ревност да се е стремила към самообразование, към самоусъвършенствуване. Софроний не се е ограничил само с онова, което му дало килийното училище, а чрез труд и постоянство се заел да разшири познанията си и да се сдобие с необходимото за бъдещата му дейност, да вникне в съвременната си действителност, да схване отрицателните й страни и да ги изобличи в своите проповеди и съчинения.
Той е бил скромен, не се гордял, дори осъждал жена си за нейната горделивост. Готовността му да се самоизобличи, да укори себе си за извършени простъпки и прегрешения правят още по-възвишен и по-симпатичен образа му. У него нямало тайни. Каквото било на сърцето му, това било и на езика му. Искреността и правдивостта са били основни черти на неговия характер. Той притежавал ясен и бистър ум, прозрачна и чиста душа, затова лицемерието, фалшивата чувствителност, в каквато и да било форма, са му били неизвестни, непознати. Всички житейски неправди, всички превратности на съдбата не са могли да сломят непоколебимата му воля, да разколебаят здравата му душевна организация.
Друго качество, което го издигало над околната среда, е неговата любознателност, стремежът му към просвета и образование. В онова време на мъртвило, на заспалост, на крайна неграмотност рядко можем да посочим личност, която с такъв жар, с такава ревност да се е стремила към самообразование, към самоусъвършенствуване. Софроний не се е ограничил само с онова, което му дало килийното училище, а чрез труд и постоянство се заел да разшири познанията си и да се сдобие с необходимото за бъдещата му дейност, да вникне в съвременната си действителност, да схване отрицателните й страни и да ги изобличи в своите проповеди и съчинения.
Софроний Врачански върви по стъпките на своя
предшественик. Вдъхновеното слово на Паисий съгряло душите на мнозина дейци.
Никого обаче то не е засегнало тъй силно, колкото Софроний. Мисълта за
пробуждане на българския народ, за разпространение на просвета и знания е
въодушевила младия свещеник и начертала бъдещата му дейност.
След като се срещнал с Паисий и след като преписал историята му, ние го виждаме вече дълбоко проникнат от съзнанието за отечествен дълг и народополезна дейност. Той чувствувал своята кръвна връзка с народа, виждал тежкото му положение, схващал духовните му нужди и се помъчил с каквото може да му бъде полезен. Софроний бил истински духовен пастир, истински божи служител. С високите качества на своята натура той въплъщавал християнския идеал: никого не обиждал, никога не отвръщал на злото с зло, помагал на ближния, бил честен и безкористен.
За него свещеническия сан не е бил средство за лични облаги и забогатяване, както са гледали на тоя сан другите свещеници, както е гледало и цялото гръцко духовенство, което налагало на народа особен данък, глобявало и ограбвало благочестивите християни. Софроний дълго време не е могъл да забрави оня момент от своя живот, когато Шуменският владика го назначил за епитроп и го накарал да обикаля по селата и да глобява невинните хорица. Тоя нечестив акт е предизвикал силно душевно разстройство, дълбоки нравствени мъки. Софроний вярвал, че Висшият Съдия, който дава всекиму заслуженото, ще го накаже за сторения грях.
След като се срещнал с Паисий и след като преписал историята му, ние го виждаме вече дълбоко проникнат от съзнанието за отечествен дълг и народополезна дейност. Той чувствувал своята кръвна връзка с народа, виждал тежкото му положение, схващал духовните му нужди и се помъчил с каквото може да му бъде полезен. Софроний бил истински духовен пастир, истински божи служител. С високите качества на своята натура той въплъщавал християнския идеал: никого не обиждал, никога не отвръщал на злото с зло, помагал на ближния, бил честен и безкористен.
За него свещеническия сан не е бил средство за лични облаги и забогатяване, както са гледали на тоя сан другите свещеници, както е гледало и цялото гръцко духовенство, което налагало на народа особен данък, глобявало и ограбвало благочестивите християни. Софроний дълго време не е могъл да забрави оня момент от своя живот, когато Шуменският владика го назначил за епитроп и го накарал да обикаля по селата и да глобява невинните хорица. Тоя нечестив акт е предизвикал силно душевно разстройство, дълбоки нравствени мъки. Софроний вярвал, че Висшият Съдия, който дава всекиму заслуженото, ще го накаже за сторения грях.
Учителска и проповедническа
дейност - Софроний схващал широко своята задача. Мракът и невежеството
всред околната среда, господството на рутината, предразсъдъците и суеверията -
всичко това го подтикнало да заработи за пробуждане на бълг. народ. Той станал
учител не само на малките, но и на възрастните. Като нашите първоучители св.
Климент, св. Наум и др. той учел децата на четмо и писмо, а възрастните
подготвял за свещеници.
За него просветата има по-голямо значение за националното пробуждане, отколкото родното минало, на което обърна внимание Паисий. Особено е била ползотворна дейността му след завръщането му от Атон. Там Софроний се подготвил за учител, разширил и обогатил познанията си. В Котел той отворил училище, което се отличавало твърде много от тогавашните училища. Сам той в автобиографията си казва, че почнал да учи децата на "книжно учение" и да поучава народа на простобългарски език.
В килийните училища, колкото ги имало по онова време, обучението се водело на гръцки. Софроний направил важна промяна, като се опитал да замести гръцкия език с български. Материалът бил същият: застъпени били предмети с църковно-религиозно съдържание, защото училището имало за цел да подготви главно свещеници. Но покрай тях навярно били въведени и някои предмети със светски характер. С прискърбие Софроний говори за своите ученици, свещеници в Котел, които, вместо да се отнесат с почит и признателност към него, укорявали го и го ненавиждали, когато, "аргосани" от архиерея, били принудени да отделят част от църковните приходи за него.
За него просветата има по-голямо значение за националното пробуждане, отколкото родното минало, на което обърна внимание Паисий. Особено е била ползотворна дейността му след завръщането му от Атон. Там Софроний се подготвил за учител, разширил и обогатил познанията си. В Котел той отворил училище, което се отличавало твърде много от тогавашните училища. Сам той в автобиографията си казва, че почнал да учи децата на "книжно учение" и да поучава народа на простобългарски език.
В килийните училища, колкото ги имало по онова време, обучението се водело на гръцки. Софроний направил важна промяна, като се опитал да замести гръцкия език с български. Материалът бил същият: застъпени били предмети с църковно-религиозно съдържание, защото училището имало за цел да подготви главно свещеници. Но покрай тях навярно били въведени и някои предмети със светски характер. С прискърбие Софроний говори за своите ученици, свещеници в Котел, които, вместо да се отнесат с почит и признателност към него, укорявали го и го ненавиждали, когато, "аргосани" от архиерея, били принудени да отделят част от църковните приходи за него.
Като духовен пастир Софроний не се задоволявал
само с църковна служба и изпълнение на всички треби, а всеки път, когато му
паднело случай, давал наставления на гражданите, съветвал ги да изпълняват
християнските си и граждански длъжности, насаждал у тях любов към истина и
добро. И всичко това той вършел на прост и разбран за народа език.
Софроний - епископ Врачански - Дейността на Софроний се засилва и разширява, когато става епископ Врачански.
Той не се е решавал да заеме тоя висок пост не толкова затова, че се е
чувствувал стар (вече на 54 години) и че епархията му се състояла от малки
пръснати села, та е било нужно много време, за да се обикалят, а защото
съзнавал, че му предстои тежка работа, свързана с големи отговорности, че е
недостоен за тоя пост и няма да може да изпълни своя дълг тъй, както трябва.
"И бою ся от Бога, казва той, да мя не суди Бог, като узех оное паство на
рамена своя." В най-неспокойно време, при най-тежки условия, изложен всеки
път на опасности и страдания, той не забравя своите задължения: обикаля
епархията си, държи проповеди в неделни и празнични дни, дава мъдри съвети и
напътствия на паството си.
Софроний се бори със суеверията и предразсъдъците, разпространява здрави понятия и точни знания върху живота. Но силата и значението на неговите проповеди и поучения се крият не толкова в религиозно-нравственото съдържание, колкото в формата, с която те са произнасяни. Той не си служел с отвлечени понятия, а говорел просто, живо, увлекателно и при това все с конкретни примери из живота. Народът го разбирал, защото говорел на лек, достъпен език. До негово време не се е слушала нито църковна служба, нито проповед на български. По-голямата част от духовенството била съвсем неграмотна. Не само свещеници, но и владици не са знаели да четат и пишат. Българският език бил изхвърлен от църквите, хулен и преследван от гръцкото духовенство. Сега тоя език, зачетен и удостоен с най-голямо внимание от висшия духовник, става национална светиня, С него Софроний поддържал духа на българина, будел националното му чувство, крепял вярата му в по-щастливо бъдеще.
С благоговение и възторг народът слушал живителното слово на своя духовен водач. Всички го обичали, всички му се радвали, всички се стичали да чуят мъдрата му реч. "А они християни, като не чули от други архиереа таковое по нашему язику поучение, имяха ма като едного философа." Особено привързана към него била простата маса: всякога с радост го посрещали, а със сълзи на очи го изпращали. "И като пойдох тамо (в Анхиало [Поморие]) да попувам, радваха ми са християни много. И като излезох от тамо (от с. Карабунар) плачеха християните зарад мое разлучение: искаха да седя и другая година." В критически моменти всички се стичали да му помогнат. Така, когато бостанджи баши искал да го убие, като чули това християните, "стекоха се на моление от касабата и от селата. Мужие припаднаха на едного неговаго любенаго человека, и жени припаднаха на матери его.
И помоли ся матер его да мя харижи мене ней, зарад да не оскорбява христианите сас мое убиение. И сас големое моление свободиша мя от оная люта смерт." С такава популярност, с такова обаяние се е ползувал Софроний. Рядко можем да посочим личност в историята на нашето Възраждане, която да е била така обичана от народа. Тая обич Софроний дължи както на живата си, увлекателна и достъпна проповед, така и на високите морални качества на своята личност. Заслужено той носи името народен пастир и учител.
