Руски превод на "Царството на славяните" на Мавро Орбини от 1601 година, отпечатан през 1722 година в Санкт Петербург. В
края на книгата една глава е отделена за "Кралството на българите".
От тази книга Паисий Хилендарски е черпил сведения за написването на своята
История Славянобългарска
"Стематография"
"Стематография" е
написана от Христофор Жефарович и е издадена през 1741 година във Виена. При
съставянето й Жефарович използва "Стематографията" на ПавелРитер-Витезович (1701), който пък използва "Царството на славяните"на Мавро Орбини (1601). Книгата съдържа 20 изображения на български и сръбски
владетели и светци, както и 56 герба на славянски и други балкански страни, с
обяснителни четиристишия под тях.
Стематографията оказва силно влияние върху българското (Паисий Хилендарски) и сръбското възраждане.
Източник bulgarien-folklore.com
.gif)
ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ
от Блазиус
Клайнер, съставена в
1761 г.
Под
редакцията на Иван Дуйчев и Карол Телбизов.
(Превел от
латински Карол Телбизов, сверил Иван Дуйчев.)
Българска
Академия на Науките, Институт по история
(Издателство
на Българската Академия на Науките, София 1977)
Скромният
светогорски инок Паисий Хилендарски, автор на забележителната „История
славянобългарска”, представя несъмнено една изключителна личност в българската
действителност през последните три столетия. С неговата гореща защита на
поробения през XVIII в. и охулен български народ и с неговото възвеличаване на
българското минало като средство за събуждане на националното самосъзнание ние
днес свързваме началото на нашето национално Възраждане. Това признание на
огромната роля, която „родоначалникът на нашето Възраждане” е изиграл в
съдбините на българския народ, е напълно заслужено.
То не бива обаче ни най-малко да помрачава погледа ни за всичко онова, което до Паисиевата епоха и до появата на бял свят на „История славянобългарска” в 1762 г. може да се окачестви като изява в по-малка или по-ярка степен на национално самосъзнание у българите. Съзнание за „свой род и свой език”, стремеж към познаване на родното минало и употреба на своето национално име, обич към своя народ и към родната земя — всичко това са основни елементи на Паисиевото национално самосъзнание.
Подобни прояви и частно интерес към националното минало обаче ние откриваме, ако и по-слаби и не така ярко изяснени, както у хилендарския монах, много време преди средата на XVIII в. у мнозина просветени и книжовни българи. Специален интерес представят за нас опитите да се проучи и изложи по-сбито или по-обстойно, по-осведомено и просто въз основа на непълни и неточни знания българското минало. Без да се прави тук обстоен обзор на всички допаисиевски опити от страна на българи да изложат цялостно или поне частично националното ни минало, нека споменем някои писания от XVII столетие като непосредни предходници на хилендарския книжовник и историограф.
Един от най-видните представители на българското католишко движение през седемнадесети век, софийският католишки архиепископ, чипровчанинът Петър Богдан Бакшев (около 1601—1674) се проявява като добър книжовник, и то главно като преводач на съчинения с религиозно съдържание. Заедно с това той живо се е интересувал от историята на католишкото движение в българските земи. Запазени са два кратки негови исторически очерка върху историята на Охридската и Призренската църква.
Известно е също, че той съставил една книга в десет глави, в която излагал историята на католишкото движение в България от края на XVI в. Просветеният чипровски духовник се е старал, доколкото можем да съдим по запазените два негови исторически очерка и по многобройни други писания, излезли от неговата ръка, например прочутия му доклад (релация) от 1640 г., в която дава обстойни описания за посетени от него градски и селски селища в България, да постави историята на католишкото движение у нас в рамките на общата българска история.
Можем прочее да предполагаме, че Петър Богдан ще да е изложил заедно със сведенията за зараждането и развоя на българското католишко движение също и други сведения, отнасящи се изобщо до миналото на нашия народ. За по-далечното минало той е можел да разполага с писмени, ръкописни и вече обнародвани исторически извори, а за по-близки събития е говорел като съвременник или въз основа на живи тогава предания.
Трябва с оглед на всичко това само да се съжалява, че тази творба на главата на българското католичество през XVII в. не можа и досега въпреки всички дирения да бъде открита. Знае се, че тази „История” е била завършена към пролетта 1667 г. Архиепископът направил опит да я обнародва в някоя от печатниците във Венеция, обаче разходите по нейното издание били толкова големи, щото той трябвало да се откаже от своето намерение. Малко по-късно той представил ръкописа си на „Конгрегацията за разпространение на вярата” в Рим с молба за нейното отпечатване. Тъй като работата се забавила, преди завръщането си в България той представил единствения препис от своето съчинение на един кардинал, чието име не е изрично посочено. Две години по-късно, както научаваме от едно писмо на самия Петър Богдан, с дата 5 август 1669 г. книгата била дадена за печат по поръка на „Конгрегацията за разпространение на вярата” в Рим. Понататъшната съдба на това съчинение на архиепископ Петър Богдан Бакшев не е известна, въпреки че все още съществува надежда то да бъде открито.
То не бива обаче ни най-малко да помрачава погледа ни за всичко онова, което до Паисиевата епоха и до появата на бял свят на „История славянобългарска” в 1762 г. може да се окачестви като изява в по-малка или по-ярка степен на национално самосъзнание у българите. Съзнание за „свой род и свой език”, стремеж към познаване на родното минало и употреба на своето национално име, обич към своя народ и към родната земя — всичко това са основни елементи на Паисиевото национално самосъзнание.
Подобни прояви и частно интерес към националното минало обаче ние откриваме, ако и по-слаби и не така ярко изяснени, както у хилендарския монах, много време преди средата на XVIII в. у мнозина просветени и книжовни българи. Специален интерес представят за нас опитите да се проучи и изложи по-сбито или по-обстойно, по-осведомено и просто въз основа на непълни и неточни знания българското минало. Без да се прави тук обстоен обзор на всички допаисиевски опити от страна на българи да изложат цялостно или поне частично националното ни минало, нека споменем някои писания от XVII столетие като непосредни предходници на хилендарския книжовник и историограф.
Един от най-видните представители на българското католишко движение през седемнадесети век, софийският католишки архиепископ, чипровчанинът Петър Богдан Бакшев (около 1601—1674) се проявява като добър книжовник, и то главно като преводач на съчинения с религиозно съдържание. Заедно с това той живо се е интересувал от историята на католишкото движение в българските земи. Запазени са два кратки негови исторически очерка върху историята на Охридската и Призренската църква.
Известно е също, че той съставил една книга в десет глави, в която излагал историята на католишкото движение в България от края на XVI в. Просветеният чипровски духовник се е старал, доколкото можем да съдим по запазените два негови исторически очерка и по многобройни други писания, излезли от неговата ръка, например прочутия му доклад (релация) от 1640 г., в която дава обстойни описания за посетени от него градски и селски селища в България, да постави историята на католишкото движение у нас в рамките на общата българска история.
Можем прочее да предполагаме, че Петър Богдан ще да е изложил заедно със сведенията за зараждането и развоя на българското католишко движение също и други сведения, отнасящи се изобщо до миналото на нашия народ. За по-далечното минало той е можел да разполага с писмени, ръкописни и вече обнародвани исторически извори, а за по-близки събития е говорел като съвременник или въз основа на живи тогава предания.
Трябва с оглед на всичко това само да се съжалява, че тази творба на главата на българското католичество през XVII в. не можа и досега въпреки всички дирения да бъде открита. Знае се, че тази „История” е била завършена към пролетта 1667 г. Архиепископът направил опит да я обнародва в някоя от печатниците във Венеция, обаче разходите по нейното издание били толкова големи, щото той трябвало да се откаже от своето намерение. Малко по-късно той представил ръкописа си на „Конгрегацията за разпространение на вярата” в Рим с молба за нейното отпечатване. Тъй като работата се забавила, преди завръщането си в България той представил единствения препис от своето съчинение на един кардинал, чието име не е изрично посочено. Две години по-късно, както научаваме от едно писмо на самия Петър Богдан, с дата 5 август 1669 г. книгата била дадена за печат по поръка на „Конгрегацията за разпространение на вярата” в Рим. Понататъшната съдба на това съчинение на архиепископ Петър Богдан Бакшев не е известна, въпреки че все още съществува надежда то да бъде открито.
Злополучният
край на Чипровското въстание, избухнало през есента 1688 г., представял
прелом в историята на българското католишко движение. Неговото главно средище в
българските земи — градчето Чипровец, било напълно разрушено и разграбено,
жителите му били избити или прокудени по разни краища на българските земи и чак
в отвъд дунавските области.
Разселени във Влашко, Трансилвания, Маджарско и дори в Албания, тези бежанци и техните потомци продължили да живеят с традициите на своя народ и със спомените за своето национално минало. Първото полустолетие от пребиванието им в тези отдалечени от България области обаче представяло за тях твърде тежко време. Малцина от българските преселници са имали влечение и възможност през този тежък период от време да се занимават с книжовен труд и още по-малко пред грижите за настоящето да се заловят да проучват миналото на българския народ.
Към средата на XVIII в. положението на преселниците от България вече изглежда стабилизирано и подобрено. Успоредно с пробуждането на интерес към националното минало всред българите от родината, краен израз на което явление било именно съставянето от Паисий Хилендарски на „История славянобългарска”, подобен интерес се наблюдава и всред откъснатите от българските земи преселници и потомци на жителите от Чипровската покрайнина. В началните години на втората половина на XVIII в. тук била съставена една обстойна „История” на българското католишко движение от Средновековието до към средата на XVIII в. все в големите рамки на общата българска история.
Разселени във Влашко, Трансилвания, Маджарско и дори в Албания, тези бежанци и техните потомци продължили да живеят с традициите на своя народ и със спомените за своето национално минало. Първото полустолетие от пребиванието им в тези отдалечени от България области обаче представяло за тях твърде тежко време. Малцина от българските преселници са имали влечение и възможност през този тежък период от време да се занимават с книжовен труд и още по-малко пред грижите за настоящето да се заловят да проучват миналото на българския народ.
Към средата на XVIII в. положението на преселниците от България вече изглежда стабилизирано и подобрено. Успоредно с пробуждането на интерес към националното минало всред българите от родината, краен израз на което явление било именно съставянето от Паисий Хилендарски на „История славянобългарска”, подобен интерес се наблюдава и всред откъснатите от българските земи преселници и потомци на жителите от Чипровската покрайнина. В началните години на втората половина на XVIII в. тук била съставена една обстойна „История” на българското католишко движение от Средновековието до към средата на XVIII в. все в големите рамки на общата българска история.
Автор на
този забележителен труд, останал и до днес неиздаден, ако и вече използуван и
упоменаван в научната литература, е обаче не българин, а чужденец —
францисканският монах Блазиус Клайнер (Blasius Kleiner). За живота и дейността
на Клайнер притежаваме за съжаление оскъдни известия. Ако се съди по самото му
фамилно име — Kleiner, би трябвало да се предположи, че той е произхождал от
средата на немското население, обитаващо вероятно града Алвинц (днес Винцул
де-жос в Румъния) или неговата околност. Като се изхожда от някои негови
признания за връзката му с българските францискани от тази област, можем да
допуснем, че Блазиус Клайнер още като младеж ще да е стъпил в редовете на
францисканската българска „провинция” там като послушник, после като монах е
отраснал и получил своето възпитание и образование и благодарение на това се
свързал най-тясно с българските бежанци и техните потомци. В уводната част към
своето съчинение той не само сочи подбудите, които са го накарали да се залови да
изложи миналото на българския народ и специално историята на българското
католишко движение и на францисканската „кустодия”, а после „провинция” у нас.
След като изтъква трудностите във връзка с написването на една „История на България”, Блазиус Клайнер добавя: „Царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света. Чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то само случайно. Смятам, че е станало така главно за това, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва.” Той заявява, че по негова преценка „чуждите и особено латинските писатели, бидейки отдалечени, са имали ограничени сведения за достойните за упоменаване преславни деяния на българите”.
Клайнер в същото време обвинява гърците, „които действително са имали отлични сведения за българите, които биха могли да оставят и на потомството, понеже понесли много злини от българите, то завистта им не е допускала те да кажат нещо похвално за този народ”. Тези писатели по негови думи „против волята си разказват за нанесените им щети, а, напротив, своите победи, които понякога са спечелвали над българите, много преувеличават и въздигат. И ако българският народ не е бил толкова войнствен, щото често да причинява извънредно големи затруднения на гръцките [византийските] императори, гръцките [византийските] писатели нито го биха споменали, но както премълчават деянията на други народи, така биха отминали и делата на българите.
