МНЕНИЯ, ОЦЕНКИ, АНАЛИЗИ, НАУЧНИ СПОРОВЕ, ИДЕИ

ТЕМИ В СТРАНИЦАТА

• ОТНОВО ЗА РОДНОТО МЯСТО НА ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ
• ОТЕЦ ПАИСИЙ Е ПОЗНАВАЛ ИМЕННИКА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ ?
• ИСТИНАТА ЗА КИРИЛ И МЕТОДИЙ, ПОКАЗАНА ВЪРХУ МАРКИ 
• ИСТОРИЯ СЛАВНО-БЪЛГАРСКА
• ЗА ПАИСИЙ И ТВОРБАТА МУ...
• ПАИСИЙ ИЛИ НИКИФОР: ЗА ЛИЧНОТО ИМЕ И ТИТЛИТЕ НА ОСНОВАТЕЛЯ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
• СПОРОВЕТЕ
• 250 ГОДИНИ „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА“

250 ГОДИНИ „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА“

Едва ли има българин, конто да не знае за „История славянобългарска“, написана от монаха Паисий Хилендарски през 1762 г. Това е книгата, на която в огромна степен дължим възраждането на националния дух и довела до нацноналноосвободителните движения и борби през XIX в. Паисиевата история е не толкова научноизследователски труд, колкото програма за национално и духовно възраждане и освобождение, и действителната й стойност може да се разбере, само ако се проектира на фона на обществената и политическата действителност и на положението на българския народ в Османската империя.

В края на XIV в. България не просто попада под чужда власт. Тогава много народи губят независимостта си. По това време се създава обширната Хабсбургска монархия, която поглъща независимите дотогава държави на чехи, словаци,унгарци,хървати и словенци. Полша загива малко по-късно, поделена между Германия, Австрия и Русия, днешните Прибалтийски републики, тогава държави, като Литва, също губят независимостта си. Но те попадат под властта на държави, които са от същата цивилизационна система, те са християнски държави. 

Аристокрацията на завладените страни не е избита. Държавите в Западна Европа, които губят независимостта си по онова време, не са под някаква чужда верска доминация. Те спокойно могат да развиват училища и даже университети. Някои въобще нямат държава, но имат университети. Хора от завладените националности заемат висши постове в самите империи, в които се намират, могат да станат областни управители, генерали и чиновници. Много генерали в руската армия например са от чужд произход, корените им са точно от тези покорени народи. 

По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. някои от най-известните руски военачалници са с немски имена, те са от Прибалтийскитс републики. Генерал Цимерман е от Лифляндска губерния, днешна Естония, и прави десанта в Добруджа при Галац, а генерал Тотлебен, който обкръжава Плевен, е роден в семейството на дребен немски аристократ в Латвия. При нас обаче става нещо друго – ние попадаме под властта на Османската империя. 

Това не е империя на турците, не е национална държава, такава ще я направи чак Кемал Ататюрк през XX в. Това е империя на исляма, както Византия не е била гръцка държава, а е била империя на християнството. А по законите на шериата християните са лишени от всякакви права. Те могат да работят, да произвеждат, да плащат данъци, но не могат да заемат и най-малкия пост в империята , – нитов администрацията, нито във войската. 

Ако приемат мюсюлманството, това може да се промени,но тогава обикновено религията е равна на народността, тя се отъждествява с народността. В народната песен например се пее „Даваш ли, даваш, Балканджи Иово, хубава Яна на турска вяра“, а не на мюсюлманска вяра. Който приеме мюсюлманството, се смята за турчин, който е християнин, е или грък, или българин.

Със завладяването на българските земи аристокрацията ни е безмилостно избита. Буржоазия реално няма, а Българската патриаршия е ликвидирана. Това означава, че българите са ефективно лишени от естествените за тази епоха водачи. Българският народ наистина става, както пише Паисий, „народ от прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии“. Това са все хора от ниски социални категории, основно селяни,тъй като в България няма и промишленост. У един такъв народ лека-полека започва да изчезва националното чувство, а това представлява голяма опасност. 

Паисий проявява и психологически усет и атакува точно липсата на национално самочувствие, като се ползва похватът на теологичното тълкуване: „ … всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари… И самият Христос слезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф. Виж как бог обича повече простите и незлобливи орачи и овчари…“.Паисий изтъква аргументи за придобиване на лично и национално самочувствие още в предисловието. Народи, които са запазили някои от институциите си, имат основание за национално чувство, а оттам и представяне пред света. 