Софроний се бори със суеверията и предразсъдъците, разпространява здрави понятия и точни знания върху живота. Но силата и значението на неговите проповеди и поучения се крият не толкова в религиозно-нравственото съдържание, колкото в формата, с която те са произнасяни. Той не си служел с отвлечени понятия, а говорел просто, живо, увлекателно и при това все с конкретни примери из живота. Народът го разбирал, защото говорел на лек, достъпен език. До негово време не се е слушала нито църковна служба, нито проповед на български. По-голямата част от духовенството била съвсем неграмотна. Не само свещеници, но и владици не са знаели да четат и пишат. Българският език бил изхвърлен от църквите, хулен и преследван от гръцкото духовенство. Сега тоя език, зачетен и удостоен с най-голямо внимание от висшия духовник, става национална светиня, С него Софроний поддържал духа на българина, будел националното му чувство, крепял вярата му в по-щастливо бъдеще.
С благоговение и възторг народът слушал живителното слово на своя духовен водач. Всички го обичали, всички му се радвали, всички се стичали да чуят мъдрата му реч. "А они християни, като не чули от други архиереа таковое по нашему язику поучение, имяха ма като едного философа." Особено привързана към него била простата маса: всякога с радост го посрещали, а със сълзи на очи го изпращали. "И като пойдох тамо (в Анхиало [Поморие]) да попувам, радваха ми са християни много. И като излезох от тамо (от с. Карабунар) плачеха християните зарад мое разлучение: искаха да седя и другая година." В критически моменти всички се стичали да му помогнат. Така, когато бостанджи баши искал да го убие, като чули това християните, "стекоха се на моление от касабата и от селата. Мужие припаднаха на едного неговаго любенаго человека, и жени припаднаха на матери его.
И помоли ся матер его да мя харижи мене ней, зарад да не оскорбява христианите сас мое убиение. И сас големое моление свободиша мя от оная люта смерт." С такава популярност, с такова обаяние се е ползувал Софроний. Рядко можем да посочим личност в историята на нашето Възраждане, която да е била така обичана от народа. Тая обич Софроний дължи както на живата си, увлекателна и достъпна проповед, така и на високите морални качества на своята личност. Заслужено той носи името народен пастир и учител.
Книжовна дейност във Видин.
- Времето на свещеничеството и епископството си Софроний прекарал в постоянни
страхове за живота си, в бягства от преследванията и вилненията на турските
войски и кърджалийските орди. При такива обстоятелства той не е могъл да се
отдаде спокойно на книжовна работа.
В свободното си време, когато не е бил
обезпокояван от никого и когато се е застоявал по-дълго време на някое место,
той навярно се е ровел в църковни и светски гръцки и славянски книги и като
"трудолюбива пчела" събирал материал: правел извадки от тях,
превеждал и по такъв начин приготвял своите проповеди и поучения.
Тригодишното му пленничество във Видин (1800 - 1802 г.), макар и доста мъчително за него, му дало възможност да поработи върху тоя материал, да го допълни и нареди. Софроний много добре схващал, че за умствения и нравствен напредък на народа не са нужни само проповеди и поучения, но и добре развита книжнина. От сравнението с други народи той дошъл до заключение, че положението на българския народ е окаяно, че невежеството и заспалостта са дълбоко заседнали у него. Гърците, сърбите, власите, русите и др. народи имат най-разнообразни книги, само българският народ няма никакви.
Виждайки това, той заляга в свободното си време да напише няколко книги на прост български език и с това да тури начало на книжнината, като изказва надежда, че след него ще се явят много други книжовници, които ще продължат неговото дело. Него все го безпокояла мисълта, че като висше духовно лице, като йерарх български не е изпълнил достатъчно дълга си, не е завършил напълно жизнената си задача. Към своето паство той имал задължения, изпълнението на които е срещнало непредвидени пречки. Особено тежка отговорност пред Бога и пред народа той чувствувал, когато бил далеч от него, далеч и от своето отечество. За него, грешника, непростимо било да стои безучастен към народните нужди, да вижда страданията на народа, без да може да му се притече на помощ, да облекчи положението му.
Единствена отплата за отдалечението му от паството, единствен начин за изкупление на греха е било старанието му да напише няколко книги за народа. "Затова ся трудя, казва той, денем и нощем да испиша няколико книги по нашему болгарскому язику, та ако не би възможно мене да сказувам им сас уста моя, да чуят от мене грешнаго някое полезное поучение, а тие да прочетут писание мое и да уползуются, и за мене недостойнаго да молят, невежество мое исправити и трудившаго ся прощение сподобити". Тия думи най-добре говорят за съзнанието на дълга у Софроний, най-добре рисуват идеалния образ на тоя "грешен и недострен" духовен пастир.
Тригодишното му пленничество във Видин (1800 - 1802 г.), макар и доста мъчително за него, му дало възможност да поработи върху тоя материал, да го допълни и нареди. Софроний много добре схващал, че за умствения и нравствен напредък на народа не са нужни само проповеди и поучения, но и добре развита книжнина. От сравнението с други народи той дошъл до заключение, че положението на българския народ е окаяно, че невежеството и заспалостта са дълбоко заседнали у него. Гърците, сърбите, власите, русите и др. народи имат най-разнообразни книги, само българският народ няма никакви.
Виждайки това, той заляга в свободното си време да напише няколко книги на прост български език и с това да тури начало на книжнината, като изказва надежда, че след него ще се явят много други книжовници, които ще продължат неговото дело. Него все го безпокояла мисълта, че като висше духовно лице, като йерарх български не е изпълнил достатъчно дълга си, не е завършил напълно жизнената си задача. Към своето паство той имал задължения, изпълнението на които е срещнало непредвидени пречки. Особено тежка отговорност пред Бога и пред народа той чувствувал, когато бил далеч от него, далеч и от своето отечество. За него, грешника, непростимо било да стои безучастен към народните нужди, да вижда страданията на народа, без да може да му се притече на помощ, да облекчи положението му.
Единствена отплата за отдалечението му от паството, единствен начин за изкупление на греха е било старанието му да напише няколко книги за народа. "Затова ся трудя, казва той, денем и нощем да испиша няколико книги по нашему болгарскому язику, та ако не би възможно мене да сказувам им сас уста моя, да чуят от мене грешнаго някое полезное поучение, а тие да прочетут писание мое и да уползуются, и за мене недостойнаго да молят, невежество мое исправити и трудившаго ся прощение сподобити". Тия думи най-добре говорят за съзнанието на дълга у Софроний, най-добре рисуват идеалния образ на тоя "грешен и недострен" духовен пастир.
Както Паисий, така и Софроний се оплаква, че не
владее книжовната българска реч, т.е. славянобългарски език, че не е
"искусен в граматиках и в правописании". Той знае само
простонародната реч и на тая реч почва да излага онова, което е събрал и превел
от други книги - "простим болгаром просто и написах". Във Видин
Софроний написва красиво, четливо два обемисти сборника.
Първият е "Поучения и словосказания на празников Господних" съставен, както говори и заглавието му, от проповеди и поучения, навярно тия, които по села и градове като свещеник и епископ е произнасял. Те са преводи и компилации от разни сборници и други църковни книги. Сам той казва, че се е ползувал от "многии книг", а тия книги са дамаскини и "пролозите", които имал на ръка. Тука са поместени слова Златоустови, словото на презв. Козма за тия, които искат да станат монаси, слова за разни празници, поучения (за истината, за ласкателството, за безстрашието, за милостинята и др.).
Сборникът се състои от посвещение, 79 слова и поучения и от послесловие. В послесловието Софроний казва, че е превел поученията и сказанията от славянски на простобългарски език, за да може и простият и невеж народ да разбере написаното, защото той виждал, че мнозина свещеници, монаси и прости четци четат, но не разбират славянските книги. Той се обръща към четците и ги моли да му простят грешките, които ще срещнат, тъй като той признава, че не е вещ и добър познавач на българската реч, съветва също и духовниците да приемат усърдно книгата му, всякога да я четат в църква и така да изпълняват своята длъжност.
Първият е "Поучения и словосказания на празников Господних" съставен, както говори и заглавието му, от проповеди и поучения, навярно тия, които по села и градове като свещеник и епископ е произнасял. Те са преводи и компилации от разни сборници и други църковни книги. Сам той казва, че се е ползувал от "многии книг", а тия книги са дамаскини и "пролозите", които имал на ръка. Тука са поместени слова Златоустови, словото на презв. Козма за тия, които искат да станат монаси, слова за разни празници, поучения (за истината, за ласкателството, за безстрашието, за милостинята и др.).
Сборникът се състои от посвещение, 79 слова и поучения и от послесловие. В послесловието Софроний казва, че е превел поученията и сказанията от славянски на простобългарски език, за да може и простият и невеж народ да разбере написаното, защото той виждал, че мнозина свещеници, монаси и прости четци четат, но не разбират славянските книги. Той се обръща към четците и ги моли да му простят грешките, които ще срещнат, тъй като той признава, че не е вещ и добър познавач на българската реч, съветва също и духовниците да приемат усърдно книгата му, всякога да я четат в църква и така да изпълняват своята длъжност.
Вторият сборник е смесен и с
религиозно-нравствено съдържание. Той е известен по преписа на поп Кръстьо от
Разград (направен в 1850 год.), който се пази в Софийската народна библиотека,
под № 211. Съставен е от няколко части: I. Поучения, П. Митология Синтипа
философа, ІІІ. Езопови басни и IV. Философския мудрости. Проф. А.
Теодоров-Балан е наклонен да приеме за Софрониев труд само Митология Синтипа
философа, не и другите части от сборника. Проф. М. Дринов пък въз основа на
факти, почерпени от автобиографията, и на сходството в езика на поп Кръстьовия
препис и на Софронието, поддържа, че всички части на сборника са дело на
Софроний.
Последното мнение се потвърждава от намерения напоследък ръкопис на същия сборник, предаден в Нар[одната] библиотека, който може да се счита за написан от самия Софроний.
Последното мнение се потвърждава от намерения напоследък ръкопис на същия сборник, предаден в Нар[одната] библиотека, който може да се счита за написан от самия Софроний.
Това се вижда от сравнението на почерка на
ръкописа с почерка на намерената собственоръчно написана разписка на Софроний.
Поученията са седем на брой: за страха
Господен, за сърдечната простота, за суеверието, за изповедта и т.н.
Митология Синтипа философа
е преведена, както казва Софроний в заглавието, от персийски на гръцки, а от
гръцки преписана и преведена от него "на болгарскiы краткiы и простiы
язик, к разуменiю болгарскому простому народу к внешному ползу прочитаюшим
ю".