Блазиус Клайнер признава, че намерил „малко, и то пръснати тук и там сведения за българите у различни автори”. Той сметнал, че е потребно тези вести да бъдат събрани: „Сметнах за необходимо да ги събера грижливо и изложа в по-добър ред, така че с течение на времето някой друг, надарен с по-голям ум, подбуден от по-малко, отколкото настоящото усърдие, да пожелае да подхване започнатото дело с по-малко труд и по-голям успех и да го доведе до съвършенство.”
Тук той дава някои сведения за самия себе си, чрез което обяснява и желанието си да се залови с проучване и излагане на историята на българския народ. „Немалък е срамът ми (нека си го кажа искрено) поради голямото невежество, с което досега работех за познаване на българските работи, виждайки се по божие благоволение приет сред препочтените отци обсерванти на провинция България, учреден от серафическия отец свети Франциск, и почти като осиновено чедо на този предостоен за хвала народ.” За съжаление никакви по-подробни и точни сведения не са добавени към това твърде общо признание.
След като обяснява начина на подреждане на събраните от него исторически сведения, Блазиус Клайнер е сметнал за необходимо да каже две думи и за своя метод на работа: „Прочее, за да не ме укори някой напразно и неоснователно, че съм създал нещо само измислено от мене, ще приложа не само имената, но и самите слова на писателите, освен ако не попречи понякога прекалената обширност.” Своя труд той посветил на „преславната майка”, именно българската францисканска „провинция”, и това „в знак на вечна признателност”.
След като изтъква трудностите във връзка с написването на една „История на България”, Блазиус Клайнер добавя: „Царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света. Чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то само случайно. Смятам, че е станало така главно за това, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва.” Той заявява, че по негова преценка „чуждите и особено латинските писатели, бидейки отдалечени, са имали ограничени сведения за достойните за упоменаване преславни деяния на българите”.
Клайнер в същото време обвинява гърците, „които действително са имали отлични сведения за българите, които биха могли да оставят и на потомството, понеже понесли много злини от българите, то завистта им не е допускала те да кажат нещо похвално за този народ”. Тези писатели по негови думи „против волята си разказват за нанесените им щети, а, напротив, своите победи, които понякога са спечелвали над българите, много преувеличават и въздигат. И ако българският народ не е бил толкова войнствен, щото често да причинява извънредно големи затруднения на гръцките [византийските] императори, гръцките [византийските] писатели нито го биха споменали, но както премълчават деянията на други народи, така биха отминали и делата на българите.
Блазиус Клайнер признава, че намерил „малко, и то пръснати тук и там сведения за българите у различни автори”. Той сметнал, че е потребно тези вести да бъдат събрани: „Сметнах за необходимо да ги събера грижливо и изложа в по-добър ред, така че с течение на времето някой друг, надарен с по-голям ум, подбуден от по-малко, отколкото настоящото усърдие, да пожелае да подхване започнатото дело с по-малко труд и по-голям успех и да го доведе до съвършенство.”
Тук той дава някои сведения за самия себе си, чрез което обяснява и желанието си да се залови с проучване и излагане на историята на българския народ. „Немалък е срамът ми (нека си го кажа искрено) поради голямото невежество, с което досега работех за познаване на българските работи, виждайки се по божие благоволение приет сред препочтените отци обсерванти на провинция България, учреден от серафическия отец свети Франциск, и почти като осиновено чедо на този предостоен за хвала народ.” За съжаление никакви по-подробни и точни сведения не са добавени към това твърде общо признание.
След като обяснява начина на подреждане на събраните от него исторически сведения, Блазиус Клайнер е сметнал за необходимо да каже две думи и за своя метод на работа: „Прочее, за да не ме укори някой напразно и неоснователно, че съм създал нещо само измислено от мене, ще приложа не само имената, но и самите слова на писателите, освен ако не попречи понякога прекалената обширност.” Своя труд той посветил на „преславната майка”, именно българската францисканска „провинция”, и това „в знак на вечна признателност”.
Твърде малко може да бъде добавено към тези оскъдни автобиогра-фични сведения на Блазиус Клайнер. Знаем прочее само това, че през 1762 г., следователно една година след завършването на неговия труд, Клайнер е бил игумен (абат) на българския францискански манастир в Алвинц.
Тъкмо това негово ръководно положение му е дало очевидно възможност да възложи на един от своите събратя, също от немски произход, на име отец Андрей Випфлер (А. Wipffler), монах от същия орден и вероятно негов връсник (починал през 1786 г.), да препише начисто ръкописа.
По-късно в продължение на три години, от 1764 до 1767 г., Блазиус Клайнер е бил „провинциален настоятел” (minister provincialis) на българската францисканска „провинция”. В 1773 г. той отново поел тази важна длъжност и останал като „провинциален настоятел” до 1776 г. Според запазените сведения в течение точно на един век като „предстоятели” на българската францисканска „провинция” са действували цяла редица добре известни духовници от български произход и някои потомци на чипровчани: например Иван Деянович (1683 г.), Иван Радоич (загинал мъченически непосредно след Чипровското въстание), след като стоял начело на българската францисканска „провинция” през 1686—1690 г., ще рече, тъкмо по време на въстанието; отец Петър Данчич, предстоятел през 1690—1691 г. и също така загинал като „мъченик”; по-късно отец Марко Пеячевич от Чипровци (1691—1693 г.), който е бил „предстоятел” на провинцията и през 1700—1703 г., и т. н.
Това показва, че Блазиус Клайнер е успял да се издигне много високо в йерархията на българската францисканска провинция. Своя труд върху миналото на българския народ той е иисал по всяка вероятност именно в Алвинцския манастир. Тъй като в съчинението му са използувани доста голям брой, и то твърде редки книги, обнародвани до това време, трябва да се предполага, че в българския францискански манастир в Алвинц по онова време е съществувала богата библиотека или пък че Блазиус Клайнер е имал възможност да обиколи и други селища, за да работи в техните библиотеки. Спомен за библиотеката и за архива на Чипровския францискански манастир ни е оставил самият Блазиус Клайнер, който се е позовавал несъмнено и на разкази на по-възрастни свои събратя, които познавали положението преди въстанието в 1688 г. и непосредно след него:
„Наес unica infelix dies devoto et fideli pooulo Bulgarico omnem substantiam, cunctam supellectilem et universa assumpsit desiderabilia, quidquid per avos, proavos et abavos collectum pro perpetua servabatur memoria ab hearedibus, pessundedit. Haec inquam dies pauperculae provinciae nostrae archivum, et quidem ut ab aliquo antiquo patre sacerdotali fide in alique schaeda attestatum inveni, integrum cubile, seu conservatorium ple-num manuscriptis annotationibus, variisque antiquitatibus cum sat pulchra bibliotheca sustulit. Haec die pretiosa per aliquot saecula collecta periere clenodia . . .”
Никополският католишки епископ Антон Стефан пише в едно свое писмо от 30 януари 1689 г., изпратено от Виена, следователно само няколко месеца след разгрома на Чипровското въстание, че чипровските католици загубили при злополучния край на възстанието своята библиотека и архива си. Може обаче все пак да се предположи, че бегълците от опожарения и разграбен от турците Чипровец ще да са отнесли със себе си нещо от тази библиотека и от архива си и в отвъд дунавските земи. Събирайки сведения общо за българската история и специално за историята на българското католишко движение, Блазиус Клайнер вероятно ще да е използувал също и някои донесени книги и архивни материали, които някога се съхранявали в Чипровския францискански манастир.
От уводните думи на Блазиус Клайнер се вижда, от друга страна, че съставената от архиепископ Петър Богдан Бакшев история на българското католишко движение не само не е била достъпна за него (по думите на самия Петър Богдан единственият екземпляр от нея се е намирал в Рим), но и изобщо не е била позната, че съществува. Основната цел на Блазиус Клайнер е била да изложи историята на българското католишко движение и по-тясно на българската францисканска „кустодия” и по-късно „провинция”.
Неговият
труд носи дългото заглавие „Archivum
tripartitum inclytae provinciae Bulgariae, sub titulo Immaculatae Conceptionis
beatae Virginis Mariae, Fratrum Minorum Regularis Observantiae sancti patris
nostri Francisci, ex variis probatis authoribus pro futura memoria collectum,
annuente A. R. P. Francisco Subotin ex-diffinitore et sanctae theologiae
lectore, ac iterato ministro provinciali actuali, per R. Patrem Blasium
Kleiner, ex-diffinitorem et sanctae theologiae lectorem, in conventu
Al-Vincziensi ad sanctos apostolos Petrum et Paulum, anno а partu virgineo
1761-о, descriptum vero а R. P. Andrea Wipffler eiusdem ordinis et provinciae
praedicatore, necnon recensiti conventus Al-Vincziensi actuali guardiano anno
Christi 1764-to”.
Както се
вижда от това заглавие, трудът е бил съставен в три части. След кратко
въведение следва надсловът на първата книга, която е най-важна за нас, тъй като
е посветена изобщо на историята на българския народ. Надсловът на тази първа
книга гласи
„Pars prima
Archivii Provinciae Bulgariae, in qua ortus, mores, religio gentis bulgaricae,
eiusque in Europam eruptiones ac ipsum Bulgariae Regnum cum praecipuis urbibus
describitur, omniaque memorabilia tam politicum, quam ecclesiasticum statum
concernentia, а Bulgarorum in Bulgariam adventu, usque ad annum Christi 1453,
quo anno а Turca infestissimo christianorum hoste capta est Constantinopolis,
recensentur et pro coronide elenchus omnium principum ac regum Bulgariae
annectitur”.
След тази
първа книга на съчинението, която обгръща изобщо 207 страници, следва надсловът
на втората книга, посветена специално на историята на католишкото движение в
България и на францисканската „кустодия”, по-късно издигната в „провинция”.
Ето що гласи този надслов: „Chronologiae tripartitae fratrum Minorum sancti Francisci observantium provinciae Bulgariae immaculatae Conceptionis B. Mariae V(irginis), pars secunda, referens ortum, progressum Custodiae ac Provinciae Bulgariae, ejusque vicissitudines ac damna perpessa, necnon fratres, qui pro Christi nomine sanguinem suum fuderunt, aut а Turcis, Tartaris laesi, vulnerati et capti fuerunt. Item virosmillustres officiis et dignitatibus ecclesiasticis conspicuos ac numerum omnium pie in Domino fratrum defunctorum tum intum extra pestem, cathalogum (!) omnium ministrorum provincialium. Tandem omnes conventus, residentias et parochias in Regno Bulgariae, Principatu Valachiae et Bannatu possessas et ammissas, ac descriptionem singularum conventuum, residentiarum, parochiarum et capellaniarum, quibus pro tempore gaudet. Collecta а R. P. Blasio Kleiner, sanctae theologiae lectore et diffinitore ejusdem instituti et provinciae alumno anno Domini 1763, annuente adm (odum) r(everen)do patre Francisco Subotin ex-diffinitore, sanctae theologiae lectore, et iteraro actuali ministro provinciali.”
Ето що гласи този надслов: „Chronologiae tripartitae fratrum Minorum sancti Francisci observantium provinciae Bulgariae immaculatae Conceptionis B. Mariae V(irginis), pars secunda, referens ortum, progressum Custodiae ac Provinciae Bulgariae, ejusque vicissitudines ac damna perpessa, necnon fratres, qui pro Christi nomine sanguinem suum fuderunt, aut а Turcis, Tartaris laesi, vulnerati et capti fuerunt. Item virosmillustres officiis et dignitatibus ecclesiasticis conspicuos ac numerum omnium pie in Domino fratrum defunctorum tum intum extra pestem, cathalogum (!) omnium ministrorum provincialium. Tandem omnes conventus, residentias et parochias in Regno Bulgariae, Principatu Valachiae et Bannatu possessas et ammissas, ac descriptionem singularum conventuum, residentiarum, parochiarum et capellaniarum, quibus pro tempore gaudet. Collecta а R. P. Blasio Kleiner, sanctae theologiae lectore et diffinitore ejusdem instituti et provinciae alumno anno Domini 1763, annuente adm (odum) r(everen)do patre Francisco Subotin ex-diffinitore, sanctae theologiae lectore, et iteraro actuali ministro provinciali.”