Гърците например запазват Вселенската патриаршия, а сърбите, благодарение на един Велик везир, сърбин по произход, Мехмед Соколович, си връщат Печката патриаршия. Лишени от подобни опори, българите започват да се сърбеят или гърчеят. Паисий вижда голямата опасност именно в това, а не в турците, и по тази причина „История славянобългарска“ е написана срещу гърци и сърби, написана е срещу опасните тенденции, които се проявяват в българския народ. Този народ първо трябва да се освести, трябва да се върне националната му памет. Тя едва мъждее.

Нуждата от история
Паметта мъждее, но съществува благодарение на селските църкви, и на манастирите, в които се чете и пее на български. От време на време, веднъж в годината, когато се чете поменикът на българските царе, хората могат да чуят, че сме имали и велики владетели. Или, ако се­чете „Житието на св. Петка“, хората разбират, че нейните мощи са били пренесени от славния български нар Калоян във Велико Търново. Но това е много малко, цялостна история на България няма. И много рано просветените хора сред българския народ, конто, в интерес на истината, съвсем не са били много (първият православен българин, получил висше образование, е Атанас Нейкович – през 1808 г., това с дори след Паисий), осмислят нуждата от написване на българска история. 

Католиците с висше образование са повече. Шепата български католици, които са били около 20 000 души, имат възможност да учат във Ватикана. Сред тях има повече образовани хора, като само през XVII в. католиците с висше образование са над 80 души. Един от тях. Петър Богдан, написва първата българска история. Това показва, че необходимостта от история с осъзната и някой трябва да я напише.

Защо тази нужда е толкова належаща? Защото историята, освен познания за миналото, е аргумент за права не само в онази епоха, но и днес. Когато българският народ узнае, че е имал държава, узнае, че е имал независима патриаршия, той ще започне да се бори. И „История славянобългарска“ е написана точно затова – не като текст с познавателна цел, да научи българският народ миналото си, тя е аргумент за права.

Паисий вероятно е бил много силен, физически много мощен човек, с много силен дух, който е решил и е намерил  разковничето за началото на една националноосвободителна борба и по двете й линии – църква и държава. Точно в това се състои стойността на неговата История и голямото й значение. „История славянобългарска“ не бива да се разглежда като научен труд -невъзможно е човек, който не е учил история, да напише такъв. Това до голяма степен е компилативен труд – ползвани са източници като Цезар Бароннй и Мавро Орбини. 

Самият Паисий отбелязва това в „История славянобългарска“: „Аз прочетох много и премного книги и много време търсих прилежно… Някой си Маврубир, латинец, превел от гръцки една кратка история за българските царе, но съвсем кратко… От този Маврубир и от много други истории събрах за много време същественото, поразпространих и съставих тази историйка…“. Паисий е намерил руските преводи на Орбини и Бароний (преведени от монаха Скарга), съкратени при това (еамо трудът на Цезар Бароний е дванадесет тома), открил с допълнителни данни в Зографския манастир сред грамотите, както и при обиколките си като таксидиот из българските земи.

„История славянобългарска“ не е чист авторски текст. „История на България“ от Петър Богдан, който е бил с висше образование, е по-ценна от научна гледна точка, тъй като той е работил с изворите, с които основно работим и днес – например Теофан Изповедник, като Богдан цитира източниците. Той е историк. Но Паисиевата История печели с това, че е цялостна и че е станала достъпна на българския народ.

Спорове около раждането и смърта на Паисий
В момента има спор между два града кое е родното място на Паисий. Това са Самоков и Банско. Истината, както винаги, е по средата. Майката на Паисий е от село Доспей, Самоковско, но се е омъжила в Банско. Бащата на Паисий е от Банско, а майка му е от с. Доспей. Но съществува една легенда, записана преди 120 години, когато от смъртта на Паисий са минали само 100 години, когато народната памет все още пази отминалите събития. 

Както обикновено, когато има спор между градове за родното място на някоя историческа личност, излиза, че Паисий се е родил едва ли не в центъра на града – в Самоков или Банско. В самоковската легенда  обаче не се говори за центъра на града, нито дори за самия град, а за едно от селата. Вероятно това е и истината.

При писането на многотомната История на България се наложи търсене на мястото, където Паисий е починал. Такова място беше намерено, но трудно би могло да се приема за безспорно установен факт. Проблемът е в това, че по времето, когато би трябвало да е умрял Паисий, са починали тъкмо трима Паисиевци. Те обаче са починали в различни точки на България като таксидиоти, тоест като пътуващи монаси, които обикалят да събират помощи за манастира. 