Книгата се състои от 30 анекдотични разкази с обществено-нравствено съдържание. - Една от жените на цар Кир, зла, отмъстителна и безсрамна, иска да убие сина си и увещава цар Кир да направи това, но Синтип философ и други 7 философи с разни притчи и басни го разубеждават. В тая книга са изтъкнати длъжностите на човека към обществото, към близките, към семейството и към себе си. Тая книга, както и много други с нравствено-поучителен характер, минали от изток, е била много популярна и преведена на много езици. На български има няколко превода след Софрониевия. Също така популярна е била и книгата Езопови басни. И тя е преведена от мнозина книжовници през епохата на Възраждането. Езоповите басни са били въведени в гръцките, а от тях и в наши училища като назидателно четиво за децата.
М. Дринов е на мнение, че преводът на Езопови басни от Софроний, както Автобиографията му и Философския мудрости са написани под влияние на сръбския книжовник Доситей Обрадович. Проф. Попруженко обаче, като е сравнявал езика и изучвал трудовете на единия и другия, идва до заключение, че това влияние трябва да се ограничи, че Д. Обрадович не е влиял пряко върху Софроний. Същото поддържа и проф. Б. Пенев - Софроний е превел 144 Езопови басни от гръцки, а не от сръбски, като ги е придружил с поучения, или както той ги нарича "примечанiя".
Книгата се състои от 30 анекдотични разкази с обществено-нравствено съдържание. - Една от жените на цар Кир, зла, отмъстителна и безсрамна, иска да убие сина си и увещава цар Кир да направи това, но Синтип философ и други 7 философи с разни притчи и басни го разубеждават. В тая книга са изтъкнати длъжностите на човека към обществото, към близките, към семейството и към себе си. Тая книга, както и много други с нравствено-поучителен характер, минали от изток, е била много популярна и преведена на много езици. На български има няколко превода след Софрониевия. Също така популярна е била и книгата Езопови басни. И тя е преведена от мнозина книжовници през епохата на Възраждането. Езоповите басни са били въведени в гръцките, а от тях и в наши училища като назидателно четиво за децата.
М. Дринов е на мнение, че преводът на Езопови басни от Софроний, както Автобиографията му и Философския мудрости са написани под влияние на сръбския книжовник Доситей Обрадович. Проф. Попруженко обаче, като е сравнявал езика и изучвал трудовете на единия и другия, идва до заключение, че това влияние трябва да се ограничи, че Д. Обрадович не е влиял пряко върху Софроний. Същото поддържа и проф. Б. Пенев - Софроний е превел 144 Езопови басни от гръцки, а не от сръбски, като ги е придружил с поучения, или както той ги нарича "примечанiя".
Книжовна дейност в Букурещ.
- С още по-голямо усърдие и при по-свободно време Софроний продължава
книжовната си дейност в Букурещ. Тука той написва съчиненията си
"Кириакодромион" или "Неделник", "Исповеданiе
православной веры", "Житие и страданiя" и "Театрон политикон
или Гражданское позорище".
С първия си труд той туря начало на новата печатна българска книга. Всички други съчинения са ръкописни, преписвали се от книголюбиви хора и така се разпространявали. В Букурещ Софроний се намирал при по-добри условия, затова се погрижил да даде по-широко разпространение на най-големия си труд, да направи своите проповеди и наставления достояние на по-широк кръг хора.
Неделникът е напечатан в Римник (Влашко) през 1806 год. Софроний почерпил материал за книгата си от гръцки и славянски съчинения. Не може обаче точно да се определи от кои съчинения и в какъв размер се е ползувал. Главен източник му е било съчинението на Никифор Теотокис - Κνριακοδρομιον, преведено и на руски (Москва 1796 год.). Софроний превеждал направо от оригинала, но не всичко, а онова, което му харесвало и което отговаряло на целта. Много слова и поучения той е взел от други книги - най-често от дамаскини. Тука се срещат и такива от първия му труд - от "Поученiя и словосказанiя".
Преди да излезе книгата, Софроний се обърнал с напечатан позив към български търговци във Влашко, в който ги моли за подкрепа и обяснява, че е превел тая книга от славянски и гръцки на прост български език, та да разберат божия закон и простите неучени хора, и жените, и децата -"понеже нашея книга по славянски старий язик написана ест, а не разумяват простии человеци закон божий, много и священници не разумяват". Такива книги, казва той, имат гърците, сърбит, власите и други народи, само бедните българи нямат.
Неделникът почва с предговор, в който Софроний говори за нуждата от просвета и съветва свещениците да прочитат съответното слово на верующите всяка неделя и през всички празници, за да разберат и те нашата православна вяра. По-нататък следват 96 слова и поучения, наредени по годишните празници. Словата са написани по образец на гръцките - с увод, текст, тълкуване и поучение, на риторичен византийски стил, но по-прост и по-близък до народната реч.
Излизайки от евангелски текст, вземайки повод от случки из живота на библейски лица, Софроний хвърля поглед върху съвременния живот, разглежда отношенията между хората, изтъква достойнствата и недостатъците им и им дава съвети и наставления за всекидневния живот: да помагат на ближния, да бъдат благоразумни и търпеливо да понасят несгодите и лишенията, да предпочитат духовните блага пред материалните, да се стремят да развият у себе си от младини душевна и телесна чистота и т.н. Макар пропита с религиозен дух и основана на християнските догми, книгата е близка до действителността, защото рисува картини из семейния, обществения и граждански бит на народа. Значението й не се изчерпва само с религиозно-нравственото й съдържание, или с това, че е първа печатна книга в нашата книжнина.
И преди Неделника има книги с такова съдържание, и преди нея са били напечатани "Абагар" (1651) и "Молитвеный крин" (1806), но тия книги са обикновени религиозни; в тях личността на автора никъде не изпъква. Съчинението на Софроний е оставило дълбоки следи в националното съзнание на българите. То е възбудило нови идеи и мисли, нови чувства и настроения, отговарящи на новия дух и новото веяне в живота. По език и тенденция то е произведение на епохата на Възраждането. В него е отразена много ярко личността на автора, неговите схващания и възгледи.
Освен това, като първа печатна книга, тя е дала подтик за поява на ред други печатни книги. Неделникът се ползувал с голяма популярност. За слабокултурните и необразовани свещеници тя е станала настолна книга, а между народа е известна под простото, но популярно име Софроние. Всеки малко-много просветен човек е считал за необходимо да притежава книгата. Успехът и значението й се вижда от няколкото издания, които има до днес (в 1856 - второ издание, в 1865 - трето, а до 1905 г. още пет издания).
С първия си труд той туря начало на новата печатна българска книга. Всички други съчинения са ръкописни, преписвали се от книголюбиви хора и така се разпространявали. В Букурещ Софроний се намирал при по-добри условия, затова се погрижил да даде по-широко разпространение на най-големия си труд, да направи своите проповеди и наставления достояние на по-широк кръг хора.
Неделникът е напечатан в Римник (Влашко) през 1806 год. Софроний почерпил материал за книгата си от гръцки и славянски съчинения. Не може обаче точно да се определи от кои съчинения и в какъв размер се е ползувал. Главен източник му е било съчинението на Никифор Теотокис - Κνριακοδρομιον, преведено и на руски (Москва 1796 год.). Софроний превеждал направо от оригинала, но не всичко, а онова, което му харесвало и което отговаряло на целта. Много слова и поучения той е взел от други книги - най-често от дамаскини. Тука се срещат и такива от първия му труд - от "Поученiя и словосказанiя".
Преди да излезе книгата, Софроний се обърнал с напечатан позив към български търговци във Влашко, в който ги моли за подкрепа и обяснява, че е превел тая книга от славянски и гръцки на прост български език, та да разберат божия закон и простите неучени хора, и жените, и децата -"понеже нашея книга по славянски старий язик написана ест, а не разумяват простии человеци закон божий, много и священници не разумяват". Такива книги, казва той, имат гърците, сърбит, власите и други народи, само бедните българи нямат.
Неделникът почва с предговор, в който Софроний говори за нуждата от просвета и съветва свещениците да прочитат съответното слово на верующите всяка неделя и през всички празници, за да разберат и те нашата православна вяра. По-нататък следват 96 слова и поучения, наредени по годишните празници. Словата са написани по образец на гръцките - с увод, текст, тълкуване и поучение, на риторичен византийски стил, но по-прост и по-близък до народната реч.
Излизайки от евангелски текст, вземайки повод от случки из живота на библейски лица, Софроний хвърля поглед върху съвременния живот, разглежда отношенията между хората, изтъква достойнствата и недостатъците им и им дава съвети и наставления за всекидневния живот: да помагат на ближния, да бъдат благоразумни и търпеливо да понасят несгодите и лишенията, да предпочитат духовните блага пред материалните, да се стремят да развият у себе си от младини душевна и телесна чистота и т.н. Макар пропита с религиозен дух и основана на християнските догми, книгата е близка до действителността, защото рисува картини из семейния, обществения и граждански бит на народа. Значението й не се изчерпва само с религиозно-нравственото й съдържание, или с това, че е първа печатна книга в нашата книжнина.
И преди Неделника има книги с такова съдържание, и преди нея са били напечатани "Абагар" (1651) и "Молитвеный крин" (1806), но тия книги са обикновени религиозни; в тях личността на автора никъде не изпъква. Съчинението на Софроний е оставило дълбоки следи в националното съзнание на българите. То е възбудило нови идеи и мисли, нови чувства и настроения, отговарящи на новия дух и новото веяне в живота. По език и тенденция то е произведение на епохата на Възраждането. В него е отразена много ярко личността на автора, неговите схващания и възгледи.
Освен това, като първа печатна книга, тя е дала подтик за поява на ред други печатни книги. Неделникът се ползувал с голяма популярност. За слабокултурните и необразовани свещеници тя е станала настолна книга, а между народа е известна под простото, но популярно име Софроние. Всеки малко-много просветен човек е считал за необходимо да притежава книгата. Успехът и значението й се вижда от няколкото издания, които има до днес (в 1856 - второ издание, в 1865 - трето, а до 1905 г. още пет издания).
"Исповеданiе православной веры" е също
превод от гръцки и славянски книги, написана в 1805 г. В предговора се говори
за предимството на християнската вяра пред еврейската и мохамеданската и се
съветва четецът да отбягва другите вери, които се скитат в заблуждение, да бяга
далеч от тяхното "зломудрованые". В първата част - "Исповеданiе
православной веры" - са дадени основите на православната вяра и поучения.