Както се
вижда от прегледа на тази втора част, в нея са
събрани редом с вестите за историята на францисканите в България също и
множество вести изобщо за българската история, поради което и тази втора част
от труда на Блазиус Клайнер би заслужавало да бъде издадена. Известно е, че
съществува и друг ръкопис от съчинението на Клайнер и този
ръкопис, както изглежда, е трябвало да съдържа третия дял от съчинението, обаче
преписвачът не е успял да довърши работата си. Така ние не притежаваме никакъв
препис от третата част от съчинението на Блазиус Клайнер. Първите два дела от
неговата книга се намират, в оригиналния препис на о. Андрей Виплер, в ръкопис,
съхраняван в Архива на францисканската провинция Св. Йоан Капестран в Будапеща.
Написан на
обичайния и употребяван в книжнината на католишката църква латински език,
трудът на Блазиус Клайнер не е намерил, както изглежда, широко разпространение.
Едва през втората половина на XIX в. той бива открит от неколцина изследвачи на
историята на францисканския орден и те извличат по различни поводи по-големи
или по-кратки откъси от него и ги обнародват или пък просто използуват някои
събрани в него сведения.
Доколкото е възможно да се установи, за първи път това съчинение бива използувано от българския францисканин Евсевий Ферменджин към края на 80-те години на миналия век. Отец Ферменджин е имал под ръка ръкописа от Будапеща и е дал доста голям брой извадки от него. Няколко години по-късно видният историк на францисканския орден отец Марчелино да Чивеца на свой ред използувал съчинението на Блазиус Клайнер и също дал някои извадки от него и използувал събрани там сведения за францисканското движение в българските земи.
Покойният проф. Любомир Милетич също попаднал към края на миналото столетие на този ръкопис („ръкопис Ortus et progressus provinciae Bulgariae”) и го използува, като привежда от него различни сведения. Доколкото може да се съди по дадените от Л. Милетич извадки и посочвания, той насочил вниманието си главно към втория дял от съчинението на Блазиус Клайнер, в който са събрани сведения за историята на францисканското движение у нас през епохата на турското владичество. Ако и покойният наш учен да се е ограничил с едно твърде общо посочване — той говори неколкократно за „будимски ръкопис”, — няма никакво съмнение, че става дума за същия ръкопис, който става широко известен в по-ново време. Той сочи между другото също и едно писмо на Блазиус Клайнер като наместник на българската францисканска провинция от 1767 г.
Трябва само да се изкаже съжаление, че този наш отличен славист и специалист по историята на българското католишко движение, какъвто бе проф. Л. Милетич, не се е заловил по-внимателно да проучи и да издаде изцяло или в по-значителни откъси ръкописното съчинение на Блазиус Клайнер. Повече от две десетилетия по-късно един маджарски историк отново насочва поглед към съчинението на Блазиус Клайнер, като извлича оттам сведения за Йоан Капестран.
При диренията си на документи за историята на францисканското движение францисканският монах Каио Отмер (Caio Othmer) попаднал преди около четири десетилетия на будапещенския ръкопис със съчинението на Блазиус Клайнер и даде едно доста обстойно съобщение за него. След кратко въведение и някои сведения изобщо за ръкописа той дава надслова на цялото съчинение и на първия дял от него, прави бегъл преглед на съдържанието на този първи дял и по-нататък дава сравнително по-обстойни сведения за втория дял от книгата на Блазиус Клайнер.
В заключение францисканският учен пише: „La Cronaca del Kleiner, riguardo al metodo, non differisce punto da altre cronache settecentesche, ma è importante per la ricchezza delle notizie che dà [I. D.]. Molti fatti sono coevi all’autore, е sono fatti di somma importanza nelle storia della venerabile Provincia. Se per una parte l’орега del Kleiner non è che sempliee compilazione di notizie abbastanza conosciute, dall’altra ci presenta un ricco tesoro di notizie affatto nuove. Е dovrà consultars l’орега certamente da chi si occupa а fare la storia delle missioni della Bulgaria, Valachia е Transilvania”
Заинтересуван предимно от историята на късния период в развоя на францисканското движение в българските земи, отец К. Отмер само мимоходом се бе спрял на първия дял от книгата на Блазиус Клайнер и бе дал твърде общи сведения за неговото съдържание. Той очевидно не бе в състояние да оцени значението на този дял на съчинението на Блазиус Клайнер в развоя на българската историография.
Доколкото е възможно да се установи, за първи път това съчинение бива използувано от българския францисканин Евсевий Ферменджин към края на 80-те години на миналия век. Отец Ферменджин е имал под ръка ръкописа от Будапеща и е дал доста голям брой извадки от него. Няколко години по-късно видният историк на францисканския орден отец Марчелино да Чивеца на свой ред използувал съчинението на Блазиус Клайнер и също дал някои извадки от него и използувал събрани там сведения за францисканското движение в българските земи.
Покойният проф. Любомир Милетич също попаднал към края на миналото столетие на този ръкопис („ръкопис Ortus et progressus provinciae Bulgariae”) и го използува, като привежда от него различни сведения. Доколкото може да се съди по дадените от Л. Милетич извадки и посочвания, той насочил вниманието си главно към втория дял от съчинението на Блазиус Клайнер, в който са събрани сведения за историята на францисканското движение у нас през епохата на турското владичество. Ако и покойният наш учен да се е ограничил с едно твърде общо посочване — той говори неколкократно за „будимски ръкопис”, — няма никакво съмнение, че става дума за същия ръкопис, който става широко известен в по-ново време. Той сочи между другото също и едно писмо на Блазиус Клайнер като наместник на българската францисканска провинция от 1767 г.
Трябва само да се изкаже съжаление, че този наш отличен славист и специалист по историята на българското католишко движение, какъвто бе проф. Л. Милетич, не се е заловил по-внимателно да проучи и да издаде изцяло или в по-значителни откъси ръкописното съчинение на Блазиус Клайнер. Повече от две десетилетия по-късно един маджарски историк отново насочва поглед към съчинението на Блазиус Клайнер, като извлича оттам сведения за Йоан Капестран.
При диренията си на документи за историята на францисканското движение францисканският монах Каио Отмер (Caio Othmer) попаднал преди около четири десетилетия на будапещенския ръкопис със съчинението на Блазиус Клайнер и даде едно доста обстойно съобщение за него. След кратко въведение и някои сведения изобщо за ръкописа той дава надслова на цялото съчинение и на първия дял от него, прави бегъл преглед на съдържанието на този първи дял и по-нататък дава сравнително по-обстойни сведения за втория дял от книгата на Блазиус Клайнер.
В заключение францисканският учен пише: „La Cronaca del Kleiner, riguardo al metodo, non differisce punto da altre cronache settecentesche, ma è importante per la ricchezza delle notizie che dà [I. D.]. Molti fatti sono coevi all’autore, е sono fatti di somma importanza nelle storia della venerabile Provincia. Se per una parte l’орега del Kleiner non è che sempliee compilazione di notizie abbastanza conosciute, dall’altra ci presenta un ricco tesoro di notizie affatto nuove. Е dovrà consultars l’орега certamente da chi si occupa а fare la storia delle missioni della Bulgaria, Valachia е Transilvania”
Заинтересуван предимно от историята на късния период в развоя на францисканското движение в българските земи, отец К. Отмер само мимоходом се бе спрял на първия дял от книгата на Блазиус Клайнер и бе дал твърде общи сведения за неговото съдържание. Той очевидно не бе в състояние да оцени значението на този дял на съчинението на Блазиус Клайнер в развоя на българската историография.
В самото
начало на тридесетте години аз попаднах на статията на К. Отмер и наскоро дадох
една кратка бележка за нея, за да привлека вниманието на изследвачите и
специално да отбележа съдържащите се в нея сведения върху средновековната
българска история. След няколко общи библиографски посочвания за учените, които
първи бяха използували тази летопис (Марчелино да Чивеца и нашия Евсевий
Ферменджин), аз заявих: „Othmer ne
dà una descrizione. Vi sono molte notizie anche sulla storia antica dei Bulgari
е sui rapporti fra la Chiesa Romana ed i sovrani bulgari nel medioevo.”
Малко по-късно, в едно изследване върху историята на софийската католишка ерхиепископия през XVII в., аз отново се върнах към хрониката на Блазиус Клайнер и дадох все въз основа на писаното от К. Отмер някои сведения за нея. След едно посочване за софийския католишки архиепископ, чипровчанина Стефан Княжев („някои кратки сведения за сетните дни на софийския архиепископ са дадени в хрониката на францисканеца Блазиус Клайнер”), аз добавих едно библиографско посочване за статията на К. Отмер, за авторите, които до това време — по мое знание тогава — бяха използували тази хроника, и някои общи сведения за съдържанието на самата хроника: „Францисканецът о. Отмер дава едно подробно описание.
Според него, първата част съдържа:
I. De nomine, origine, moribus, ac religione veterum Bulgarorum.
II. De terra а Bulgaris in Europa occupata.
III. De civitatibus memoratu dignioribus Bulgariae.
IV. De gentibus, earumque religione, quae ante Bulgaros Bulgariam in habitaverunt.
V. De multiplici Bulgarorum irruptione in Europam antequam certam stabilemque sedem figerent.
В по-нататъшното изложение авторът според отец Отмер е използувал много Аналите на Лука Вадинг. Добавена е също: Series chronologica principum ас regum Bulgarorum ab eorum in Europam ingressu usque ad Regni Bulgariae excidium, от 504—1392—1456 г. Хрониката на Блазиус Клайнер следователно представя един от най-ранните опити да се изложи средновековната българска история.
Втората част на книгата засяга повече историята на францисканското движение:
I. De antiquitate, magnitudine divisione vicariae et provinciae Bosniae.
II. De Custodia Bulgariae:
1. De initio Custodiae Bulgariae.
2. De statu Custodiae Bulgariae ab a. Chr(isti) 1399 usque ad divisionem а provincia Bosnae Argentinae.
3. De archiepiscopo, episcopo Bulgariae, et de erectione Custodiae in Provincia.
Третата глава е озаглавена: De variis vicissitudinis, calamitatibus, ac miseriis, quas Provincia sustinuit. В тази глава е разказано за злополучното Чипровско въстание и неговите последици. По-нататък са дадени указания за разни видни деятели на българското францисканско движение, както и „de conventibus, residentiis et parochiis in Bulgaria, Valachia et Bannati penitus ammissis”.
От този общ преглед се вижда колко ценни сведения за историята на нашето католишко движение съдържа тази хроника. Особено любопитни са данните за историята на XVII и XVIII в., защото авторът е черпил за това” „време от добри извори, а на известни събития сам е бил съвременник”. На друго място в изложението у мен е използувано едно сведение на Блазиус Клайнер за архива на чипровските францискани.
Малко по-късно, в едно изследване върху историята на софийската католишка ерхиепископия през XVII в., аз отново се върнах към хрониката на Блазиус Клайнер и дадох все въз основа на писаното от К. Отмер някои сведения за нея. След едно посочване за софийския католишки архиепископ, чипровчанина Стефан Княжев („някои кратки сведения за сетните дни на софийския архиепископ са дадени в хрониката на францисканеца Блазиус Клайнер”), аз добавих едно библиографско посочване за статията на К. Отмер, за авторите, които до това време — по мое знание тогава — бяха използували тази хроника, и някои общи сведения за съдържанието на самата хроника: „Францисканецът о. Отмер дава едно подробно описание.
Според него, първата част съдържа:
I. De nomine, origine, moribus, ac religione veterum Bulgarorum.
II. De terra а Bulgaris in Europa occupata.
III. De civitatibus memoratu dignioribus Bulgariae.
IV. De gentibus, earumque religione, quae ante Bulgaros Bulgariam in habitaverunt.
V. De multiplici Bulgarorum irruptione in Europam antequam certam stabilemque sedem figerent.
В по-нататъшното изложение авторът според отец Отмер е използувал много Аналите на Лука Вадинг. Добавена е също: Series chronologica principum ас regum Bulgarorum ab eorum in Europam ingressu usque ad Regni Bulgariae excidium, от 504—1392—1456 г. Хрониката на Блазиус Клайнер следователно представя един от най-ранните опити да се изложи средновековната българска история.