Това, което се сочи като мястото, където е починал Паисий Хилендарски, е общо взето, най-невъзможното от трите – Асеновград. По онова време Асеновград е 100-процентов гръцки град. А Паисий няма никакви причини да обича гърците и не е е резонно да събира пари точно в този район. Горе-долу по същото време обаче един Паисий почива в Самоков. На имуществото му е направен опис – бил е събрал 718 гроша и е имал две черги – едната е постилал, с другата се е завивал. Нещата са изпратени на манастира. 

В същото време не бива да забравяме, че беловата на Пансиевата История излезе в Самоков. През 1998 г. я донесе човек от Самоков и каза, че книгата е семейна ценност. Това е беловата“на Историята, а не обикновен препис. Известно е, че това, което взехме от Зографския манастир, е чернова. Тя никога не е излизала оттам. От нея не може да се преписва, тъй като има много зачерквания, понякога дори по половин страница. Той оставя беловата и продължавала събира пари. Оставя я например на Софроний Врачански (тогава той е едва на 23 години и се казва поп Стойко Владиславов) в Котел, който е направил два преписа. 

И дори Божидар Райков, определяйки, че Паисий Хилендарски е починал в Асеновград, отбелязва, че преди да тръгне из България, той е направил една белова – написана на чисто, с красиви букви, а не с ръкописа, или дори с неразбираемия скоропис, с който е написана черновата. Фактът, че беловата на Историята излиза в Самоков, показва следното – че заболявайки, Паисий, където и да се е намирал в този момент, се насочва • към Самоков. 

Това е естествено, той има роднини там и се е устремил към родното си място, за да се лекува или да боледува. Там е и починал. Беловата е задържана, а на манастира са пратени другите неща, парите и чергите. Още едно доказателство в подкрепа на тази теза е, че очевидно се очертават два центъра, от които излизат преписите: Самоков и Котел. Котленскнте преписи са на базата на първия, направен от Софроний Врачански. Но преписите от района около Самоков очевидно са правени от беловата, тъй като сходството е тотално. Не би трябвало да има място за спор и локални патриотизми. Паисий е по майка от Самоков, а по баща от Банско.

Животът на Паисий и написването на Историята

Какво е станало с Паисий? Как се е казвал? Легендата от Самоков посочва името му – Пенко Гургуров. От днешна гледна точка това е може би странно име, но Гургур съществува още и като прабългарско име. Легендите разказват, че Пенко Гургуров убил един турчин и се наложило да бяга. Има дори версии, че е бил хайдутин. Това надали е така, вероятно става дума за свада. Затова младият Пенко бяга при брат си, който вече е бил игумен в Атон.

С годините Паисий става таксидиот. 

Той не е стоял в манастира да се моли, а е обикалял из страната и е събирал помощи. Турските власти са изисквали много висок данък от тези обители се е налагало допълнително събиране на средства. Паисий е пътувал из България и е видял тенденциите, че хората се сърбеят или гърчеят. 

Това е периодът на зараждане на българската буржоазия, започва и развитие на търговията. Бащата на Паисий е бил богат търговец с  контакти из цяла Европа, тоест представител на буржоазията. Той е давал много пари на Зографския манастир за стенописи и икони, но по другите места хората са се сърбеели или гърчеели. И това е било нормално, тъй като са получавали помощ от патриаршиите, те ги и защитават, а няма кой да защити българите. 

Грубата реалност е, че е било по-добре да си грък, след това сърбин и чак накрая българин. Отделен е фактът, че в много страни заради богомилите и катарите „българин“ не е хубава дума. Затова Паисий е решил да помогне на своя народ, първо да го освести и да го призове към борба. В самата „История славянобългарска“ има подобни апели, но от тях едва ли има необходимост, тъй като тя е написана на много емоционален език и всеки, който я прочете, пламва. Това е по-скоро една публицистична работа, не толкова исторически труд.

Паисий вече е разполагал с преводите на Цезар Бароний и Мавро Орбини, извършени от полския монах Скарга и издадени в Петербург. Паисий е четял добре руски език като близък до българския. Разбира се, не е ползвал само тези две книги, работил е и с други документи, като грамоти от български царе, запазени в Зограф, някои преписки и други източници. Това послужи като идентифициране и на беловата. Тя се отличава от останалите 70 преписа просто защото във всеки от тях има добавено по нещо, преписвачите са допълвали с това, което знаят. А беловата е в първо лице, единствено число. Освен това в преписите е посочено името на преписвача, което тук липсва. Разбира се, оригиналността на беловата беше доказана и по други начини, като например хартията и водните знаци.