Втората част е озаглавена "Повест о веры и обичай еврейскiя". В нея се излага религията на евреите: обичаи, вярвания, еврейските храмове и свещеници, търговията и изкуството у евреите, еврейската пасха, пост, покаяние, празници и др. Третата част е "Система мохамеданская и религия их". В нея се излага мохамеданската вяра, дават се сведения за живота на Мохамед, за неговите чудеса, за лъжепророчеството му и др.
Втората част е озаглавена "Повест о веры и обичай еврейскiя". В нея се излага религията на евреите: обичаи, вярвания, еврейските храмове и свещеници, търговията и изкуството у евреите, еврейската пасха, пост, покаяние, празници и др. Третата част е "Система мохамеданская и религия их". В нея се излага мохамеданската вяра, дават се сведения за живота на Мохамед, за неговите чудеса, за лъжепророчеството му и др.
"Театрон политикон", сир.
"Гражданское позорище" (1809) е последното от написаните в Букурещ
съчинения на Софроний. То е преведено от латински на руски, сръбски и гръцки
език. От гръцкия превод на угровлахийския господар Ник. Маврокордато, под
надслов Τεατρόν πολιτικόν, се е водил Софроний. На Софроний тая книга е
произвела силно впечатление със съдържанието си, затова той се решил да я
преведе на "болгарский прости язик к разумнiю и уведенiю простому
болгарскому народу, на внешною и душевною ползу". И Д. Обрадович в своята
реформаторска дейност се е влиял твърде много от нея.
Книгата има светски характер. В нея се разглеждат отношенията между господари и подчинени, като се дават най-модерни схващания върху правата на едните и другите и се прокарват реформаторски идеи в демократичен дух. Съдържанието на книгата е съвпадало с робското положение на народа. Софроний искал да изтъкне длъжностите на господаря към подчинените и с това да подготви почва за реформи, а също и да посочи по косвен начин условията за мирно и спокойно развитие.
Значението, което той отдава на книгата, се вижда от предговора, дето казва, че книгата е много полезна и потребна не само за господарите, които учи, кротко, справедливо и благочестиво да управляват, но и за всеки човек, защото всеки преди всичко е господар на къщата си, на жена си, на децата си, на слугите си и се нуждае от съвети. "Гражданское позорище" се състои от 30 глави, в които се излагат подробно длъжностите и качествата на идеалния господар.
Господарят всякога трябва да бъде правдив, милосърден и кротък, да не налага тежки данъци на поданиците си, за да не предизвика бунтове, да изпълнява преди всичко той сам законите, а после и подчинените, да се занимава с книжнина, за да успява държавата му и т.н. - възгледи, пропити все от либерален дух. Още във Видин Софроний е работил върху превода на това съчинение. Част от него е поместена в последния дял на Видинския му сборник - "Философския мудрости". Със своите свободолюбиви и демократични идеи тая книга е играла голяма роля във Възраждането на много съседни и западноевропейски народи. Тя е била важно ръководство за мнозина политически дейци, които са разглеждали въпроса за отношенията между господари и подчинени, между власт и народ.
Книгата има светски характер. В нея се разглеждат отношенията между господари и подчинени, като се дават най-модерни схващания върху правата на едните и другите и се прокарват реформаторски идеи в демократичен дух. Съдържанието на книгата е съвпадало с робското положение на народа. Софроний искал да изтъкне длъжностите на господаря към подчинените и с това да подготви почва за реформи, а също и да посочи по косвен начин условията за мирно и спокойно развитие.
Значението, което той отдава на книгата, се вижда от предговора, дето казва, че книгата е много полезна и потребна не само за господарите, които учи, кротко, справедливо и благочестиво да управляват, но и за всеки човек, защото всеки преди всичко е господар на къщата си, на жена си, на децата си, на слугите си и се нуждае от съвети. "Гражданское позорище" се състои от 30 глави, в които се излагат подробно длъжностите и качествата на идеалния господар.
Господарят всякога трябва да бъде правдив, милосърден и кротък, да не налага тежки данъци на поданиците си, за да не предизвика бунтове, да изпълнява преди всичко той сам законите, а после и подчинените, да се занимава с книжнина, за да успява държавата му и т.н. - възгледи, пропити все от либерален дух. Още във Видин Софроний е работил върху превода на това съчинение. Част от него е поместена в последния дял на Видинския му сборник - "Философския мудрости". Със своите свободолюбиви и демократични идеи тая книга е играла голяма роля във Възраждането на много съседни и западноевропейски народи. Тя е била важно ръководство за мнозина политически дейци, които са разглеждали въпроса за отношенията между господари и подчинени, между власт и народ.
Софроний - дидактически писател.
- От разгледаните съчинения се вижда, че Софроний не скъсва с миналото, с
традицията. Като духовно лице, като възпитаник на църковнославянската книжнина
и той, като старите писатели на дамаскини, влага религиозно-поучително
съдържание в съчиненията си. Но тука още може да се долови разликата между него
и писателите на дамаскини. В съчиненията на старите църковни дейци преобладава
религиозният елемент, а в съчиненията на Софроний, както и в тия на първите
дейци през епохата на Възраждането, религиозният елемент отстъпва място на
нравствено-поучителния. Близкото съприкосновение със средата дава възможност на
Софроний да вникне в обществения бит, да се запознае с обществените условия и
отношения, да схване добрите и лошите страни в живота на народа и да
съдействува за нравственото му повдигане.
Във всяко свое съчинение той си поставя за цел да посочва правия път, да изобразява личните и обществени недъзи, да култивира духа на гражданите и да ги подтиква към оня идеал, който смътно се рисувал в умовете на нашите дейци. Със своите съчинения той туря начало на ново направление в нашата литература - дидактичното, което господствува през първата половина на Възраждането. Дидактичното направление иде у нас от гръцката литература и макар да не съдържа особени съживителни елементи, било признак на жизненост, на социалност.
То допадало на вкуса на еснафското съсловие и било полезно както за обществото, така и за зараждащата се литература. Обществото виждало в него залог за своя нравствен напредък, действително полезен за него, интересувало се от такива произведения, а това съдействувало и за развитието на литературата.
Във всяко свое съчинение той си поставя за цел да посочва правия път, да изобразява личните и обществени недъзи, да култивира духа на гражданите и да ги подтиква към оня идеал, който смътно се рисувал в умовете на нашите дейци. Със своите съчинения той туря начало на ново направление в нашата литература - дидактичното, което господствува през първата половина на Възраждането. Дидактичното направление иде у нас от гръцката литература и макар да не съдържа особени съживителни елементи, било признак на жизненост, на социалност.
То допадало на вкуса на еснафското съсловие и било полезно както за обществото, така и за зараждащата се литература. Обществото виждало в него залог за своя нравствен напредък, действително полезен за него, интересувало се от такива произведения, а това съдействувало и за развитието на литературата.
Освен по съдържание, съчиненията на Софроний се
отличават по новия дух и новите тенденции, с които са надъхани. Софроний е не
само духовен пастир и учител, но и писател-гражданин в истински смисъл на
думата.
През целия си живот той е работил за оная среда, всред която е живял, потребите и нуждите на която много добре познавал. Неговите идеи, мисли и чувства са били най-тясно свързани с течението на работите по онова време, с целия обществен строй, както се е исторически сложил и както се е развивал. Старите писатели нямали връзка с живота, не познавали действителността и народните нужди. В своите съчинения, надъхани почти изключително с религиозен дъх, те говорят на благочестивите християни за задгробния живот, за спасение на душите на оня свят, "дето нема ни болест, ни въздишки, ни печал, но живот безконечен". Целите и задачите на Софроний са съвсем други. Народът е роб на други народи, поради "безразсъдността, глупавината и заспалостта си".
Той кори българите за пренебрежението към просветата, кори ги затова, че са "потемнени и помрачени, некнижни, невежи, безгласни и безответни като самыи едни скотове". "Оле неразсудност болгарская и голямая глупавина!... Затова отворете очите и ум ваш, о болгаре, чада моя любезная"... се провиква той. Тия укори и тоя позив са същите почти, каквито отправя Паисий към българите. Дори тонът на речта и изразите си приличат. Новият път, който чертае Софроний, - пътя на просветата, на образованието, на разширение разума - може да изведе народа от робското му положение.
Образованието, според него, не трябва да бъде килийно, не трябва да бъде надъхано с религиозен дух, а светско, модерно, "европейско", образование "философское и граматическое", както го нарича той. Софроний дава за пример европейските народи, които имат "школи и академiы" и с такова образование са станали "философи и хитри епистими" (учени). Той съветва българите да тръгнат в тая посока, да се грижат за образованието на децата си, да отварят училища, а не да поддържат никому непотребни манастири, които да дават подслон на лениви монаси.
Само чрез образование човек може да познае себе си, света и хората, да съзнае своите длъжности и да бъде полезен на народа. Кое е карало Софроний да кори българите и да изтъква техните недостатъци, тяхната глупавина и безразсъдност? Преди всичко, чувството на отговорности пред Бога и пред хората за неизпълнен дълг, а след това чувство на жалост и ревност по рода своего - това, което е вдъхновявало и неговия учител. С новия дух и новите идеи Софроний изпъква като деец за национална просвета, като истински народен будител. Мирогледът му не е ограничен в тесните рамки на християнските догми и правила, а се простира върху животрептящи национални въпроси, върху прояви от обществен и образователен характер. Софроний открива нови хоризонти за българската мисъл, нови идеали за постигане. Неговата дейност представя нов етап в развитието на българската книжнина.
Автобиография: историческо и литературно значение - Най-интересно и най-ценно съчинение на Софроний е неговата автобиография, или както той я е озаглавил "Житие и страдания грешнаго Софрония", завършено към 1804 г. в Букурещ. В това съчинение са отразени както личността и живота на Софроний, така и положението на целия бълг. народ през XVIIІ и началото на XIX в. То е важно не само като единствен източник за биографията на Софроний, но и като ценен исторически паметник, от който черпим богат материал за епоха от българското историческо минало малко позната, не напълно изследвана, епоха, през времето на която централната турска власт почнала да губи влияние и престиж в отдалечените области.
През целия си живот той е работил за оная среда, всред която е живял, потребите и нуждите на която много добре познавал. Неговите идеи, мисли и чувства са били най-тясно свързани с течението на работите по онова време, с целия обществен строй, както се е исторически сложил и както се е развивал. Старите писатели нямали връзка с живота, не познавали действителността и народните нужди. В своите съчинения, надъхани почти изключително с религиозен дъх, те говорят на благочестивите християни за задгробния живот, за спасение на душите на оня свят, "дето нема ни болест, ни въздишки, ни печал, но живот безконечен". Целите и задачите на Софроний са съвсем други. Народът е роб на други народи, поради "безразсъдността, глупавината и заспалостта си".