Втората част на книгата засяга повече историята на францисканското движение:
I. De antiquitate, magnitudine divisione vicariae et provinciae Bosniae.
II. De Custodia Bulgariae:
1. De initio Custodiae Bulgariae.
2. De statu Custodiae Bulgariae ab a. Chr(isti) 1399 usque ad divisionem а provincia Bosnae Argentinae.
3. De archiepiscopo, episcopo Bulgariae, et de erectione Custodiae in Provincia.
Третата глава е озаглавена: De variis vicissitudinis, calamitatibus, ac miseriis, quas Provincia sustinuit. В тази глава е разказано за злополучното Чипровско въстание и неговите последици. По-нататък са дадени указания за разни видни деятели на българското францисканско движение, както и „de conventibus, residentiis et parochiis in Bulgaria, Valachia et Bannati penitus ammissis”.
От този общ преглед се вижда колко ценни сведения за историята на нашето католишко движение съдържа тази хроника. Особено любопитни са данните за историята на XVII и XVIII в., защото авторът е черпил за това” „време от добри извори, а на известни събития сам е бил съвременник”. На друго място в изложението у мен е използувано едно сведение на Блазиус Клайнер за архива на чипровските францискани.
След
Втората световна война проф. Карол Телбизов по свой личен път попадна на
ръкописа на съчинението на Блазиус Клайнер. Той има възможност да проучи
грижливо запазения в Будапеща препис на това съчинение и даде в нашия
периодичен печат няколко ценни статии за неговото съдържание.С оглед на
едно замислено издание на Клайнеровата творба проф. Телбизов засне ръкописа,
направи препис от текста и превод. За настоящото издание направеният от него
препис бе повторно внимателно проверен. Приложеният тук превод се дължи също на
проф. Телбизов, като обаче бе основно проверен от мен.
Първата
част от съчинението на Блазиус Клайнер излага, както се каза, средновековната
история на България в широки хронологически граници, именно от епохата на
късната древност, когато за първи път в историческите извори се явяват
упоменания за българското национално име и за деянията на българите, докъм
средата на XV в., до времето на турския султан Мохамед II Завоевателя
(1451—1481), когато турците завладяват Цариград и слагат край на съществуването
на Византийската империя.
Авторът не навлиза внезапно в изложението на историческите събития: той дава един значително широк увод, за да представи на читателя българския народ, като му съобщава сведения за националното име на българите, за техния етнически произход, за нравите и религията на древните българи.
Особен интерес представя по-нататък втората глава от книгата, в която са дадени сведения за „земята в Европа, завзета от българите”, ще рече, за тяхното ново, крайдунавско отечество: това е кратък географски преглед, гдето авторът съобщава сведения, взети от втора ръка, без очевидно да познава непосредно българските земи. Третата глава е сравнително по-обстойна и представя допълнение към географското описание на България: в нея са дадени сведения за най-важните селища в българските земи, при което авторът е очертал тези земи в техните широки, исторически и етнически предели.
В този очерк той е засегнал не само историческата география на България от Средновековието и от своята епоха, но и от античността. Прегледът е непълен, в него са дадени вести не за всички български селища, но затова пък съдържа някои извънредно интересни сведения — за селища, свързани с развоя на католишкото движение в България.
В старанието си да даде на читателя колкото е възможно по-широки знания за българската земя и за нейната вековна история Блазиус Клайнер е посветил една глава от своето съчинение на населението на българските земи през античността, в която говори за „народите, които са населявали България преди българите”, сиреч говори за старото местно тракийско население и неговите религиозни вярвания. Накратко е разказано за периода на нашествия на българите в отсамдунавските области.
Едва след това (в глава V) Блазиус Клайнер навлиза в областта на същинската история на българските земи и излага сведения за нашествията и настаняването в тукашните земи както на първобългари, така и на някои други племена, като хуни, готи и т. н. Епохата преди възникването на българската държава, ще рече, преходният период между късната древност и ранното Средновековие, или по-точно V—VII векове, са описани с твърде много подробности, черпени от най-различни исторически извори. В тази обширна глава са разказани множество сведения и за нашествията и настаняването на славяните в отсам дунавските земи.
Самото заселване на първобългарите и следователно създаването на първата българска държава е изложено с богати подробности, като е отнесено хронологически към края на осмото десетилетие на седмия век — именно към 678 г. В разказа на автора не е проведено някакво строго разграничение между периода преди възникването на българската държава и периода след нейното учреждаване: между събитията по разбиранията на автора има пълна приемственост. Изложението на същинската българска история, ще рече, на събитията след учредяването на българската държава, следва общоприетия за средновековните летописци или аналисти ред: по години, сиреч в хронологическата последователност на събитията, често без да се дири никаква прагматическа връзка между тях.
Накрая — както в „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски — е добавен „хронологически преглед”, ще рече, преглед в хронологическа последователност на „българските князе и царе” от времето на настаняването на българите в земите на европейския континент до залеза на българското царство, което авторът отнася към средата на XV в.
Този „списък” на българските владетели не е пълен: липсват имената на някои от най-познатите владетели, например Аспарух, но затова тук и там са вмъкнати някои фиктивни личности, например родоначалникът на всички български „князе и царе” Реан или Кеан. След като изрежда имената на българските царе от края на първото българско царство — Петър I, Борис II, Самуил, Гаврил Радомир и Йоан Владислав, Блазиус Клайнер сочи имената на неколцина от византийските императори от XI—XII в.
Според неговите разбирания те трябва да бъдат включени в редицата български владетели не поради това, че са българи по произход или същински български владетели, но защото през периода от 1018 до 1185 г. българските земи са се намирали под владичеството на Византийската империя и така поне формално владетели на България са били споменатите византийски василевси.
Съобразно същата логика, Блазиус Клайнер е включил между „българските князе и царе” от XIV в. името на маджарския крал Людвик I Анжуйски, тъй като той за известно време е владеел северозападните български земи, съставящи територия на царството на Иван Срацимир. Тъй като в титулатурата на маджарските крале след последните три десетилетия от XIV в. се включва и името на България, в списъка след имената на цар Иван Шишман и на Иван Срацимир са упоменати имената на неколцина маджарски владетели: Мария Маджарска, Карл II, Сигизмунд II, а после и имената на турските султани от края на XIV и първата половина на XV в.: Баязид I, Сюлейман, Муса (Муса Кеседжия), Мохамед I, Мурад II и Мохамед И, завоевателя на Цариград и разгромителя на Византийската империя.
Доколкото по-нататък Блазиус Клайнер излага събития от българската история през периода от втората половина на XV в. до своето време, това е сторено само като историческа рамка или допълнение към частичната история на българското католишко движение и специално на историята на францисканския орден в българските земи или сред преселниците-българи във Влашко, Банат и Трансилвания.
Авторът не навлиза внезапно в изложението на историческите събития: той дава един значително широк увод, за да представи на читателя българския народ, като му съобщава сведения за националното име на българите, за техния етнически произход, за нравите и религията на древните българи.
Особен интерес представя по-нататък втората глава от книгата, в която са дадени сведения за „земята в Европа, завзета от българите”, ще рече, за тяхното ново, крайдунавско отечество: това е кратък географски преглед, гдето авторът съобщава сведения, взети от втора ръка, без очевидно да познава непосредно българските земи. Третата глава е сравнително по-обстойна и представя допълнение към географското описание на България: в нея са дадени сведения за най-важните селища в българските земи, при което авторът е очертал тези земи в техните широки, исторически и етнически предели.
В този очерк той е засегнал не само историческата география на България от Средновековието и от своята епоха, но и от античността. Прегледът е непълен, в него са дадени вести не за всички български селища, но затова пък съдържа някои извънредно интересни сведения — за селища, свързани с развоя на католишкото движение в България.
В старанието си да даде на читателя колкото е възможно по-широки знания за българската земя и за нейната вековна история Блазиус Клайнер е посветил една глава от своето съчинение на населението на българските земи през античността, в която говори за „народите, които са населявали България преди българите”, сиреч говори за старото местно тракийско население и неговите религиозни вярвания. Накратко е разказано за периода на нашествия на българите в отсамдунавските области.
Едва след това (в глава V) Блазиус Клайнер навлиза в областта на същинската история на българските земи и излага сведения за нашествията и настаняването в тукашните земи както на първобългари, така и на някои други племена, като хуни, готи и т. н. Епохата преди възникването на българската държава, ще рече, преходният период между късната древност и ранното Средновековие, или по-точно V—VII векове, са описани с твърде много подробности, черпени от най-различни исторически извори. В тази обширна глава са разказани множество сведения и за нашествията и настаняването на славяните в отсам дунавските земи.
Самото заселване на първобългарите и следователно създаването на първата българска държава е изложено с богати подробности, като е отнесено хронологически към края на осмото десетилетие на седмия век — именно към 678 г. В разказа на автора не е проведено някакво строго разграничение между периода преди възникването на българската държава и периода след нейното учреждаване: между събитията по разбиранията на автора има пълна приемственост. Изложението на същинската българска история, ще рече, на събитията след учредяването на българската държава, следва общоприетия за средновековните летописци или аналисти ред: по години, сиреч в хронологическата последователност на събитията, често без да се дири никаква прагматическа връзка между тях.
Накрая — както в „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски — е добавен „хронологически преглед”, ще рече, преглед в хронологическа последователност на „българските князе и царе” от времето на настаняването на българите в земите на европейския континент до залеза на българското царство, което авторът отнася към средата на XV в.
Този „списък” на българските владетели не е пълен: липсват имената на някои от най-познатите владетели, например Аспарух, но затова тук и там са вмъкнати някои фиктивни личности, например родоначалникът на всички български „князе и царе” Реан или Кеан. След като изрежда имената на българските царе от края на първото българско царство — Петър I, Борис II, Самуил, Гаврил Радомир и Йоан Владислав, Блазиус Клайнер сочи имената на неколцина от византийските императори от XI—XII в.
Според неговите разбирания те трябва да бъдат включени в редицата български владетели не поради това, че са българи по произход или същински български владетели, но защото през периода от 1018 до 1185 г. българските земи са се намирали под владичеството на Византийската империя и така поне формално владетели на България са били споменатите византийски василевси.
Съобразно същата логика, Блазиус Клайнер е включил между „българските князе и царе” от XIV в. името на маджарския крал Людвик I Анжуйски, тъй като той за известно време е владеел северозападните български земи, съставящи територия на царството на Иван Срацимир. Тъй като в титулатурата на маджарските крале след последните три десетилетия от XIV в. се включва и името на България, в списъка след имената на цар Иван Шишман и на Иван Срацимир са упоменати имената на неколцина маджарски владетели: Мария Маджарска, Карл II, Сигизмунд II, а после и имената на турските султани от края на XIV и първата половина на XV в.: Баязид I, Сюлейман, Муса (Муса Кеседжия), Мохамед I, Мурад II и Мохамед И, завоевателя на Цариград и разгромителя на Византийската империя.
Доколкото по-нататък Блазиус Клайнер излага събития от българската история през периода от втората половина на XV в. до своето време, това е сторено само като историческа рамка или допълнение към частичната история на българското католишко движение и специално на историята на францисканския орден в българските земи или сред преселниците-българи във Влашко, Банат и Трансилвания.
Като основна
отлика в изложението на Блазиус Клайнер върху средновековната българска история
трябва да се посочи богатството на съобщените от него сведения и тяхната
конкретност. Авторът на тази българска история невинаги дава напълно точни
исторически вести, така както те са установени от съвременната нам историческа
наука: той е допуснал грешки в написа на отделни имена на личности и селища,
неговата хронология за събитията невинаги е безупречна и тук и там значително
се различава от приетата днес хронология.
Несъмнено е обаче неговото желание да изложи конкретните факти из историята на българския народ, и то с най-голямо възможно богатство на вести и широта. Неговото съчинение, разбира се, трябва да бъде преценявано преди всичко с оглед на критериите на неговата епоха — при онзи развой на историческата наука изобщо и частно на тогавашните знания за миналото на българския народ, както чисто извороведчески, така и методологически. Но дори и преценено с оглед изискванията на съвременната нам историческа наука, неговото изложение на българската история буди удивление и заслужава възхвала. Блазиус Клайнер наистина стои на висотата на историческите знания на своята епоха: той използува понякога за първи път в историческите дирения, и то частно върху българското минало, някои исторически извори.