Ръкопис срещу печатно издание
Паисий не спира да обикаля и след написването на „История славянобългарска“. Книгата му вече се е разпространявала из страната, но има един въпрос – Паисий е бил един много модерен за времето си човек, видно е по това, което прави, и това, което говори. 

Защо тогава не е използвал печатница и не е отпечатал книгата в хиляди екземпляри? Той има пари. Ако той няма, баща му има много, както и брат му, с когото е бил в чудесни отношения. Печатането не е било кой знае колко скъпо. Защо не е отпечатал 10 000 екземпляра, да носи колкото може и във всяко село да оставя по една книга? Този проблем е малко по­-деликатен и е въпрос по-скоро на психология и нагласа. 

В Турция няма печатни книги. В България има печатари, при това от много рано. Първата печатница, която издава български книги, е още през 1560-те години във Венеция, след това се печата и в Лайпциг. Един от първите ни печатари, Яков Крайков, работи и във Венеция, а урежда и две книжарници в Скопие и във Видин. 

Книгите обаче не се продават добре. Защо? Защото, когато българите видят мястото на отпечатване – Рим, Виена, Лайпциг, Венеция, решават, че тези книги не са хубави, тъй като са издадени в страни, които не са православно християнски. Българинът няма доверие на такива книги. Намерени са много отпечатани книги, имаме седем-осем печатари. Но книгите наистина се продават трудно. 

Паисий си дава сметка за този феномен и решава да разпространява Историята по този средновековен начин, чрез преписи, за да му вярват. Неслучайно, при наличието на печатници, конто бълват български богослужебни книги, в България до XVII в., дори до началото на XVIII в., съществуват мощни ръкописни преписвателскн центрове, например в Етрополе, Софийската школа и на други места. 

Паисий знае, че народът ще повярва на ръкописното слово, и разбира се, „История славянобългарска“ влиза веднага не къде да е, а зад олтара на църквите, на напрестолната маса. Тази книга обикновено се пази точно там и една реално светска книга се чете в църквата като Светото Евангелие. Историята на Паисий става едва ли не свещена книга, въпреки че е светска.

Преписите на Историята
До наши дни имаме запазени 70 преписа, като наскоро бяха открити още един-два. Това означава, че обшият брой на преписите е бил не по-малък от 50 000 – 60 000. Защо толкова много? Защото книгата излиза от църквата и започват да я преписват и отделни хора за себе си, за лично ползване. Такъв е например вторият Софрониев препис от 1781 г.

Но защо оцеляват толкова малко екземпляри? Нека си спомним колко въстания има оттогава до Освобождението. Потушаването е жестоко и при него изгаря целият регион. Да вземем за пример въстанията в Северна България около средата на XIX в., след това и Априлското въстание.

Освен това книгата се разваля и от само себе си, когато не се поддържа. Много книги са изчезнали при пожари или просто са попаднали в ръцете на неграмотни хора. Както казваше проф. Иван Дуйчев, за да оцелеят „0 преписа, те са били най-малко 70 000. Оцелява една книга на хиляда. „История славянобългарска“ е била разпространена по цялата ни земя – от Охрид до Тулча и от Белград до Цариград, преписва се навсякъде. 

Има дори три павликянски преписа, а това са католически преписи. Това е нещо почти невероятно – католическите села в Пловдивско са преписали една православна история. За много къс период от време Историята се превръща в общобългарска книга и изиграва своята роля. По време на кърджалийските  размирици, продължили няколко десетилетия, има напълно обясним застой, но всичко, което става през XIX в., се дължи на „История славянобългарска“. 

Всичко, от 1824 г., когато започва битката за независима Българска църква, едновременно в Скопие и във Враца, та до националноосвободителното движение, става по програмата на Паисий. Всички се движат по нея. Любопитен детайл е, че първата „кражба на авторско право“ е през 1844 г., когато Историята е издадена от Христаки Павлович. Той обаче я приписва на себе си и слага своето име като автор. Отпечатана е под името „Царственик“.