Той кори българите за пренебрежението към просветата, кори ги затова, че са "потемнени и помрачени, некнижни, невежи, безгласни и безответни като самыи едни скотове". "Оле неразсудност болгарская и голямая глупавина!... Затова отворете очите и ум ваш, о болгаре, чада моя любезная"... се провиква той. Тия укори и тоя позив са същите почти, каквито отправя Паисий към българите. Дори тонът на речта и изразите си приличат. Новият път, който чертае Софроний, - пътя на просветата, на образованието, на разширение разума - може да изведе народа от робското му положение.
Образованието, според него, не трябва да бъде килийно, не трябва да бъде надъхано с религиозен дух, а светско, модерно, "европейско", образование "философское и граматическое", както го нарича той. Софроний дава за пример европейските народи, които имат "школи и академiы" и с такова образование са станали "философи и хитри епистими" (учени). Той съветва българите да тръгнат в тая посока, да се грижат за образованието на децата си, да отварят училища, а не да поддържат никому непотребни манастири, които да дават подслон на лениви монаси.
Само чрез образование човек може да познае себе си, света и хората, да съзнае своите длъжности и да бъде полезен на народа. Кое е карало Софроний да кори българите и да изтъква техните недостатъци, тяхната глупавина и безразсъдност? Преди всичко, чувството на отговорности пред Бога и пред хората за неизпълнен дълг, а след това чувство на жалост и ревност по рода своего - това, което е вдъхновявало и неговия учител. С новия дух и новите идеи Софроний изпъква като деец за национална просвета, като истински народен будител. Мирогледът му не е ограничен в тесните рамки на християнските догми и правила, а се простира върху животрептящи национални въпроси, върху прояви от обществен и образователен характер. Софроний открива нови хоризонти за българската мисъл, нови идеали за постигане. Неговата дейност представя нов етап в развитието на българската книжнина.
Автобиография: историческо и литературно значение - Най-интересно и най-ценно съчинение на Софроний е неговата автобиография, или както той я е озаглавил "Житие и страдания грешнаго Софрония", завършено към 1804 г. в Букурещ. В това съчинение са отразени както личността и живота на Софроний, така и положението на целия бълг. народ през XVIIІ и началото на XIX в. То е важно не само като единствен източник за биографията на Софроний, но и като ценен исторически паметник, от който черпим богат материал за епоха от българското историческо минало малко позната, не напълно изследвана, епоха, през времето на която централната турска власт почнала да губи влияние и престиж в отдалечените области.
Във Видинската област се настанява Пазвантоглу и се обявява за независим владетел. Опитите на турското правителство да го победи и подчини останали напразни. Арена на борбите между властта и непокорния васал става северозападния край на България - Видинско и Врачанско. Като съвременник и очевидец, Софроний се опитва да обрисува това междуцарствие. Както старите летописци, така и той излага в хронологичен ред някои факти и събития: споменава имената на пашите, които са взели участие в борбите, дава сведения за войските им и т.н. Не всичко, което излага той, е исторически вярно, правдоподобно. Много от сведенията не са проверени и не са предадени така, както са станали.
От неговата автобиография
историкът не може да добие истинска представа за развилите се по онова време
исторически събития. Но автобиографията на Софроний има друго, по-важно
значение - тя е жив паметник на страданията и мъките на самия автор и на целия
български народ. Пред нас изпъкват една от друга по-интересни и по-покъртителни
сцени на политическо безправие, на насилия, произволи, грабежи, преследвания и
т.н. Никое историческо съчинение не може да окаже такова силно въздействие
върху нас, както тая кратка, но богата със случки и картини автобиография.
Покрай тия случки и картини, Софроний изобразява бита и нравите на простата маса, отношенията между властта и народа, политико-обществения строй по онова време. Всичко е предадено с малко думи, просто, леко и безизкусно, но затова пък живо, картинно и изразително. На фона на бегло обрисуваната епоха релефно се очертава образът на смирения и благочестив пастир.
Ние преживяваме чувствата, мислите и настроенията, които той е преживявал в отделни моменти, ние като че сме свидетели и участници в рисуваните от него сцени. От непринудения му разказ художникът живописец може леко да възпроизведе редица сцени из мъченишкия му живот: да възпроизведе момента на явяването му пред пашата, окован във вериги и молещ за пощада, да възпроизведе момента, когато бостанджи баши го окачва на върбата да го обеси, да възпроизведе положението му в затвора и т.н.
Покрай тия случки и картини, Софроний изобразява бита и нравите на простата маса, отношенията между властта и народа, политико-обществения строй по онова време. Всичко е предадено с малко думи, просто, леко и безизкусно, но затова пък живо, картинно и изразително. На фона на бегло обрисуваната епоха релефно се очертава образът на смирения и благочестив пастир.
Ние преживяваме чувствата, мислите и настроенията, които той е преживявал в отделни моменти, ние като че сме свидетели и участници в рисуваните от него сцени. От непринудения му разказ художникът живописец може леко да възпроизведе редица сцени из мъченишкия му живот: да възпроизведе момента на явяването му пред пашата, окован във вериги и молещ за пощада, да възпроизведе момента, когато бостанджи баши го окачва на върбата да го обеси, да възпроизведе положението му в затвора и т.н.
Страданията и мъките на Софроний откриват някои
основни черти в характера и психиката на народа. Робското тегло е развило у
българина безкрайно търпение. Непосилният гнет и тежките изпитания са сломили
духът и волята му.
Мълчаливо, покорно, без роптание и оплакване той е понасял всичко, каквото му било предопределено. Като че това така трябвало да стане, като че сам Бог е пратил това наказание и с него всеки трябвало да се примири. Един фатализъм обладавал душите, сковавал волята и мисълта и не давал възможност на личността да се прояви. Тежката атмосфера създала песимистично настроение, което се чувствува в автобиографията, което преживявал самия Софроний, пък и целият български народ. Но това настроение било преходно, моментно. Народът не се отчаял, не изгубил надежда, не изгубил и вяра в силите си. Естественият извор на мисълта и чувството у него не се пресушил. Общото самочувствие и самосъзнание, пуснало дълбоки корени в душата, се запазило, макар духът да е бил угнетен и обезсилен.
Това самосъзнание се открива в интереса на народа към съдбата на своя пастир, в интереса към проповедите му, към цялата му дейност. И Софроний страда, мъчи се като праведни Йов, но не пада духом, а с още по-голяма енергия продължава да служи народу. Със своето мъченичество той прилича на християнските проповедници, които, въпреки гоненията и преследванията, са следвали неотклонно своя идеал и са били готови да се жертвуват за него. Ореолът на светец окръжава неговото чело. И с право той е нарекъл съчинението си "житие".
Мълчаливо, покорно, без роптание и оплакване той е понасял всичко, каквото му било предопределено. Като че това така трябвало да стане, като че сам Бог е пратил това наказание и с него всеки трябвало да се примири. Един фатализъм обладавал душите, сковавал волята и мисълта и не давал възможност на личността да се прояви. Тежката атмосфера създала песимистично настроение, което се чувствува в автобиографията, което преживявал самия Софроний, пък и целият български народ. Но това настроение било преходно, моментно. Народът не се отчаял, не изгубил надежда, не изгубил и вяра в силите си. Естественият извор на мисълта и чувството у него не се пресушил. Общото самочувствие и самосъзнание, пуснало дълбоки корени в душата, се запазило, макар духът да е бил угнетен и обезсилен.
Това самосъзнание се открива в интереса на народа към съдбата на своя пастир, в интереса към проповедите му, към цялата му дейност. И Софроний страда, мъчи се като праведни Йов, но не пада духом, а с още по-голяма енергия продължава да служи народу. Със своето мъченичество той прилича на християнските проповедници, които, въпреки гоненията и преследванията, са следвали неотклонно своя идеал и са били готови да се жертвуват за него. Ореолът на светец окръжава неговото чело. И с право той е нарекъл съчинението си "житие".
От литературна страна автобиографията има голямо
значение. Тя е първото оригинално произведение в новобългарската литература и
първата жива и реалистична картина на тогавашната българска действителност. Различните
случки и перипетии из своя живот авторът излага вярно, искрено и правдиво без
извъртания и изопачавания, без да скрие нещо, което би породило съмнение или би
го изложило.
В такъв вид съчинения авторите обикновено не могат да бъдат напълно обективни и спокойни към събития и случки, свързани с техния живот. Те често изпадат в субективизъм, стремейки се да изтъкнат моралните качества на своята личност.
В такъв вид съчинения авторите обикновено не могат да бъдат напълно обективни и спокойни към събития и случки, свързани с техния живот. Те често изпадат в субективизъм, стремейки се да изтъкнат моралните качества на своята личност.
У Софроний не е така. Естественият и непринуден разказ у него
се развива спокойно, без лирически отстъпления, без субективно отнасяне.
Софроний излага всичко тъй, както е станало. Дори неговите чувства и
настроения, въпреки покъртителните сцени, които рисува, не се изявяват открито.
Те могат да се доловят само в тона на неговата реч. Тоя тон изобщо е тъжен,
нерадостен. Само в редки случаи, когато рисува някой весел момент из своя живот
или някое свое смешно положение, той напуща тъжния и сериозен тон и в шеговита
форма, след като са минали премеждията и критическите моменти, преценява
постъпките си и се смее на ума си, над себе си.
Ето напр. как разказва той, когато се е криел 26 дни в един харем: "Подигна се един кадийски вик, писък, ала кой ги слушаше. Аз от страх побегнах при самая кадина, а она по нихное обичаи, обръщаше лице свое от мене - да я не гледам." С такъв шеговит тон той говори как излъгал веднъж турците: "Побегнах при татар-агаси аз със зелен калпак. Питат ме: Що си ти за човек? Да река владика есм, не дава ми рука, ами рекох: "Доктор сем." И они ме питаха за лекови и мене, како би возможно дадох им ответ."