Напълно съвестно той най-често дава преки посочвания за използуваните исторически извори от гръцки, латински или друг произход, като някъде не се задоволява за определено събитие да посочи един единствен извор, па дори и той да бъде действително най-важният, а сочи всички познати нему извори за това събитие — и по този начин прави възможна съпоставка на свидетелствата с оглед за установяване на историческата истина.
Направо казано, един бегъл преглед на използуваните понякога направо, понякога очевидно и от втора ръка исторически извори показва, че в същност този неспециалист-историк по нашите съвременни разбирания е прибягнал до огромен брой извори, които лежат в основата и на всяко днешно критическо изследване и изложение върху този период от нашето минало.
Някъде има грешки от фактическо естество при излагането на сведенията, съобщени от един или друг византийски или латински исторически извор. В някои подобни случаи не бива обаче да виним Блазиус Клайнер: византологията през онези времена е наука още в своите пелени, все още не съществуват критични издания на текстовете на основните византийски исторически извори. Блазиус Клайнер е направил най-доброто, което е било възможно за неговата епоха при тогавашното състояние на извороведението по тези въпроси и с помощта на съществуващата тогава научна литература.
Несъмнено е обаче неговото желание да изложи конкретните факти из историята на българския народ, и то с най-голямо възможно богатство на вести и широта. Неговото съчинение, разбира се, трябва да бъде преценявано преди всичко с оглед на критериите на неговата епоха — при онзи развой на историческата наука изобщо и частно на тогавашните знания за миналото на българския народ, както чисто извороведчески, така и методологически. Но дори и преценено с оглед изискванията на съвременната нам историческа наука, неговото изложение на българската история буди удивление и заслужава възхвала. Блазиус Клайнер наистина стои на висотата на историческите знания на своята епоха: той използува понякога за първи път в историческите дирения, и то частно върху българското минало, някои исторически извори.
Напълно съвестно той най-често дава преки посочвания за използуваните исторически извори от гръцки, латински или друг произход, като някъде не се задоволява за определено събитие да посочи един единствен извор, па дори и той да бъде действително най-важният, а сочи всички познати нему извори за това събитие — и по този начин прави възможна съпоставка на свидетелствата с оглед за установяване на историческата истина.
Направо казано, един бегъл преглед на използуваните понякога направо, понякога очевидно и от втора ръка исторически извори показва, че в същност този неспециалист-историк по нашите съвременни разбирания е прибягнал до огромен брой извори, които лежат в основата и на всяко днешно критическо изследване и изложение върху този период от нашето минало.
Някъде има грешки от фактическо естество при излагането на сведенията, съобщени от един или друг византийски или латински исторически извор. В някои подобни случаи не бива обаче да виним Блазиус Клайнер: византологията през онези времена е наука още в своите пелени, все още не съществуват критични издания на текстовете на основните византийски исторически извори. Блазиус Клайнер е направил най-доброто, което е било възможно за неговата епоха при тогавашното състояние на извороведението по тези въпроси и с помощта на съществуващата тогава научна литература.
Блазиус
Клайнер е използувал в своето изложение върху българската история голям брой
византийски и латински исторически извори — трябва да се предполага, някои
направо, а други от втора ръка. Не може да се установи дали той е познавал
гръцки език и поради това е вероятно, че посочените от него византийски извори
са му били достъпни благодарение на латински преводи.
Посочването на тези многочислени исторически извори обаче не е проста „украса” към неговото изложение или проява на желание да засвидетелствува ученост: много често той дава по-големи или по-кратки извадки от тях. Понякога посочването съдържа просто указание за името на използувания исторически извор, обаче често Блазиус Клайнер сочи и страницата, гдето се намира използуваният или цитиран от него текст — разбира се, според съществуващите и нему достъпни издания на тези извори.
В добавените от мене обяснения към текста на Клайнеровата творба са отъждествени всички тези посочвания на използуваните от него исторически извори, обаче за удобство по съвременни нам и много по-достъпни днес издания. Никъде Блазиус Клайнер обаче не сочи изрично своите извори: понякога, след като сочи един или два автори, той просто добавя „и други” или пък дава едно твърде общо посочване. Изобщо броят на използуваните от него исторически извори е бил много по-богат, отколкото може да се съди по дадените преки посочвания.
От древните гръцки автори той сочи изрично например „Историята” на Херодот. От патристическите гръцки автори Клайнер е използувал едно произведение на Йоан Златоуст. Много по-голям е броят на използуваните от него византийски исторически извори — това са в действителност основните исторически извори, които дават градиво и на днешните изследвачи. За някои сведения е използувано географското съчинение на Клавдий Птолемей.
За историята на VI в. авторът е черпил сведения от съчиненията на Прокопий Кесарийски. За Теофан Изповедник Блазиус Клайнер има много благоприятно мнение и го смята — това е повторено неколкократно — като един важен извор, особено за съвременните нему събития. Редом с „Хронографията” на Теофан Изповедник е използувана няколко пъти също и хрониката на цариградския патриарх Никифор. Чрез Теофановата „Хронография” в изложението на Блазиус Клайнер са вмъкнати множество сведения, произхождащи от историята на Теофилакт Симоката и отнасящи се до нападенията на авари и славяни през втората половина на VI и началните десетилетия на VII в.
Използувани са освен това т. нар. Пасхална или Александрийска хроника, както и съчиненията на Лъв Граматик, Псевдо-Симеон Магистър, така нареченият „Неизвестен автор”, продължителят на Теофан, най-сетне някои от съчиненията на Константин VII Багрено-родни. Авторът е използувал така назованите Епархийски списъци, както и някои Съборни деяния, частно за църковните събори от втората половина на IX в.
За ранния период от българската история е използувано между другото познатото житие на свети Йоаникий, което представя един важен исторически извор. По превод на латински език са използувани послания от преписката на цариградския патриарх Николай I Мистик. Блазиус Клайнер е използувал също и извънредно важните сведения за българите в Лексикона на познатия византийски лексикограф от края на X в. Свидас — тази статия за българите представя и до днес един от най-важните извори за някои единствени по рода си свидетелства.
За по-късния период от българската история особено широко са използувани хрониките и исторически съчинения на Йоан Скилица, означаван у Клайнер с името „Куропалат”, после компилацията на Георги Кедрин, съчинението на Йоан Зонара, Георги Акрополит, Никита Хониат, Никифор Григора, Георги Пахимер, Йоан Кантакузин, а за най-късната епоха съчиненията на Лаоник Халкокондил и Георги Сфранцес.
Заслужава да се спомене и историята в края на XI и началото на XII в. — Клайнер е използувал очевидно чрез достъпни нему латински преводи послания от преписката на архиепископ Теофилакт Охридски. Сравнително многобройни са също историческите извори на латински език, които Блазиус Клайнер е използувал. За най-ранния период той е използувал Плиний Млади и „Бревиариума” на Евтропий, т. нар. Теодосиева табула, после някои римски итинерарии, някои съчинения на автори от V—VI векове като Енодий, Комес Марцелин, Касиодор, Йорданес, няколко съставени на латински език новели на имп. Юстиниан I и пр.
За малко по-късно време той е събрал сведения за историята на българите от Фредегарий, Павел Дякон, от така назованата „Смесена история”, от някои аналистични произведения. Използувал е покрай това различни писания на римски папи или свързани с тях: на първо място, трябва да се споменат някои послания на папа Николай I и главно неговите „Отговори по допитванията на българите”, някои съчинения на Анастасий Библиотекар, послания на папа Инокентий III, на папа Инокентий IV, на папа Николай IV и някои други предстоятели на римската църква.
Заедно с другите исторически извори на латински език са използувани историческата творба на сплитския архидякон Тома, съчинението на Вилхелм Тирски, маджарския Анонимен нотарий, някои други автори, свързани с историята на францисканското движение. Може да се предполага, че Блазиус Клайнер в някои случаи е използувал също и архивни материали, по-точно що се отнася до по-късния период от Средновековието.
Той не е използувал, доколкото може да се установи, никакви извори от български произход с изключение на предания и на някои устни съобщения на българи, с които е бил свързан. От тези предания и устни разкази той е черпил, както се вижда, главно сведения за географията на българските земи и специално за някои български селища, които е споменал в съчинението си.
Във връзка с посочените и използувани от автора исторически извори трябва да се признае, че той не се е ограничил просто да преписва едно или друго сведение, а е проявил известна критичност към тези свои извори: някъде той съпоставя данните на отделни исторически извори, подлага ги на критика, внася поправки в техните посочвания, поставя ги под съмнение, а някъде дори и напълно ги отхвърля.
Посочването на тези многочислени исторически извори обаче не е проста „украса” към неговото изложение или проява на желание да засвидетелствува ученост: много често той дава по-големи или по-кратки извадки от тях. Понякога посочването съдържа просто указание за името на използувания исторически извор, обаче често Блазиус Клайнер сочи и страницата, гдето се намира използуваният или цитиран от него текст — разбира се, според съществуващите и нему достъпни издания на тези извори.
В добавените от мене обяснения към текста на Клайнеровата творба са отъждествени всички тези посочвания на използуваните от него исторически извори, обаче за удобство по съвременни нам и много по-достъпни днес издания. Никъде Блазиус Клайнер обаче не сочи изрично своите извори: понякога, след като сочи един или два автори, той просто добавя „и други” или пък дава едно твърде общо посочване. Изобщо броят на използуваните от него исторически извори е бил много по-богат, отколкото може да се съди по дадените преки посочвания.
От древните гръцки автори той сочи изрично например „Историята” на Херодот. От патристическите гръцки автори Клайнер е използувал едно произведение на Йоан Златоуст. Много по-голям е броят на използуваните от него византийски исторически извори — това са в действителност основните исторически извори, които дават градиво и на днешните изследвачи. За някои сведения е използувано географското съчинение на Клавдий Птолемей.
За историята на VI в. авторът е черпил сведения от съчиненията на Прокопий Кесарийски. За Теофан Изповедник Блазиус Клайнер има много благоприятно мнение и го смята — това е повторено неколкократно — като един важен извор, особено за съвременните нему събития. Редом с „Хронографията” на Теофан Изповедник е използувана няколко пъти също и хрониката на цариградския патриарх Никифор. Чрез Теофановата „Хронография” в изложението на Блазиус Клайнер са вмъкнати множество сведения, произхождащи от историята на Теофилакт Симоката и отнасящи се до нападенията на авари и славяни през втората половина на VI и началните десетилетия на VII в.
Използувани са освен това т. нар. Пасхална или Александрийска хроника, както и съчиненията на Лъв Граматик, Псевдо-Симеон Магистър, така нареченият „Неизвестен автор”, продължителят на Теофан, най-сетне някои от съчиненията на Константин VII Багрено-родни. Авторът е използувал така назованите Епархийски списъци, както и някои Съборни деяния, частно за църковните събори от втората половина на IX в.
За ранния период от българската история е използувано между другото познатото житие на свети Йоаникий, което представя един важен исторически извор. По превод на латински език са използувани послания от преписката на цариградския патриарх Николай I Мистик. Блазиус Клайнер е използувал също и извънредно важните сведения за българите в Лексикона на познатия византийски лексикограф от края на X в. Свидас — тази статия за българите представя и до днес един от най-важните извори за някои единствени по рода си свидетелства.
За по-късния период от българската история особено широко са използувани хрониките и исторически съчинения на Йоан Скилица, означаван у Клайнер с името „Куропалат”, после компилацията на Георги Кедрин, съчинението на Йоан Зонара, Георги Акрополит, Никита Хониат, Никифор Григора, Георги Пахимер, Йоан Кантакузин, а за най-късната епоха съчиненията на Лаоник Халкокондил и Георги Сфранцес.
Заслужава да се спомене и историята в края на XI и началото на XII в. — Клайнер е използувал очевидно чрез достъпни нему латински преводи послания от преписката на архиепископ Теофилакт Охридски. Сравнително многобройни са също историческите извори на латински език, които Блазиус Клайнер е използувал. За най-ранния период той е използувал Плиний Млади и „Бревиариума” на Евтропий, т. нар. Теодосиева табула, после някои римски итинерарии, някои съчинения на автори от V—VI векове като Енодий, Комес Марцелин, Касиодор, Йорданес, няколко съставени на латински език новели на имп. Юстиниан I и пр.