Историите за Историята

 В края на 90-те години в медиите се появиха информации относно взимането на черновата на „История славянобългарска“ от Зографския манастир. Обществеността сякаш така и не разбра кое наложи това взимане. По времето на Студената война Зографският манастир за жалост силно-упадна. Могат да се водят към определен народ, ако броят на монасите от съответната народност в манастира е най-голям. В Зографския манастир обаче не бяха допускани нови монаси от България, като Гърция просто изчака старите монаси да починат. Получи се така, че българите в този манастир останаха едва шестима, като най-младият беше на 78 години. 

В същото време се допускаха румънски монаси. В един момент те станаха повече, станаха седем,и си избраха и игумен. За кратко време Зографският манастир стана румънски и от него започнаха да се изнасят много неща към Букурещ, за Националния музей на Румъния. Да, в манастира наистина имаше доста румънски неща, тъй като влашките и молдовските владетели са помагали на този православен манастир, докато са пишели на български език. Така се създаде опасност и „История славянобългарска“ да бъде изнесена или унищожена. 

Затова нашата Държавна сигурност положи усилия, Историята беше изнесена, а на нейно мястобеше оставено копие. Дълго време книгата стоя в касата на българското разузнаване, а ген. Бриго Аспарухов ми я даде, за да я пазя в НИМ. 

Тогавашният ни президент Петър Стоянов реши да я върне на гърците, без те да я искат. Беше определена дата за връщането й и се случи нещо невероятно. Тогава музеят беше в огромната сграда на Съдебната палата, която беше два пъти увита от огромна опашка от хора. Това беше една великолепна патриотична демонстрация на българския народ. Историята беше върната, но осем дни по-късно се появи беловата,  която тогава се смяташе за загубена.

В кабинета ми я донесе едно момче от Самоков, доведе го мой приятел от университета. Когато я хванах в ръце, изстинах. Аз съм завършил палеография във Ватикана, видях водните знаци, видях, че наративът се води от първо лице, единствено число, но разбира се, трябваше да се направят и допълнителни проверки.

Беловата е по-важна за нас дори от емоционална гледна точка, тъй като преписите са правени именно от нея. Тя е обикаляла из страната, продължавала е да служи за източник на преписи в Западна България  дори и след смъртта на Паисий. В Източна България първите преписи са по Софроний Врачански, личи си по изказа, който е поизменен съобразно тамошния диалект. Между другото, първата печатна книга на новобългарски език е точно от Софроний Врачански – „Неделник“. 

Паисий е видял резултатите от своето дело. Няма друг историк, който да е постигнал такъв ефект и успех. Историята по същността си се е смятала за научен труд, но постига огромен политически ефект. Паисий е видял събуждането на българския народ и точно това е огромното значение на тази книга – „История славянобългарска“.

Изгубената история
Как се стига дотам, че Паисий Хилендарски ползва трудовете на Цезар Бароний и на Мавро Орбини, вместо да разчита на местни източници и извори? Всъщност основната част от информацията за средновековната българска история идва от византийски историци и хронисти. Това поражда сериозни трудности при изследването на Историята и дава широко поле за пораждането на редица митове.

Български истории и източници е имало, разбира се, но те са унищожени най-вече през XIV в., когато страната ни е завладяна от османските турци. Те изтребват изключително методично аристокрацията и духовенството и още в края на XIV в. ликвидират всевъзможни архиви и библиотеки в административни центрове, манастири и църкви. Целта е повече от ясна – .обезглавяване“ на народа, лишаване от аристократичен и духовен елит. Показателно е, че в западноевропейските страни има запазени стотици хиляди документи, излезли от канцелариите на държавната администрация, докато у нас грамотите от средновековните ни управници се броят на пръсти.

След падането на България под османска власт българските епархии минават под гръцко управление и голяма част от документите изчезват до края на XIX в.

Каква е съдбата тогава на надписите върху каменни колони? Каквато и на книгите – унищожени са. Само в Плиска и Преслав е имало над 100 турски варници, в които мраморните и варовиковите колони са превърнати във вар. До днес са оцелели едва около 300 надписа Затова не е чудно, че основни източници за българската история остават византийските автори и отчасти свидетелствата от пътешественици. 

Основна черта на изворите от Византия обаче е тяхната необективност, която е напълно разбираема, като имаме предвид факта, че България се издига до сила, съперничеща на Византия. Не е ли възможно да има запазени книги или сведения в огромните библиотеки на Ватикана или в центрове като Москва или Киев? Учените работят във Ватикана от много години и това, което е открито, вече е обнародвано. Освен това Рим и Ватиканът също са били опожарявани и ограбвани, както и Москва и Киев. 