Ето напр. как разказва той, когато се е криел 26 дни в един харем: "Подигна се един кадийски вик, писък, ала кой ги слушаше. Аз от страх побегнах при самая кадина, а она по нихное обичаи, обръщаше лице свое от мене - да я не гледам." С такъв шеговит тон той говори как излъгал веднъж турците: "Побегнах при татар-агаси аз със зелен калпак. Питат ме: Що си ти за човек? Да река владика есм, не дава ми рука, ами рекох: "Доктор сем." И они ме питаха за лекови и мене, како би возможно дадох им ответ."
Софроний не вниква в душевното си състояние и не
описва подробно онова, което е изпитал в даден момент. Душевното му състояние
може да се долови от действията и постъпките му след преживяното. Така, след
като бостанджи баши няколко пъти чактисал револвера си, за да го убие, след
като се опитал да го обеси на върбата, Софроний изпитал такъв страх, че вместо
за два часа, за четвърт час взел разстоянието до с. Сигмен. "И тамо
наскоро, казва той, изпих три-четири чаши люта ракия. И като седнах, тогава ме
съвзе страх и наченах да треперя като от тресавица." На друго място казва,
че от страх и "недужная теснота" всички косми на главата му изпадали.
Със сълзи на очи той оплаква своя живот, когато бил принуден посред зима и в
тъмно и дъждовно време да бяга от Враца, да се скита немил недраг из планини и
гори.
Най-хубаво, обаче, се откриват душевните
преживявания на Софроний в индивидуалния му стил. Жив, изразителен и картинен е
стилът му в автобиографията. Чрез възклицания, питания, тук-там и чрез сравнения
Софроний изразява онова, което чувствува в даден момент. С естествения си и
непринуден разказ, с изразителния си и картинен стил, автобиографията ще се
чете всякога с жив интерес и увлечение.
Софрониевите съчинения имат голяма цена и поради
това, че са написани на простонароден език. Като дългогодишен народен
проповедник и наставник, за да бъде разбран, Софроний се стараел да говори и
пише на прост, достъпен за народната маса език. Навсякъде в неговите трудове се
забелязва влиянието на живата реч, и то главно на родния му източнобългарски
говор, а тук-там и на западния. В заглавията, в предговорите, в послесловията и
всякъде, дето му падне случай, той пише, че превежда от гръцки и славянски на
прост български език.
Като застъпник на простия български език Софроний трябва да се счита за пръв представител на българската школа по повдигнатия по-късно въпрос за установяването на книжовен български език. Но Софроний не скъсва напълно с традицията. Църковнославянският език за него е свещен език. Както народът, така и той се е отнасял благоговейно към него, считал съчиненията, написани на тоя език, за народно богатство, а авторите им - за защитници на вярата и националността.
Като застъпник на простия български език Софроний трябва да се счита за пръв представител на българската школа по повдигнатия по-късно въпрос за установяването на книжовен български език. Но Софроний не скъсва напълно с традицията. Църковнославянският език за него е свещен език. Както народът, така и той се е отнасял благоговейно към него, считал съчиненията, написани на тоя език, за народно богатство, а авторите им - за защитници на вярата и националността.
Заглавията на съчиненията му и отделни думи и изрази в текста
са написани на църковнославянски. В езика на Софроний се срещат гръцки, сръбски
и руски думи, но най-вече турски. На много места той обяснява чуждите думи с
турски, като изтъква и причините, които го карат да прави това: "Едино
слабостию и невежество, скодоумiе моего; второе же краткости ради языка
болгарскаго, понеже неможет бо исполнити болгарскы язык вся слова и наречей
славянскаго языка; того ради положих и смесих няколико наречей и от турецкаго
язика. Почто болгарскы народ в’та времена в турецкiй земли навикли есте выше
турецкаго языка беседовати, а своето языка погубили от иноверных насилия."
(Послесловие към "Кириакодромион").
![]()
Политическа дейност. -
Софроний не е могъл да остане ням зрител на политическите събития, които се
развивали около него при пребиваването му в Букурещ. Съзнал напълно колко
дребнав и дори престъпен е стремежът към лично щастие и спокойствие, когато
народът тъне в невежество и пъшка под тежко иго, чувствувайки в себе си от друга
страна достатъчно сили и енергия за работа, като предан народен будител, като
защитник и страж на народните идеали, той се стараел да извлече полза за своя
народ от тия събития, да действува за подобрение на тежкото му положение.
Въстанието на сърбите през 1804 г. и руско-турската война (1806 - 1812 г.) са
подхранвали надежда у него за промяна на положението и за по-друга участ на
народа.
Особено силна е била вярата и надеждата му в Русия. Целият български народ през епохата на Възраждането е обръщал погледи към братския народ, очаквайки от него помощ и облекчение на положението си. Ако са съществували през известно време у нашите първи дейци негодувание и недоволство от руската политика на Балканите, то тия моменти не са били дълготрайни и не са могли да засегнат народната маса, която в мнозинството си очаквала спасение единствено от Русия. Заедно със Софроний в тая посока са работили и други двама българи - Атанас Николаев (Некович) от Тетевен и Иван Атанасов Замбин от Враца, които се смятат за първи представители на българския народ в Русия. В 1804 г. те заминават за Петроград, за да възобновят политическите връзки "по общополезни дела", т.е. да работят за подобрение участта на българския народ.
Но без препоръчителни писма, без пълномощие, те не са могли да постигнат целта си, защото руското правителство не им се доверявало. Уверени, че само като се снабдят с пълномощия, от които да се вижда, че са представители на бълг. народ и че им е възложена народополезна мисия, ще могат да издействуват подкрепа за своята кауза, те се обръщат към свои познати в Враца с молба да поискат от епископ Софроний пълномощно до руското правителство. Такова пълномощно, дадено от най-висшия български духовен пастир, е било достатъчно, за да бъдат приети и изслушани от меродавни фактори.
Дълго време те чакали, но поради размириците в България, не могли да получат никакво пълномощно. Поради липса на средства и поради развилите се военни действия между Турция и Русия, единият от тях - Ат. Николаев - с парична помощ, издействувана от руското правителство, дохожда във Влашко и тука влиза в връзка със Софроний и със своя приятел в Петроград. Той посветил Софрония в работата, с която се нагърбили двамата приятели, и го помолил да им съдействува. Софроний написал едно прошение, адресирано до ген. Горич, което Замбин се задължавал да предаде на генерала или на самия император.
Прошението било написано на църковнославянски саморъчно от Софрония. Но изглежда, че Замбин не е бил доволен от него, защото не съдържало онова, което е било нужно, за да окаже по-силно въздействие. Недоволен бил и затова, че получил прошение, а не пълномощно, с което да действува сам, както и когато намери за добре. В едно писмо до Софроний той му обяснява от каква просба има нужда. Навярно по пратения му образец Софроний написва такава просба.
Особено силна е била вярата и надеждата му в Русия. Целият български народ през епохата на Възраждането е обръщал погледи към братския народ, очаквайки от него помощ и облекчение на положението си. Ако са съществували през известно време у нашите първи дейци негодувание и недоволство от руската политика на Балканите, то тия моменти не са били дълготрайни и не са могли да засегнат народната маса, която в мнозинството си очаквала спасение единствено от Русия. Заедно със Софроний в тая посока са работили и други двама българи - Атанас Николаев (Некович) от Тетевен и Иван Атанасов Замбин от Враца, които се смятат за първи представители на българския народ в Русия. В 1804 г. те заминават за Петроград, за да възобновят политическите връзки "по общополезни дела", т.е. да работят за подобрение участта на българския народ.
Но без препоръчителни писма, без пълномощие, те не са могли да постигнат целта си, защото руското правителство не им се доверявало. Уверени, че само като се снабдят с пълномощия, от които да се вижда, че са представители на бълг. народ и че им е възложена народополезна мисия, ще могат да издействуват подкрепа за своята кауза, те се обръщат към свои познати в Враца с молба да поискат от епископ Софроний пълномощно до руското правителство. Такова пълномощно, дадено от най-висшия български духовен пастир, е било достатъчно, за да бъдат приети и изслушани от меродавни фактори.
Дълго време те чакали, но поради размириците в България, не могли да получат никакво пълномощно. Поради липса на средства и поради развилите се военни действия между Турция и Русия, единият от тях - Ат. Николаев - с парична помощ, издействувана от руското правителство, дохожда във Влашко и тука влиза в връзка със Софроний и със своя приятел в Петроград. Той посветил Софрония в работата, с която се нагърбили двамата приятели, и го помолил да им съдействува. Софроний написал едно прошение, адресирано до ген. Горич, което Замбин се задължавал да предаде на генерала или на самия император.
Прошението било написано на църковнославянски саморъчно от Софрония. Но изглежда, че Замбин не е бил доволен от него, защото не съдържало онова, което е било нужно, за да окаже по-силно въздействие. Недоволен бил и затова, че получил прошение, а не пълномощно, с което да действува сам, както и когато намери за добре. В едно писмо до Софроний той му обяснява от каква просба има нужда. Навярно по пратения му образец Софроний написва такава просба.
В нея той говори за бедствията на българите, за
стремежа на гърците да унищожат божиите храмове, та християните да забравят
своята религия, защото турците схващат, че българите никога не могат да бъдат
предани, благонадеждни, познават тяхната храброст и мъжество и се страхуват от
тях. Българите биха били действително страшни за турците, ако да разчитаха на
каква-годе защита, обаче и досега провидението не е изпратило мощна ръка, която
да заповяда да вземат оръжие и да се борят срещу тираните и разорителите на
България, Тракия и Македония.
По-нататък Софроний описва мъченията и изтезанията на бълг. народ, като разказва, че главна причина да забравят турците всека човещина е "ненавистта им към славянорусийската църква". Турците чрез грабежи, насилия, бунтове, тирания се стремят да променят религията си и да затвърдят по такъв начин властта си. "Однакоже народ наш, пише той, по привержености к вере и по преданности своей к едноверцам, надеется во первых на Бога, а потом на всеавгустейшаго Монарха всероссийскаго". Софроний изтъква, че по език и вяра българите се схождат с русите; те повече от всички други народи са предани към Русия и единодушно желаят да бъдат под нейна власт, но не могат да си изпросят това величествено покровителство.
Той се обръща към Замбин от името на всички едноверци и го моли да напише прошение до Негово Императорско Величество, като приложи това доверително писмо, дадено му от името на неговите съотечественици и заедно с него, грешния; да падне пред стъпките на всеавгустейшия монарх и да го моли да се притече на помощ на гинещите под тежкото иго християни, та да могат, като се присъединят под премъдрото управление на всерусийския монарх, заедно с русите, да благославят небесния и земния цар.