За малко по-късно време той е събрал сведения за историята на българите от Фредегарий, Павел Дякон, от така назованата „Смесена история”, от някои аналистични произведения. Използувал е покрай това различни писания на римски папи или свързани с тях: на първо място, трябва да се споменат някои послания на папа Николай I и главно неговите „Отговори по допитванията на българите”, някои съчинения на Анастасий Библиотекар, послания на папа Инокентий III, на папа Инокентий IV, на папа Николай IV и някои други предстоятели на римската църква.
Заедно с другите исторически извори на латински език са използувани историческата творба на сплитския архидякон Тома, съчинението на Вилхелм Тирски, маджарския Анонимен нотарий, някои други автори, свързани с историята на францисканското движение. Може да се предполага, че Блазиус Клайнер в някои случаи е използувал също и архивни материали, по-точно що се отнася до по-късния период от Средновековието.
Той не е използувал, доколкото може да се установи, никакви извори от български произход с изключение на предания и на някои устни съобщения на българи, с които е бил свързан. От тези предания и устни разкази той е черпил, както се вижда, главно сведения за географията на българските земи и специално за някои български селища, които е споменал в съчинението си.
Във връзка с посочените и използувани от автора исторически извори трябва да се признае, че той не се е ограничил просто да преписва едно или друго сведение, а е проявил известна критичност към тези свои извори: някъде той съпоставя данните на отделни исторически извори, подлага ги на критика, внася поправки в техните посочвания, поставя ги под съмнение, а някъде дори и напълно ги отхвърля.
Подобна
научна честност Блазиус Клайнер е проявил и по отношение на използуваната от
него научна литература. За тези използувани от него съчинения той дава не само
името на автора, но също така и надслова, което обстоятелство улеснява пълното
отъждествяване на литературата.
От всички няколко десетки съчинения, използувани от него, не бе възможно въпреки всички дирения в някои от най-големите европейски библиотеки (например Ватиканската библиотека, библиотеката на Източния институт в Рим, Националната библиотека в Париж и някои други специални библиотеки) да бъдат точно отъждествени само няколко заглавия. Някои съчинения обаче са така редки днес, че не можах да направя непосредни справки в тях за проверката на писаното от Блазиус Клайнер.
От всички няколко десетки съчинения, използувани от него, не бе възможно въпреки всички дирения в някои от най-големите европейски библиотеки (например Ватиканската библиотека, библиотеката на Източния институт в Рим, Националната библиотека в Париж и някои други специални библиотеки) да бъдат точно отъждествени само няколко заглавия. Някои съчинения обаче са така редки днес, че не можах да направя непосредни справки в тях за проверката на писаното от Блазиус Клайнер.
Между
използуваната от Клайнер литература трябва да се споменат някои многотомни
съчинения, които нашият автор е имал под ръка и от които той е извлякъл богати
сведения върху българската история. На първо място можем да посочим богатите
със своите сведения „Църковни анали” на прочутия италиански историк от втората
половина на XVI и самото начало на XVII в. кардинал на римската църква Цезар
Бароний (1538—1607), както и добавките, и продълженията, направени от неговите
продължители.
Заслужава да се припомни, че същите тези „Църковни анали” са били използувани от Паисий Хилендарски, разбира се, не според техния оригинал на латински, а според издадения в началото на XVIII в. съкратен руски превод. В съчинението на начетения римски автор двамата съвременници — Паисий Хилендарски и Блазиус Клайнер, са намерили истинска рудница на вести върху миналото на българския народ, най-често почерпени от самите първоизвори. Оттам те са взели както отделни сведения, така и извадки от документи, официални послания и др. „
Докато обаче Паисий Хилендарски заимствува сведения от Бароний, като ги съкращава и преправя съобразно с основната патриотическа насока на своето съчинение, Блазиус Клайнер проявява истинско „безстрастие”: у него липсва онзи огън, който вдъхновява цялата Паисиева творба, той е много по-безпристрастен и обективен при излагане на историческите събития от българското минало.
За последните два века от българското Средновековие Блазиус Клайнер е използувал множество сведения и отделни документи (например папски и други послания) от известното съчинение на прочутия историограф на францисканския орден Лука Вадинг (Lucas Waddingus), което в основната си редакция и в по-късни преработки и продължения е познато в три издания — през XVII в. в Лион, през XVIII в. в Рим и последно издание (трето) в италианския град Куараки при Флоренция (Quaracchi Ad Claras Aquas).
Заслужава да се припомни, че същите тези „Църковни анали” са били използувани от Паисий Хилендарски, разбира се, не според техния оригинал на латински, а според издадения в началото на XVIII в. съкратен руски превод. В съчинението на начетения римски автор двамата съвременници — Паисий Хилендарски и Блазиус Клайнер, са намерили истинска рудница на вести върху миналото на българския народ, най-често почерпени от самите първоизвори. Оттам те са взели както отделни сведения, така и извадки от документи, официални послания и др. „
Докато обаче Паисий Хилендарски заимствува сведения от Бароний, като ги съкращава и преправя съобразно с основната патриотическа насока на своето съчинение, Блазиус Клайнер проявява истинско „безстрастие”: у него липсва онзи огън, който вдъхновява цялата Паисиева творба, той е много по-безпристрастен и обективен при излагане на историческите събития от българското минало.
За последните два века от българското Средновековие Блазиус Клайнер е използувал множество сведения и отделни документи (например папски и други послания) от известното съчинение на прочутия историограф на францисканския орден Лука Вадинг (Lucas Waddingus), което в основната си редакция и в по-късни преработки и продължения е познато в три издания — през XVII в. в Лион, през XVIII в. в Рим и последно издание (трето) в италианския град Куараки при Флоренция (Quaracchi Ad Claras Aquas).
Заслужава
внимание обстоятелството, че Блазиус Клайнер е събирал сведения за историята на
българския народ от цяла редица съчинения с разнообразно съдържание, които били
обнародвани в течение на XVI до началото на втората половина на XVIII в. Тук,
на първо място, трябва да споменем съчиненията на италианския учен Рафаел
Волатеранус (роден към 1451—1455 в града Волтера, починал към началото на 1522
г.), за който той обаче се ограничава с едно общо посочване.
От едно посочване на Блазиус Клайнер трябва да се съди, че той е познавал и използувал както за по-старата история на българските земи, така може би и за първите векове на турското владичество някои съчинения на един добре известен учен, какъвто е бил Павел Йовий. С положителност може да се приеме, че съчинението на Антоний Бонфиний върху историята на маджарите, обнародвано първоначално през 1543 г., а по-късно преиздавано с добавки и продължено,му е послужило като един от главните справочници за сведения върху българското минало, особено през края на Средновековието и началните времена на турското владичество.
Освен едно съчинение на Доменик Марий Нигер, от което е почерпил сведения по историческата география, Блазиус Клайнер е използувал, както личи, особено много съчинението на полския историк от XVI в. Мартин Кромер върху миналото на полския народ, съдържащо обаче много отклонения и върху историята на други народи и земи.
Сравнително многобройни са съчиненията от XVI—XVII в., които Блазуис Клайнер е имал под ръка и от които е извлякъл своите сведения. Така някои негови сведения са черпени от съчиненията на Ян Грутер (1560—1627). Познато му е било също съчинението на далматинския историк Йоан Луций (1604—1679) върху миналото на Далмация и Хърватско, което му е дало добри вести и върху събития, засягащи миналото на българския народ.
От едно посочване на Блазиус Клайнер може да се заключи, че той е използувал във връзка с езиков въпрос също и прочутия латино-маджарски и маджаро-латински речник на А. Молнар, обнародван в самото начало на XVII в. За един житиен текст той сочи съчинението на X. Розвейд. Особено полезни със своите сведения са били за него две произведения, обнародвано едното непосредствено преди средата на XVII в., а другото един век по-късно, а именно „Църковните анали на маджарското царство” на Мелхиор Инхофер и забележителната книга на Фр. Боржиа Кери (1702—1768) върху историята на Източната късноримска империя.
Може направо да се каже, че по много въпроси са били за него основни помагала тъкмо тези две богати по съдържание и много добре съставени съчинения. Нека посочим накрая още няколко други труда, от които Блазиус Клайнер е черпил сведения по разни други въпроси. Така за руните той сочи книгата на О. Верелий от 1675 г., а по някои въпроси на църковната история е използувал съчинението на Емануел Шелстрат, живял през втората половина на XVII в.
Сведения по исторически и езикови въпроси той е черпил от една много интересна, днес напълно забравена книга — именно книгата на Франциск Форис Отрокоци, излязла в края на XVII в.Някои сведения относно църковната история най-сетне са извлечени от книгата на един съвременен на Блазиус Клайнер автор, Йосиф Инокентий Десерик (1702—1762), излязла като посмъртно издание тъкмо по времето, когато нашият учен е завършил своето изложение върху миналото на българския народ.
От едно посочване на Блазиус Клайнер трябва да се съди, че той е познавал и използувал както за по-старата история на българските земи, така може би и за първите векове на турското владичество някои съчинения на един добре известен учен, какъвто е бил Павел Йовий. С положителност може да се приеме, че съчинението на Антоний Бонфиний върху историята на маджарите, обнародвано първоначално през 1543 г., а по-късно преиздавано с добавки и продължено,му е послужило като един от главните справочници за сведения върху българското минало, особено през края на Средновековието и началните времена на турското владичество.
Освен едно съчинение на Доменик Марий Нигер, от което е почерпил сведения по историческата география, Блазиус Клайнер е използувал, както личи, особено много съчинението на полския историк от XVI в. Мартин Кромер върху миналото на полския народ, съдържащо обаче много отклонения и върху историята на други народи и земи.
Сравнително многобройни са съчиненията от XVI—XVII в., които Блазуис Клайнер е имал под ръка и от които е извлякъл своите сведения. Така някои негови сведения са черпени от съчиненията на Ян Грутер (1560—1627). Познато му е било също съчинението на далматинския историк Йоан Луций (1604—1679) върху миналото на Далмация и Хърватско, което му е дало добри вести и върху събития, засягащи миналото на българския народ.
От едно посочване на Блазиус Клайнер може да се заключи, че той е използувал във връзка с езиков въпрос също и прочутия латино-маджарски и маджаро-латински речник на А. Молнар, обнародван в самото начало на XVII в. За един житиен текст той сочи съчинението на X. Розвейд. Особено полезни със своите сведения са били за него две произведения, обнародвано едното непосредствено преди средата на XVII в., а другото един век по-късно, а именно „Църковните анали на маджарското царство” на Мелхиор Инхофер и забележителната книга на Фр. Боржиа Кери (1702—1768) върху историята на Източната късноримска империя.
Може направо да се каже, че по много въпроси са били за него основни помагала тъкмо тези две богати по съдържание и много добре съставени съчинения. Нека посочим накрая още няколко други труда, от които Блазиус Клайнер е черпил сведения по разни други въпроси. Така за руните той сочи книгата на О. Верелий от 1675 г., а по някои въпроси на църковната история е използувал съчинението на Емануел Шелстрат, живял през втората половина на XVII в.
Сведения по исторически и езикови въпроси той е черпил от една много интересна, днес напълно забравена книга — именно книгата на Франциск Форис Отрокоци, излязла в края на XVII в.Някои сведения относно църковната история най-сетне са извлечени от книгата на един съвременен на Блазиус Клайнер автор, Йосиф Инокентий Десерик (1702—1762), излязла като посмъртно издание тъкмо по времето, когато нашият учен е завършил своето изложение върху миналото на българския народ.
Този бегъл
преглед на споменатите авторски имена и на техните съчинения, използувани от
Блазиус Клайнер за написване на неговата История на България, показва наистина
изключителна начетеност. Както към историческите извори, така и към съчиненията
на достъпните нему и използувани автори за събиране на сведения Блазиус Клайнер
проявява критично отношение: с твърденията на едни той се съгласява и приема,
други пък отхвърля. Извадките от исторически извори и отделни съчинения са
дадени, както показват направените съпоставки, най-често напълно точно, ако и
понякога да са извършени съкращения в текста.
Някои негови обяснения, разбира се, не могат да бъдат приети. Така, тъй като през известна епоха от Средновековието в отвъддунавските земи обитават племената на печенезите, Блазиус Клайнер обявява например печенежкия вожд Тирах за „влашки” първенец. За него средновековните ромеи или византийци са гърци, затова той — без да вземе под внимание многонационалния състав на Византийската империя — назовава нейните владетели „гръцки”, а не византийски императори. В текста на неговото изложение има случаи на погрешно отъждествяване на селищни имена — например смесването на имената на градовете Воден и Видин.