Москва например гори по време на Наполеоновата инвазия, а Киев е разрушаван от татарите. По тези причини основни източници на информация се явяват византийските свидетелства. От тях черпят и Цезар Бароний и Мавро Орбини, от които пък се ползва Паисий при написването на История славянобългарска. 

Кой е Цезар Бароний

Цезар Бароний (Caesar Baronius) е роден на 30 август 1538 г. и почива на 30 юни 1607 г. Той е бил италиански кардинал и историк, а най-известната му творба е Annales Ecclesiastici, тоест история на църквата. Руският превод е под заглавие .Деяния церковная и гражданская“ и е ползван от Паисий Хилендарски. Паисий обаче няма достъп до пълния обем на труда, който е цели 12 тома. При все това той е изучил цялостно всичко, с което е разполагал, и се позовава на Бароний с коректно цитиране: .В първата част на Барония. на лист 567, пише: .Българите са страшни за целия свят. малък народ, но непобедим’, както и .После в 845 г. Муртагон, или Михаил, а не Болгарис, както пише Барон, приел светото кръщение с целия български народ. От ония времена и досега българският народ неотстъпно живее в благочестива вяра“. Бароний е роден в Сора, учи в Неапол и Вероли. Изповедник е на папа Климент VIII и през 1596 г. става кардинал и библиотекар на Ватикана. В Annales Ecclesiastici Бароний представя историята хронологично, а теологията остава на заден план. факт е, че Бароний допуска грешки, особено в историята на Гърция и Византия, но те не са преднамерени, а породени от ползваните източници.

Кой е Мавро Орбини

Мавро Орбини е роден около средата на XVI в. и умира през 1614 г. Той е автор на книги, историк и идеолог. Неговата „II Regno De Gli Slavi“, или .Царството на славяните“, е ползвана като източник от Паисий Хилендарски при написването на История славяно-българска. Орбини е бенедиктински монах от хърватски произход и е роден в Дубровник. За написването на .Царството на славяните“ той попзва включително и източници, които днес са недостъпни. Това е книга с исторически характер, целяща да представи историята на южните славяни. Приема се добре и руският император Петър I нарежда тя да бъде преведена и издадена на руски. Точно руският превод е използван от Паисий Хилендарски, вероятно в Сремски Карловци (по онова време в Австрия). На отделни места в „История славянобългарска“ позоваването на Мавро Орбини е изрично отбелязано, например: „Аз прочетох много и премного книги и много време търсих прилежно, но никак не можах да намеря. В много ръкописи и печатни истории по малко, рядко и накратко се намира. Някой си Маврубир, латинец, превел от гръцки една кратка история за българските царе, но съвсем кратко – едва се намериха техните имена и кой след кого е царувал. 

Самият този Маврубир е написан: „Така казват гърците поради завистта и ненавистта, която имали към българите. Не са описани храбрите постъпки и славните депа на българския народ и царе, накратко и противното писани, както им било удобно, за да не се срамуват, че българите много пъти са ги побеждавани и са взимали от тях данък“. От този Маврубир и от много други истории събрах за много време същественото, поразпространих и съставих тази историйка. 

При все че се намира в много книги по малко и накратко писано за българите, но не може всеки човек да има тия книги, да ги чете и да ги помни, затова разсъдих и събрах всичко в едно“, както и „Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; и в Немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите, накратко за царете, а за светците никак не писал. Бил латинин, не почитал българските и сръбските светци, които просияпи после, когато латините се отделили от гърците. Но и за сръбските светци пише лошо и скрива, а за българските никак не се споменава“.

Структура и особености на История славянобългарска
Структурно „История славянобългарска“ се състои от два предговора, глави, в които се излагат исторически събития и се споменават българските владетели, глави за славянските учители и светци, и послеслов. 

Тук се ползва текстът, предаден на съвременен български език по зографски ръкопис, публикуван от проф. Йордан Иванов – „История славеноболгарская, собрана и нареждана Паисием иеромонахом… Стъкми за печат по първообраз Йорд. Иванов, София, 1914″. 

Отделните части са, както следва:

■   Ползата от историята

■   Славянобългарска история

■   Историческо събрание за българския народ

■   Тук внимавай, читателю, ще кажем накратко за сръбските крале

■   Пак завършваме разказа за Константин Шишман

■   Тук е потребно да се съберат заедно имената на българските крале и царе. Колкото   се намират. И кой след кого е царувал

■   Събрано накратко колко знаменити били българските крале и царе

■   За славянските учители

■   Тук събрахме накратко имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ в последно време

■   Послесловие

Първото предисловие „Ползата от историята“ вероятно е заимствано от чужда история. Това е директно обръщение към „любомъдрия читател“ и се изтъква нуждата от познаването на историята.