По-нататък Софроний описва мъченията и изтезанията на бълг. народ, като разказва, че главна причина да забравят турците всека човещина е "ненавистта им към славянорусийската църква". Турците чрез грабежи, насилия, бунтове, тирания се стремят да променят религията си и да затвърдят по такъв начин властта си. "Однакоже народ наш, пише той, по привержености к вере и по преданности своей к едноверцам, надеется во первых на Бога, а потом на всеавгустейшаго Монарха всероссийскаго". Софроний изтъква, че по език и вяра българите се схождат с русите; те повече от всички други народи са предани към Русия и единодушно желаят да бъдат под нейна власт, но не могат да си изпросят това величествено покровителство.
Той се обръща към Замбин от името на всички едноверци и го моли да напише прошение до Негово Императорско Величество, като приложи това доверително писмо, дадено му от името на неговите съотечественици и заедно с него, грешния; да падне пред стъпките на всеавгустейшия монарх и да го моли да се притече на помощ на гинещите под тежкото иго християни, та да могат, като се присъединят под премъдрото управление на всерусийския монарх, заедно с русите, да благославят небесния и земния цар.
Най-накрай Софроний от името на целия народ
упълномощава Замбин, в случай, че царят възложи на никой от министрите да се
осведоми за положението, да обясни всичко подробно, защото и той, както него,
познава добре своята страна. Писмото е написано в 1808 год. и подписано "из
Болгарскiя Области Епископ Софронiя вратчанскiй".
Замбин подава прошение до руското правителство,
като прилага и пълномощното на Софроний. Руското правителство препраща
документите на главнокомандуващия дунавската армия кн. Прозоровски за
разглеждане и мнение.
Но Замбин не е могъл да дочака резултатите от своето прошение. Той умира от туберкулоза в 1808 год. Всички негови вещи били продадени, а парите, с други ценни нища, изпратени на Софроний да ги предаде на близките му. Тоя факт свидетелствува за доверието и авторитета, с който се е ползувал Софроний пред руското правителство. Изглежда, че главнокомандуващият е дал най-добри отзиви за него, като го посочил за представител на целия български народ. За получените пари и ценни неща Софроний издал саморъчна разписка.
Но Замбин не е могъл да дочака резултатите от своето прошение. Той умира от туберкулоза в 1808 год. Всички негови вещи били продадени, а парите, с други ценни нища, изпратени на Софроний да ги предаде на близките му. Тоя факт свидетелствува за доверието и авторитета, с който се е ползувал Софроний пред руското правителство. Изглежда, че главнокомандуващият е дал най-добри отзиви за него, като го посочил за представител на целия български народ. За получените пари и ценни неща Софроний издал саморъчна разписка.
И след смъртта на Замбин Софроний продължавал да
се грижи за облекчение положението на българския народ. Чрез Ат. Николаев той
влиза в сношение с руското главно командване. Руската армия по това време
стигнала до Каварна и обсаждала Силистра. Но поради липса на храна и фураж тя
била принудена да се отдръпне и през зимата да прекара на квартири във Влашко и
Молдова.
Главнокомандуващият се погрижил за идната година да осигури успеха на военните действия в България и чрез съдействието на българите, които тъкмял да подигне срещу турците. За тая цел той влязъл в връзка с еп. Софроний, като разчитал на голямото влияние, с което последният се ползувал между българите.
Софроний обещал своето пълно съдействие за успехите на руското оръжие, но обявил, че българите могат да въстанат само тогава, когато руските войски навлязат в България. Само тогава русите могат да разчитат, че българите ще са готови да ги снабдят с провизии и фураж, но с условие, щото войските сами нищо да не вземат и след помирението българите да не бъдат оставени в жертва на турците, както това се случило преди с морейските гърци (В. Златарски). В духа на това желание главнокомандуващият издава заповед, как да се отнася войската към бълг. население в завзетите области, а Софроний написва своя знаменит позив към българския народ.
Главнокомандуващият се погрижил за идната година да осигури успеха на военните действия в България и чрез съдействието на българите, които тъкмял да подигне срещу турците. За тая цел той влязъл в връзка с еп. Софроний, като разчитал на голямото влияние, с което последният се ползувал между българите.
Софроний обещал своето пълно съдействие за успехите на руското оръжие, но обявил, че българите могат да въстанат само тогава, когато руските войски навлязат в България. Само тогава русите могат да разчитат, че българите ще са готови да ги снабдят с провизии и фураж, но с условие, щото войските сами нищо да не вземат и след помирението българите да не бъдат оставени в жертва на турците, както това се случило преди с морейските гърци (В. Златарски). В духа на това желание главнокомандуващият издава заповед, как да се отнася войската към бълг. население в завзетите области, а Софроний написва своя знаменит позив към българския народ.
Позив към българите. - Позивът почва с
приветствие към българския род, към християните, които живеят на българска
земя. След това Софроний възвестява, че е настъпил часа за освобождение.
"Радуйте ся, понеже ето сега приходит радост общая на вся Болгариа: ето
сега приближава спасение и избавление ваши. Ето сега видим и гледаме, как
прифтаса милост божиа на беднаго рода вашето, - що е влял Бог милост в сердце
благочестивейшему и великому государю императору Александру Павлович и
повдигнал его да избави вас от таковое турецкое варварское мучителство. И ето
сега приближава до вас крестоносно его войнство - ваши христиани братиа, да
избавят вас от толикия беди; ето прииде оний светлий ден, що го чакате от
четиристотин години!" Софроний дава кураж на българите, съветва ги да не
бягат, да не се боят от русите, а да ги дочакат и да ги приемат
най-благосклонно, защото те са техни братя и идат да ги освободят.
Той ги съветва да не напущат градовете, селата и къщите си, но да се потрудят да им приготвят всичко, каквото е потребно: храна, ечемик, сено, колкото имат, и при това не присторно, а с вярност и любов, защото и те проливат кръвта си за отечеството, за светата божия църква, за братята и сестрите си, за да ги запазят да не паднат в робство, както българите от несъгласие и ненавист по между си са изпаднали в окаяно положение. Всеки християнин трябва "от уста своя да отдели хлеб свой и да угости их, а не да бяга при душманите турци." Русите не бият и не убиват като проклетите агаряни. Софроний уверява българите, че няма никаква загуба да понесат нито в стока, нито в имот, защото всичко, каквото дадат, ще им бъде изплатено от господаря.
Той ще ги закриля и защищава. След като изброява мъченията, на които са подложени от страна на турците, той казва: "Ето това страдание ваше вниде в уши благочестивейшаго государя императора Александра Павловича и умилосердился на вас, и возжелал да избави вас от таковое лютое мучителство". Никъде, в никое царство няма такова мъчителство. На цяла Европа са известни страданията на българите; за тях се споменава във всички вестници. ,,Бягайте от вашите мъчители, любезнии христиани, каквот от лютаго и ядовитаго змия и притеците и сообщите се сас това христолюбивое войнство российское." Имайте русите, казва той по-нататък, като еднородни братя: вярно и любезно ги приемете във вашите домове, угостете и почетете ги.
Но най-много съветва той своите сънародници да се пазят от предателство, да посочват без измама пътищата, по които иска да мине войската. "Ала най-вече, христиани, да ся пазите от юдиное предателство, каквото от огня гиенскаго. Да не буде никоему христианину, да упадне у таковий тяжкий грях, почто казнен хоче да буде и на тоя свят, и на оний: - понеже вяру свою христианскую предал ест на врага христианскаго." Изглежда, че по време на военните действия някои българи, под влияние на страха и заплашванията, са услужвали на турците, съобщавали им неща, каквито ставали в неприятелския лагер.
Такива сведения Софроний навярно е имал от главната квартира на руските войски в Букурещ. Накрай Софроний изказва надежда, че, ако българите послушат тия съвети, ще могат в късо време да живеят "мирно и тихо", "в радост и веселие".
Той ги съветва да не напущат градовете, селата и къщите си, но да се потрудят да им приготвят всичко, каквото е потребно: храна, ечемик, сено, колкото имат, и при това не присторно, а с вярност и любов, защото и те проливат кръвта си за отечеството, за светата божия църква, за братята и сестрите си, за да ги запазят да не паднат в робство, както българите от несъгласие и ненавист по между си са изпаднали в окаяно положение. Всеки християнин трябва "от уста своя да отдели хлеб свой и да угости их, а не да бяга при душманите турци." Русите не бият и не убиват като проклетите агаряни. Софроний уверява българите, че няма никаква загуба да понесат нито в стока, нито в имот, защото всичко, каквото дадат, ще им бъде изплатено от господаря.
Той ще ги закриля и защищава. След като изброява мъченията, на които са подложени от страна на турците, той казва: "Ето това страдание ваше вниде в уши благочестивейшаго государя императора Александра Павловича и умилосердился на вас, и возжелал да избави вас от таковое лютое мучителство". Никъде, в никое царство няма такова мъчителство. На цяла Европа са известни страданията на българите; за тях се споменава във всички вестници. ,,Бягайте от вашите мъчители, любезнии христиани, каквот от лютаго и ядовитаго змия и притеците и сообщите се сас това христолюбивое войнство российское." Имайте русите, казва той по-нататък, като еднородни братя: вярно и любезно ги приемете във вашите домове, угостете и почетете ги.
Но най-много съветва той своите сънародници да се пазят от предателство, да посочват без измама пътищата, по които иска да мине войската. "Ала най-вече, христиани, да ся пазите от юдиное предателство, каквото от огня гиенскаго. Да не буде никоему христианину, да упадне у таковий тяжкий грях, почто казнен хоче да буде и на тоя свят, и на оний: - понеже вяру свою христианскую предал ест на врага христианскаго." Изглежда, че по време на военните действия някои българи, под влияние на страха и заплашванията, са услужвали на турците, съобщавали им неща, каквито ставали в неприятелския лагер.
Такива сведения Софроний навярно е имал от главната квартира на руските войски в Букурещ. Накрай Софроний изказва надежда, че, ако българите послушат тия съвети, ще могат в късо време да живеят "мирно и тихо", "в радост и веселие".
Позивът е оказал доста голямо въздействие върху
българското население. На много места руските войски били посрещани
най-радушно, услужвало им се, оказвало им се гостоприемство, посочвали им се
пътища, дори им се съобщавало за разположението на неприятелските войски.