Отношението му към някои исторически личности от българското минало е неправилно, очевидно поради недостатъчна осведоменост за всички разполагаеми исторически свидетелства. Като пример за такова неоправдано отрицателно отношение към личност от нашето национално минало трябва да се посочи това, което Блазиус Клайнер е писал за водача на противовизантийското въстание през 1040—1041 г. Петър Делян — очевидnо нашият автор се е подвел по сведенията на византийски исторически извори, отрицателно настроени към Самуиловия внук. Най-сетне някои тълкувания и преценки за личности и събития от българското минало, изказвани от Блазиус Клайнер, отразяват несъмнено неговото отрицателно отношение изобщо към православието и към православната църква и поради това не могат да бъдат обективни.
Независимо от всичко това Блазиус Клайнер е дал едно вярно и точно изложение върху миналото на българския народ от първите векове на нашата ера до края на средновековната епоха.
Съчинението на францисканския монах представя най-подробното и научно издържано изложение на средновековната българска история, което е било написано през цялата епоха на турското владичество до появата на бележитата книга на чешкия историк Константин Иречек „История на българите” от 1876 г.
Видели бял свят почти едновременно, Паисиевата „История славянобългарска” и „История на България” на Блазиус Клайнер съдържат много общности, но и много различия, особено в основната замисъл, прокарана в тях.
Тези две творби обаче допринасят за общия процес на българското национално Възраждане: светогорският монах, подтикнат от горещо родолюбие, напомня на своите събратя-българи за вековното минало на българския народ, за да им вдъхне вяра и да събуди у тях национална гордост и самочувствие, а францисканецът Блазиус Клайнер напомня на света за съществу-ването на един народ, тогава вече от векове подтиснат под чуждо владичество, политическо и духовно, но с многолетна и изпълнена с бележити деяния история.
Някои негови обяснения, разбира се, не могат да бъдат приети. Така, тъй като през известна епоха от Средновековието в отвъддунавските земи обитават племената на печенезите, Блазиус Клайнер обявява например печенежкия вожд Тирах за „влашки” първенец. За него средновековните ромеи или византийци са гърци, затова той — без да вземе под внимание многонационалния състав на Византийската империя — назовава нейните владетели „гръцки”, а не византийски императори. В текста на неговото изложение има случаи на погрешно отъждествяване на селищни имена — например смесването на имената на градовете Воден и Видин.
Отношението му към някои исторически личности от българското минало е неправилно, очевидно поради недостатъчна осведоменост за всички разполагаеми исторически свидетелства. Като пример за такова неоправдано отрицателно отношение към личност от нашето национално минало трябва да се посочи това, което Блазиус Клайнер е писал за водача на противовизантийското въстание през 1040—1041 г. Петър Делян — очевидnо нашият автор се е подвел по сведенията на византийски исторически извори, отрицателно настроени към Самуиловия внук. Най-сетне някои тълкувания и преценки за личности и събития от българското минало, изказвани от Блазиус Клайнер, отразяват несъмнено неговото отрицателно отношение изобщо към православието и към православната църква и поради това не могат да бъдат обективни.
Независимо от всичко това Блазиус Клайнер е дал едно вярно и точно изложение върху миналото на българския народ от първите векове на нашата ера до края на средновековната епоха.
Съчинението на францисканския монах представя най-подробното и научно издържано изложение на средновековната българска история, което е било написано през цялата епоха на турското владичество до появата на бележитата книга на чешкия историк Константин Иречек „История на българите” от 1876 г.
Видели бял свят почти едновременно, Паисиевата „История славянобългарска” и „История на България” на Блазиус Клайнер съдържат много общности, но и много различия, особено в основната замисъл, прокарана в тях.
Тези две творби обаче допринасят за общия процес на българското национално Възраждане: светогорският монах, подтикнат от горещо родолюбие, напомня на своите събратя-българи за вековното минало на българския народ, за да им вдъхне вяра и да събуди у тях национална гордост и самочувствие, а францисканецът Блазиус Клайнер напомня на света за съществу-ването на един народ, тогава вече от векове подтиснат под чуждо владичество, политическо и духовно, но с многолетна и изпълнена с бележити деяния история.
*
Появата на
настоящото издание на съчинението на Блазиус Клайнер се дължи на усилията на
двама автори. К. Телбизов донесе, както бе посочено, снимки от текста на това
съчинение според известния вече отдавна препис, съхраняван в Будапеща, направи
препис на латинския текст и го преведе. Преписът на латинския оригинал и
преводът бяха основно прегледани, уточнени и допълнени от Ив. Дуйчев.
Проверката на оригинала бе извършена по доставените тук фотоснимки, а не по
ръкописа.
Иван Дуйчев
Източник promacedonia...ОР+
ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ
от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г.
Глава I.
За името, произхода, нравите и религията на древните българи
За името на българите.
Тъй като надлежният метод за разглеждане на въпросите
изисква да се говори първо за имената и после за самите неща, затова, като ще
говоря за делата на българите, сметнах, че трябва по-скоро да се изследва
тяхното име, отколкото безпорядъчно да пристъпя към другите неща. Че българите
не всякога са били назовавани от авторите с това име, е извън всякакъв спор, понеже от Никифор, така и от Теофан (главно когато споменава за нанесеното им поражение край града
Галата от пълководеца Велизарий, където някога са били нахлули) се наричат било
оногундури, било котригури, било контраги и споменава, че българите са били от
две племена, именно оногундури и контраги, вероятно от различните части на
областта, които са обитавали.
Понякога биват наричани и трибали, поради това, че са заемали поселенията на трибалите. След това се наричат волгари, бугари или пулкари, които имена поради различното произношение на писателите е ясно, че са претърпели не толкова значително изменение на буквите. Най-подир Йосиф Иннокентий Десериций, духовник от „Ордена на благочестивите училища”, пише в „Начало и предци на унгарците”, че българите са били трибали, обитаващи около крайнините на Дунава. Тъй като обаче хуните, по онова време техни съюзници и бойни другари, са били наричани на своя език болгар, сиреч съгражданин и съплеменник, поради това на тяхно наречие са били назовани трибали, полгари и пулгари.
Понякога биват наричани и трибали, поради това, че са заемали поселенията на трибалите. След това се наричат волгари, бугари или пулкари, които имена поради различното произношение на писателите е ясно, че са претърпели не толкова значително изменение на буквите. Най-подир Йосиф Иннокентий Десериций, духовник от „Ордена на благочестивите училища”, пише в „Начало и предци на унгарците”, че българите са били трибали, обитаващи около крайнините на Дунава. Тъй като обаче хуните, по онова време техни съюзници и бойни другари, са били наричани на своя език болгар, сиреч съгражданин и съплеменник, поради това на тяхно наречие са били назовани трибали, полгари и пулгари.
Произход на българите
Обаче, макар че лесно мога да се съглася, че българите често
сключвали военен съюз с маджарите, смятам все таки, че те са взели името си
отдругаде, а не от унгарците и поради това без страх твърдя в съгласие с Кедрин:
че българите са народ, произхождащ от скитските земи на север от Черно море и
водят името си от преславната река Волга и са били наричани отначало волгари
или вулгари и после българи, това име е било за тях наследствено и най-употребявано,
както може да се види у Йовий, Луций, Йорданес, Кромер и др. Теофан също цитира
от [Монте] касинския монах, който живял към 855 г. от Хр., че Велика Булгария
или Волгария била разположена на север около р. Волга. Не е в противоречие
това, което твърди [Константин] Багренородни: че българите обитавали съседни на
печенегите земи, които се мият от водите на реките Днепър и Днестър, сиреч на
Бористен или Днепър. Това с нищо не опровергава горното мнение, тъй като една и
съща област в различните си части може да има много реки, които я пресичат или
само граничат с нея, по които може да бъде описана. Нека се прибави и това, че
често една и съща река има у авторите различни имена и следователно авторитетът
на [Константин] Багренородни не ни кара да подхвърлим на съмнение казаното
по-преди и основаващо се на авторитета на мнозина [автори]. Смятам обаче, че
съм казал достатъчно вече за името и произхода на българите.
Нрави и вяра на българите
Що се отнася до нравите и вярата на българите, тъй като те
са били войнствен народ, равен, ако не и по-горен от другите народи, и всички
удостоверяват това, а главно византийските императори, които твърде често са
изпитвали тяхната опитност във водене на война не без огромни поражения и
загуби на свои [войски], няма никой, който да не твърди, че на старите българи
не е липсвало нищо от варварщина, суеверие, иконопоклонство и поклонение към
мними богове, което е било нещо общо и на много други племена от онова време.
Следователно и те самите са били жадни за проливане на човешка кръв, алчни да
се обогатят с чужди блага и да показват различни зрелища на жестокост, както ще
проличи достатъчно от това, което ще се каже по-нататък. И това не е никак за
очудване, тъй като не само този, а и почти всички други народи са били
по-свирепи от вълци и лъвове, догдето, приведени под благото иго на
спасителната вяра Христова, не станали по-кротки от агнета.
Глава II.
За земите, завзети от българите в Европа
Преди да говоря за
нашествието на българите в Европа, наложително е по-напред да се спомене за
завзетата от тях нова родина, за да мога по-лесно след нейния преглед да
проследя тяхното навлизане и останалите неща.
Описание на Мизия
Разположена е тази област, на която отпосле новите заселници— българите—са дали името България, в Moesia, която област според Волтеран не е тъждествена с Mysia, защото Mysia е азиатска област, разположена при Моротила. После една Мизия е Горна, а другата Долна; Горната обхваща Сърбия, а Долната, завзета от българите, била наречена България.
Разположена е тази област, на която отпосле новите заселници— българите—са дали името България, в Moesia, която област според Волтеран не е тъждествена с Mysia, защото Mysia е азиатска област, разположена при Моротила. После една Мизия е Горна, а другата Долна; Горната обхваща Сърбия, а Долната, завзета от българите, била наречена България.
Разположение на България На
изток тя граничи с Черно море, на запад със Сърбия, на юг с планината Хемус, на
север с Молдавия; отделя се чрез река Цибрус от Сърбия и чрез Дунава от Влашко.
Каква е големината на България
Дължината на това царство от р. Морава, някога Неса, до
Черно море е 60 германски мили. А що се отнася пък до ширината, между Дунава и
планините на Тракия, не може да се установи с равен брой мили, защото в
началото има ширина 20, в средата 10, на края при устието на Дунава почти 40
мили. Някога тази област е била много по-обширна и се е разпростирала далече
отвъд Истър или Дунава.
Особености на България
Що се отнася до особеностите на тази земя, тъй като е
заобиколена с планини, тя е надарена с благодатни дъждове и чист въздух, радва
се на реки и потоци, хвалени не само със здравословността на своите води, но и
забележителни със своето изобилие на риби, не за пренебрегване. Между тези реки
се намират прелестни ливади, извънредно плодородни поля, издигащи се надлъж и
нашир хълмове, даващи на хората много жито, доброкачествено вино, изобилна
трева за храна на добитъка.
Нито пък липсват гори, в които изобилствуват елени, глигани, сърни, зайци и всякакъв вид дивеч и диви птици, които най-щедро служат не толкова за необходимите нужди, колкото за развлечение. Излишно даже би било да се разпростираме в хвалби за тази извънредно плодородна земя, която има толкова свои хвалители, колкото със своята красота ободрява пътниците, съзерцаващи я само бегло с очи, но където, уви! вече всичко е запустяло и плодородната почва е лишена от дължимата ѝ обработка.
Нека никому не се види чудно, че само споменът за любимото над всичко отечество и днес кара предостойните му за всяко съжаление и все още прокудени от него чеда да въздишат по него от дън душа. За да се получи обаче по-пълна представа за България, в следващата глава ще опишем общините и градовете, чрез които някога е процъфтявала.
Нито пък липсват гори, в които изобилствуват елени, глигани, сърни, зайци и всякакъв вид дивеч и диви птици, които най-щедро служат не толкова за необходимите нужди, колкото за развлечение. Излишно даже би било да се разпростираме в хвалби за тази извънредно плодородна земя, която има толкова свои хвалители, колкото със своята красота ободрява пътниците, съзерцаващи я само бегло с очи, но където, уви! вече всичко е запустяло и плодородната почва е лишена от дължимата ѝ обработка.