Второто предисловие е „към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. 

Това е обръщение към народа („Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български…“) и точно в него се разкрива идеята за написването на Историята: „Но някои не обичат да знаят за своя български род. а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки, и се срамуват да се нарекат българи. 0, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?“.

Историографската част по същество е текст, изграден въз основа на различни трудове на историци като Цезар Бароний и Мавро Орбини, както и византийски хронисти. Използвани са също грамоти и жития. Тук са представени българските и сръбските царе, първите славянски учители и светците. От днешна гледна точка има много фактологически неточности, но те произпизат от ползваните източници. Нека не забравяме, че „История славянобългарска“ освен че е историографски труд, има и попитическа и обществена мисия и подчертава победите и славата в миналото.

Послесловът също е много интересен, тъй като дава сведения за самия Паисий и разкрива целта, с която той е създал тази книга. „Аз. Паисия. йеромонах и проигумен Хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на бъпгарските и спавянски прости речи. Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род. светци и царе. 

Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история… Не съм учип никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйка.

И я съставих в манастира Хипендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене; той тогава имаше 60 години, а аз – 40…*

Образът на Паисий Хилендарски
Паисий Хилендарски е бил на 40 години, когато написва „История славянобългарска“ (….И я съставих в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия. мой роден брат от една майка и по-стар от мене; той тогава имаше 60 години, а аз -40…“) 

Не е резонно да се мисли, че като монах е бил немощен човек, сведен над листовете. Много по-вероятно е да е бил изключително силен мъж Да не забравяме, че той е бил таксидиот, тоест монах, който събира дарения за манастира и води поклонници към него. За да обикаляш из страната пеша, а по онова време не е имало гладки пътища, е било нужно да си много здрав и силен. Освен това Паисий е носел събраните за манастира средства у себе си. Вероятно е бил и въоръжен. Всички чужди пътешественици отбелязват, че българските свещеници са въоръжени. Петър Парчевич и Филип Станиславов например са католически свещеници и дори са имали проблеми с църквата, тъй като са ходели въоръжени.

История славянобългарска и българският език
Самият Паисий Хилендарски подчертава в послеслова на „История славянобългарска“, че…. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца…“. Напълно логично и в духа на идеята си да създаде книга, която да се чете на и от обикновените хора, той използва живия и говорим език. 

В беловата се забелязват особености на западните говори, което е съвсем обяснимо, понеже това е родният език на Паисий. В преписите обаче започват да се появяват черти и от източните говори, особено в тези, направени в тази част на страната. Софроний Врачански преписва Историята още през 1765 г. в Котел (първи Софрониев препис) и от тази част на страната има запазени немалко преписи. Вторият Софрониев препис е от 1781 г. и е направен вероятно за лично ползване. 

Съхранява се в Румънската академия на науките. Софроний Врачански е автор и на първата печатна на книга на новобългарски език. Това е „Кириакодромион, сиреч Неделник“, известен още като „Неделник“ или „Софроние“. Книгата е издадена през 1806 г. в Римник, Румъния, и представлява сборник проповеди и поучителни слова.

Снимка on-parliament

Източник prosvetise

СПОРОВЕТЕ

В България вече векове се шири повсеместно „научната" формулировка, че текстът на заглавието на труда на Паисий Хилендарски от 1762г. трябва да се чете на новобългарски, като „ История славянобългарска".  Има обаче сериозни научни аргументи, че заглавието е било подменено от ,,славнобългарска'' на славянобългарска. Кой и защо е направил фалшификацията? Това е въпрос, който тепърва българската наука трябва да изяснява?

Заглавието на Паисиевия труд не е маловажно, защото то е свързано с произхода на българския народ - една от най - фалшифицираните теми векове наред.

Оказва се, че в подкрепа на фалшификациите и манипулациите за ,,славянските'' му корени е използвано и делото на св. Паисий Хилендарски. Така от разстояние на времето на великия българин се приписват неща, които той никога не е писал.

Официална българска историческа наука и до сега премълчава или не забелязва фактът, че историята на францисканския монах Блазиус Клайнер издадена година по-рано от Паисиевата - в 1761 г. е озаглавена „История на България" и в нея липсват тези "славянски" залитания и акценти. 