Доволен от тоя прием, напр. ген. Турчанинов изпратил благодарствено писмо до
врачанци.
Войната се свършва с Букурещкия мир. Надеждите на
Софроний и на българския народ не се сбъднали. При все това грижите му не
преставали. Той, заедно с неколцина първенци в Букурещ, се мъчели да облекчат
положението на многото бежанци, надошли от България при оттеглянето на руските
войски. Със съдействието на Ат. Николаев, представителя на бълг. народ пред
главното командуване, "българския депутат", както го наричали русите,
те сполучили да изходатайствуват от руското правителство българските бежанци да
се настанят в новоприсъединената област Бесарабия.
За грижите, усърдието и труда, които Ат. Николаев е положил за защита на бълг. интереси и бълг. население през време на войната и след нея, Софроний, ведно с неколцина българи първенци от Букурещ, му отправят в 1813 год. в знак на истинска признателност и благодарност една грамота, скрепена с техните подписи.
За грижите, усърдието и труда, които Ат. Николаев е положил за защита на бълг. интереси и бълг. население през време на войната и след нея, Софроний, ведно с неколцина българи първенци от Букурещ, му отправят в 1813 год. в знак на истинска признателност и благодарност една грамота, скрепена с техните подписи.
От всичко гореизложено се вижда каква политическа
роля е играел Софроний през време на пребиваването му в Букурещ.
Той е бил централна личност; около него се групирали всички по-интелигентни и по-събудени българи, които са си поставили за цел да работят за благото на народа. В негово лице руското главно командуване е виждало най-влиятелният и най-висшият представител на бълг. народ. Доколко пък е бил популярен между своите съвременници, се вижда от одата, написана в негова чест от тревненския учител Д. Попски (1813 г.).
Той е бил централна личност; около него се групирали всички по-интелигентни и по-събудени българи, които са си поставили за цел да работят за благото на народа. В негово лице руското главно командуване е виждало най-влиятелният и най-висшият представител на бълг. народ. Доколко пък е бил популярен между своите съвременници, се вижда от одата, написана в негова чест от тревненския учител Д. Попски (1813 г.).
Макар и израсъл всред некултурна среда и живял
при условия, които са пречили за развитие на личността, Софроний е успял да
прояви своите природни дарби, практически ум и опитност. Като учител, народен
будител и общественик той е свързал на вечни времена името си с бълг. народ.
Като книжовник той вече принадлежи на историята, но с някои от трудовете си, особено с своята автобиография - живия паметник на неговите и тия на народа страдания - той все още заема видно място между българските писатели.
Като книжовник той вече принадлежи на историята, но с някои от трудовете си, особено с своята автобиография - живия паметник на неговите и тия на народа страдания - той все още заема видно място между българските писатели.
Йоаким Кърчовски е роден в с. Ослоневи, Кичевско,
неизвестно кога, а умрял около 1820 год. Той учителствувал отначало в Кичево
или Кърчово, оттам и името му "даскал Кърчовски", а след това в
Кратово, дето отворил смесено училище, в което обучавал момичета и момчета на
църковнославянско четмо и писмо. Като Софроний, и той се скитал по села и
градове, служел в църквите по български и държал проповеди на народен език.
Кърчовски е напечатал в Будапеща четири книги:
"Повест ради страшнаго пришествия Христова" (1814),
"Мытарства" (1817), "Чудеса пресвятыя Богородици" (1817) и
"Различна поучителна наставления" (1819) Тия книги са преводи или
компилации от гръцки и славянски. В някои от тях се забелязва влияние на
дамаскинската литература.
Съдържанието им, както се вижда и от заглавията, е религиозно-нравствено. Във всяка от тях авторът изтъква, че е написана на простейший язик болгарский, ползувания ради простейших человеков и некнижних" и с подкрепа на негови сънародници. Само тоя факт достатъчно говори за пробудено национално съзнание, за новия дух, с който са надъхани съчиненията му.
Съдържанието им, както се вижда и от заглавията, е религиозно-нравствено. Във всяка от тях авторът изтъква, че е написана на простейший язик болгарский, ползувания ради простейших человеков и некнижних" и с подкрепа на негови сънародници. Само тоя факт достатъчно говори за пробудено национално съзнание, за новия дух, с който са надъхани съчиненията му.
След това със свои средства се заел да възобнови западналия манастир при с. Лешок, близо до родното му място, на който станал игумен. Лешочкият манастир е играл голяма роля в духовното развитие на северозападните македонски покрайнини. Той е станал просветителен център на цяло Скопско и Тетовско. Кирил Пейчинович не е изпускал случай при обиколките си из околните села да държи проповеди и поучения, да буди националната свяст и да просвещава народа.
Той е написал 2 книги: "Огледало" (1816) и "Утешение грешним" (1840), напечатани - първата в Будапеща, а втората в българската печатница на архимандрит Теодосий в Солун. И в двете книги се разглеждат религиозно-нравствени въпроси. Както Кърчовски, така и Пейчинович счита за нужно да подчертае в заглавието, че книгите са написани на "препростейным и некныжиым язиком Болгарским". Кир. Пейчинович си написал и надгробен надпис в стихотворна форма.
И двамата книжовници вървят по пътя, начертан от Софроний, и двамата са най-близки негови последователи. Със своята дейност и със своите трудове те се явяват представители на новото време, на новата възродителна епоха, защото се стараят да въздействуват върху народната маса в нравствено и просветително отношение, държат проповеди, сами откриват училища и обучават децата. Със залагането да се пише и говори на прост бълг. език те дават право на живата нар. реч да легне в основата на бълг. книжовен език. И двамата като урожденци на западния край пишат на западнобългарски диалект. В езика им може да се открие сръбско влияние.
Макар написани на западнобългарски диалект съчиненията им били разпространени из цяла България и се четели от мнозина просветени българи.
БЕЛЕЖКИ:
1. Автобиографията е открита от руския професор В. Григорович и за пръв път напечатана във в. "Дунавски лебед" (1861, г. ІІ, бр. 55-61) на Раковски. Но Раковски не е обнародвал преписа така, както му бил изпратен от Григорович, а го изменил, като употребил свой правопис и обяснил в скоби някои "невразумителны" думи. След него В. Д. Стоянов препечатва в Пер. списание, год. I, кн. V и VI, житието, като прави нови изменения в него: дава го "със свой правопис" и го снабдява "с по-точна пунктуация". Трети професор А. Теодоров-Балан го напечатва в книгата си "Софроний Врачански" (1906), издадена по случай стогодишнината на новата българска печатна книга. Изданието на проф. А. Теодоров-Балан е направено по първите две издания. И проф. Теодоров-Балан е внесъл някои промени в правописа и пунктуацията. П. Н. Орешков при пребиването си в Петроград преписва житието от ръкописа, по който проф. Григорович го е съобщил на Раковски, и го издава в книгата си "Автобиография на Софроний Врачански" (Изд. на Бълг. академия на науките). Изданието на П. Н. Орешков е най-автентично. По него се води изданието на Мин. на нар. просвещение. Ръкописът трябва да се счита за Софрониев автограф, защото между почерка на написаната саморъчно разписка от Софроний, намираща се в Румянцовския музей, и почерка на снети страници от ръкописа има голямо сходство. [обратно]
2. Позивът на Софроний не носи нито дата, нито подпис. Вероятно е написан в 1810 год., както установява това, въз основа на исторически данни, проф. Златарски. За пръв път той е напечатан от Раковски във в. "Дунавски лебед" (1861 г.) без пояснения и коментарии. След него го напечатва В. Д. Стоянов по препис, даден му от бесарабски родолюбци. По изданието на В. Д. Стоянов го преиздава проф. А. Теодоров-Балан, а по това на Теодоров-Балан го издава Мин. на нар. просвета. В самото начало на позива фигурира името "Серафим, архиерей български". В. Д. Стоянов твърди, че Софроний се именувал Серафим, защото бил защитник на бълг. интереси през руско-турската война (1806-1812), т.е. ангел бранител на българите. А. Теодоров-Балан пък мисли, че Серафим е порусена форма на Софроний. По-вероятно е мнението на проф. Златарски, който твърди, че Софроний не е излязъл с истинското си име, дори не е поставил дата и място на печатането, защото предполагал, че позивът, като предназначен за българското население в самата България, може да попадне в турски ръце и по такъв начин да си навлече по-сетне непредвидени неприятности и опасности. [обратно]
БИБЛИОГРАФИЯ:
М. Дринов. Стойко Владиславов - Софроний, епископ врачански, Псп., кн. V (1872 г.)
М. Дринов. Няколко забравени списания на Софроний Врачанскаго. Псп., кн. XII, 1884;
В. Д. Стоянов. Два новооткрити саморъчни трудове на Софроний, Псп., кн. XXVIII XXX;
А. Теодоров-Балан. Софроний Врачански. За стогодишнината на новата българска печатна книга (1806 - 1906). Бълг. Библиотека, бр. 8, изд. на Бълг. кн. дружество в София, 1906.
М. Попруженко. Очерки по исторiи возрожденiя болгарского народа, ІV Софроний Врачански, в Ж. М. Н. Пр., 1906.
Д-р П. И. Орешков. Автобиография на Софрония Врачански, Бълг. библиотека, бр, 9, 1914 г.
Д-р П. Н. Орешков. Няколко документа за Пазвантоглу и Софрония Врачански, в Сб., на бълг. акад. на науките, кн. III, 1914 г.
В. Н. Златарски. Политическата роля на Софроний Врачански, Годишник на Соф. университет, кн. XIX, З (ист. филол, клон) за 1922 - 23 год.
Б. Пенев. Доситей Обрадович у нас, Сп. БАН. кн. II, (1912), 73-112.
Б. Пенев. Автобиографията на Софрони Врачански, Сб. ,,Луи Леже". София, 1925, стр. 145.
Софроний Врачански. Избрани съчинения. Библиотека Бълг. книжнина, изд. Мин. нар. просвета № 2.
НОВА БИБЛИОГРАФИЯ
Врачански, Софроний. Съчинения в два тома. С., 1989-1993.
Врачански, Св. Софроний епископ. Катехизически, омилетически и нравоучителни писания. С., 1989.
Киселков, В. Софроний Врачански. Живот и творчество. 1963.
Мутафчиева, В. Книга за Софроний. 1978.
Радев, Ив. Софроний Врачански. Личност и творчество. 1983.
.gif)