Нека никому не се види чудно, че само споменът за любимото над всичко отечество и днес кара предостойните му за всяко съжаление и все още прокудени от него чеда да въздишат по него от дън душа. За да се получи обаче по-пълна представа за България, в следващата глава ще опишем общините и градовете, чрез които някога е процъфтявала.
Глава III.
За по-достойните за
споменаване градове на България
Описание на град Охрид
Измежду всички градове на
царство България заслужено първо място се отдава на Охрид, както поради
изключителната похвала от страна на географите, която се отдава на тоя град
поради това, че е бил престолнина на българското царство в продължение на много
години, така също и затова, че някога е бил за гърците най-страшният измежду
другите градове на царството. Наричал се е някога този град Пребелис и
Юстиниана, по името на родения в него император Юстиниан, от чието рождение
[градът] е започнал да се слави с това име. Освен това от папа Вигилий е бил
прославен с най-висша архиепископия или екзархия.
II. Видин, иначе Воден
или Видина или, както Халкокондилас чете,
Бидена; според Марий Черни пък и други древни автори Виминациум , за който има
открит край Улпия Траяна надпис у Грутер по бележки на Lazius и Clusius: Aurelio Constantio
EQ. R. DEC. COL. VIMIN. = чети: Equiti Romano Decurioni Coloniae Viminacensis.
Виминациум
При все това унгарският
летописец, хвален от мнозина заради литературната си ерудиция, разграничава
Виминациум ог Видин и го поставя по средата между Трикорниум и Монс Ауреус
според казаното от Евтропий (гл. 13) за Диоклециан: „Победи Карина в голям бой
при Маргус, между Виминациум и Монс Ауреус.” Останалото, което трябва да се
спомене за Видин, ще кажем на съответното място, когато дойде ред до 1390 г.
III. Аксиопол . Следва да
се спомене между крайдунавските градове, макар че днес само името му съществува.
В Tabula Theodosiana и в „Итинерария” на Етникус се поставя между Суцидава и Копидава или Калидава.
Дунав сменя името си
Според Птолемей трябва да
се каже, че при този град Дунав променя името си в Истър: „От Аксиопол — казва
той — до Черно море и устието Дунав се нарича Истър.” Други твърдят, че тази
главна европейска река сменя името си при Тауринум или Белград. Всички обаче са
единодушни в това, че тази река в източна посока се нарича Истър, а в западна —
Дунав.
Дионисопол IV. Дионисопол, който някога преди идването на
българите е бил прочут град в Мизия, но днес от него съществуват слаби следи,
малък град, разположен край рекичката Тиса при вливането ѝ в Черно море.
Истропол V. Истропол или
Хистриополис, Истрос и Истра, днес наричан на варварския говор на местните
жители Кюстендже, по свидетелството на Марцелин„е бил някога много мощен град”.
Марцианопол VI. Марцианопол,
обикновено Преслав, наричан така като някакъв прочут град. Първото си име този
град е получил от император Траян в чест на сестра му Марциана.
Месемврия VII. Месемврия, който по старите монети и
както може да се види у Херодот, се нарича Месемврия, е бил разположен край
брега на Черно море по свидетелството на Плиний, който казва: „Там, гдето
планината Хемус се спуска с обширното си било към Черно море, накрая имаше град
Аристеон, а сега на
Била е епископско
седалище,брега е Месемврия.” Този град е бил епископско седалище според
списъците към географския труд на Емануил Скелстрат.
Никопол VIII. Никопол с
прибавка „край Истър” за разлика от другия град Никопол, който е разположен
край тракийската река Нестос. На турски се нарича Нигеболи. Случилото се там с
императора Сигисмунд ще бъде разказано към 1396 г.
Силистра IX. Силистра.
Крепостен град край Дунава, за чиято обсада от турския султан Баязид ще говорим
на съответното време и място.
Романциана X. Романциана или Ремесиана: лежи между Ниш и
София. В него е роден св. Никита, апостол на Стара и Нова Дакия.
София XI. София , иначе обикновено Триадица,
разположен край р. Бояна или Иск[ър]. Името си води от храма Св. София [56], не
този, който е в Цариград, а който е построен в него.
Град Сардика XII. Град Сардика, чиито развалини
още могат да се видят край София; даже се говори, че София е построена от
останките на този град. Град Сардика, някога епископско седалище, после
митрополитско седалище, където в 347 г. при папа Юлий I е бил свикан събор на
300 отци, в който св. Атанасий, противно на арианите, е бил обявен за невинен.
Търново XIII. Търново или
Терновия е разположен край река Янтра или Искър. Бил е първо епископско, след
това архиепископско седалище, когато Теодор Ласкарус, или, както други пишат,
Ласкарис, син на цариградския император, взел за жена дъщерята на българския
цар. Но за тези неща ще кажем другаде повече: сега това място е недостатъчно.
Томи: заточение на Овидий
XIV. Томи, обикновено Томисвар, е разположен в залив край Черно море. Бил е
някога митрополия и се е числял към тракийската епархия и е бил снабден с
прочуто пристанище, където е бил заточен Овидий. Също и св. Никита е прославил
този град с апостолските си подвизи. Под римско владичество бил главен църковен
град и седалище на препрочутия епископ Улфила или Вуила, за когото споменава
св. [Йоан] Златоуст в послание 123-о до Олимпиада, като казва: „Онзи прославен
мъж Вуила, когото неотдавна ръкоположих за епископ”, и пр. По свидетелство на
Гравий, в Notitia bibliothecarum в една знаменита германска библиотека до наши
дни се намират 4 евангелия, преведени на готски език от този прославен епископ.
Нещо повече, Олаф Верелиус в своята
Runographia твърди, че този свети мъж е изобретател на руните или рутенските
букви, с които някога са си служили северните народи и си служат и днес
народите на Московия.
Тибериопол или Варна XV.
Тибериопол, сега Варна , е град, ползуващ се с удобно пристанище, от което се
изнасят голямо количество стоки за Цариград. За него споменава император
Андроник Палеолог Стари, казвайки: „Тибериопол или Варна е бил шестдесет и
трета митрополия и стана седемдесет и пета.” За поражението на Владислав III,
унгарски крал, ще говорим, като дойдем до лято Христово 1444.
Град Чипровац XVI.
Чипровац, или Кипровац, прочут град с разкошен храм, в който чудотворната икона
на св. Богородица, която проплакали два пъти там, със сълзите си е предрекла
унищожението на града и народа. Изложена е била за поклонение от страна на
благочестивите люде и там братята минорити, спазващи пра вилото на светия наш
отец Франциск от българската духовна провинция, имали манастир и храм, в който
се е пазила чудо творната икона, и обслужвали енорията.
Копиловац XVII. Копиловац.
Бил е също град, но почти изцяло заселен с арнаути, където същата
[францисканска] провинция е имала манастир и храм, посветен на светия апостол
Петра, и е пасла [бого]верния народ.
XVIII. Железна или Ферара.
Град с храм, посветен на св. Марко и манастир на францисканите от речената
провинция.
XIX. Клисура. Градът е
имал манастир на спазващите правилото на братята минорити от споменатата провинция
и храм, посветен на св. Архангел Михаил. За тези четири града като последни
поселища на българите-католици ще се говори по-обширно, като дойдем до 1688 г.
Траянов мост Освен това не е за пренебрегване украшението на
България и на цялата дунавска област, т. е. Траяновия мост, чиито останки и
сега могат да се видят при спадане на Дунава. Впрочем от забележителните
градове само някои са останали в по-раншното си състояние, а повечето са
оставили до наши дни само празно име или нищожни развалини....със съкращения...
Източник promacedonia...ОР+
ИСТОРИЯ ВО КРАТЦЕ
о болгарском народе славенском
написа Иеросхимонах Спиридон Габровски в лето 1792
За нашия славянобългарски народ е много трудно да се узнае истината и да се намери корена на рода му и от кое племе идва. И не само българите, но и целия славянски род, понеже те в древните времена на своя език писание не са имали, но писанията от чужди езици намираме,сиреч от чуждите летописи.
Привежда и свидетел - светият пророк Иезекиил говори именно, че Мосох е бил руски княз, обаче някои не се съгласяват: едни /казват/, че не е от Мосох, а от Рифат, сина на Гомер; други /казват че/ от Догорм, брата на Рифат; а трети /казват че/ от Сармоф, праправнука на Арфадзад, синът на Сим. И за нашия български народ пишат, че българите са дошли от река Волга в лято господне. И като повоювали в Дация, сиреч Влахия, в лято господне преминали Дунав и завоювали Мисия, сиреч Доброджа.
А в друг летопис пише, че българите са дошли на Дунава от Азовско море по времето на цар Уалент, и като помолили Уалента, той им дал земя и се населили по Дунава. В друг летопис пише, че даки и мисагити са дошли от северните страни и се заселили от двете страни на Дунава. В своя летопис Йоан Зонар именно даките и сърбите нарича мисагитови българи; а в друг летопис пише: и дойдоха мисагитите в лято от сътворение мира преди Христa/ и се заселили от двете страни на Дунава, и се нарече тая /земя/ Мисиния от тяхното име.
На юг от Дунав е Голямата Мисиния, а на север Малка Мисиния. И наскоро след като дойдоха, поставиха крал на име Иллирик. А след това тази земя се нарече Иллирик, вземайки името на княз Иллирик. И след като мина много време, в лято от сътворение мнра преди Христа/, се родиха от рода на Иллирик два сина: единият по име Болг, а другият Брем, сиреч двама братя; те не можаха да живеят заедно, но разделиха земята и Брем взе /земята/ на север от Дунав, а Болг на юг от Дунава. Произлезлите народи от Брема се нарекоха бреми или пеми, а от Болга - болгаре.
От пемите произлязоха словаки, а от болгарите - серби. Всички тези народи са иллирически. За това свидетелствуват древните летописи: "Буфиер франзиский, георграф, говори: където преди беше земята Миссия, сега се нарича Сербия и Болгария, а дето ое зовеше Иллирик, сега се зове Славония".
И пак Барний говори, че има град в Иллирик, сиреч в Мисия и Дакия, наричан Сардика, сега се нарича Средец, той беше столичен град болгарски посред Болгария.
И пак унгарския летопис говори така: Чешкия княз Брем произлезе от Иллирик, дето беше цялата словенска войска и дето се беше заселил целият български народ; и отиде на запад да иска за себе си земя в немските страни и се заседя между реките Висла и Албин и Висурка, сиреч Венсера, за които се знае, че са в немската земя, и на тези води построи град здрав и му даде име Бремен или Брземен, сиреч от обременение се успокои.
Това е свидетелство, че и словени, и болгари, и чехи, всички са иллирически народ. И ако някой рече, че иллириците не са славянски народ, аз ще докажа със свидетелство, слушано във времето на римския цар Диоклетиан.
Тук Скарг отстъпва малко от Барония, за древността на нашия славянски народ говори така: "даже до тази година беше възможно да се съмняват какъв е този народ, който се нарича слави или склавини, или словене, или болгаре, или беми за тях се споменава в летописите отпреди няколко столетия, както че и са се заселили близо до Константинопол и гърци, и далмати, и в други страни, даже до Панония и Иллирия, дето сега е венгерската земя, но и до тази година като идваме и като четем французките летописи, не можем да се съмняваме, че тези народи са наши: полски, чешки, руски, словенски, болгарски, харватски, далматски и прочие.
Понеже немците и до сега наричат чехите "бенами", и това е името на техния вожд - Лион. Приемаха за начален този народ, и нашият, рече, такова подобно име имааше. И за удобство се разбра, че от тези страни произлизат тези народи, дето сега е полската, чешката, руската и московската земя, даже до Волга - от нея /ca произлезли/ волгаргите или както се наричат болгари; и там, в източните страни, дето умножиха, тук отново отчасти се върнаха тия народи в първото свое поселение.
Сиреч: когато бяха изгонени от Трояна кесаря, дойдоха в Русия. По времето на Уалента се завърнаха, искащи своето отечество и колко войни водиха с гуните, които сега се наричат венгри, показвайки древните свои /полстии/ предели; и съседство имаме с тях". Това пише Скарг.
Източник arhive.org
.gif)