В тази книга за славяни се споменава мимоходом точно 11 пъти и то като за съпътстваща и незначителна роля, на хора увлечени от събитията в които водеща роля имат българите.  ,,История на България'' от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г.
Първото печатно издание на историята на Христаки Павлович , която всъщност е преработка и допълнение на Паисиевата е издадена през 1844 г. и е озаглавена "ЦАРСТВЕНИК или ИСТОРИЯ БОЛГАРСКАЯ" , но не и славяно болгарская. Ето корицата й
Графемата, която не може да бъде „етъ", а е голям „йеръ" (Ъ) -
поради което трудът на св. Паисий Хилендарски е ..,,"История славЪнобългарска", или ,, славнобългарска''.


Митът за славяните - кой и защо го е създал?

ПАИСИЙ ИЛИ НИКИФОР: ЗА ЛИЧНОТО ИМЕ И ТИТЛИТЕ НА ОСНОВАТЕЛЯ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО

.

Стефан Йорданов (Велико Търново) (В: Българистични проучвания. 9. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Осма международна научна сесия, Велико Търново, август 2002 г. Велико Търново: Faber, 2003, 70-81)

Името на основателя на Първото българско царство е добре известно от данните на историческите извори, преди всичко от данните на основните исторически извори за събитието – съчиненията на византийските хронисти Теофан и Никифор. В литературата върху тези събития се приема за сигурно известен факт, че името на този пръв български владетел е Аспарух. Ето защо постановката на проблема, с който ще се занимаем в настоящото изложение, изглежда изненадваща – действително ли пред нас е името на основателя на българската държава, дали личното име на този пръв български владетел не е било по-различно. Повод за такава неочаквана на пръв поглед постановка вземаме от един късен и като че ли несигурен исторически извор – историческия труд ”История славяноболгарская“ на предтечата на българското Възраждане, Паисий Хилендарски. 

Прави впечатление, че в този исторически труд, плод на изключителен патриотичен заряд, но на недостатъчно развито историческо познание, името на Аспарух липсва и там, където би следвало да се появи неговото име, се появява едно друго име, името на някой си хан Батоя, известието за когото Паисий заема от Цезар Бароний . У други историци от същата епоха, например у сръбския историк Йован Раич (вж. глава VI, § 1 от съчинението му, цит. по: Раич, Й. 1993, с. 85-86), името на Аспарух се появява, когато се повествува за създаването на българската държава, но в разказа за разгрома на византийците при Онгъла победата се приписва на водачеството на български княз на име Батай или Бутай – информация, която Йован Раич заема от съчинението на Мавро Орбини. Повторно за този крал Батай се повествува и по-нататък в текста, в § 4 на същата VI глава (цит. по: Раич, Й. 1993, с. 88), и то отново като че ли в пряка заемка от Мавро Орбини, като се отбелязва специално, че ”Батай не е никой друг, но същият най-голям Кубратов син“, под чието предводителство ”българите се заселили край Дунава“.

Появата на името Батай в текста на тези ранни предмодерни балкански и европейски историци обичайно се изяснява като, най-общо казано, неточност, допусната от тях при използването на информацията на средновековните извори. 

В коментара към изданието на български език на текста на Йован Раич например се приема, че в случая се използва името на най-големия син на хан Кубрат – останалият след хазарското нашествие в земите на разгромената Кубратова България и подчинил се на хазарите Батбаян, – но на практика се повествува за дейността на хан Аспарух. Приписвайки дейността на Аспарух на този крал Батай, Раич следва грешката на Мавро Орбини, неправилно отъждествил Батай и Аспарух (вж. Раич, Й. 1993, с. 181, коментарът към стр. 352 от оригиналната пагинация на съчинението на сръбския историк).

Така, ако следваме логиката на бележките към Мавро Орбини, Цезар Бароний и респ. Паисий Хилендарски, то срещаното в тях, приемано за грешно фиксиране на името на основателя на българската държава, вероятно се дължи на смесването на името на най-големия син на хан Кубрат с името на Аспарух.

Смятаме обаче, че може да бъде предложена и друга възможност за решаване на така очерталата се картина. Съдържащите се в нея някои неотбелязани досега противоречия не се решават от предположението за контаминиране на двете исторически личности в текста на латиноезичните извори и следващите ги латиноезични предмодерни историци – източници за балканските възрожденски историци. По-долу ще се опитаме да обосновем вероятността в името Батай да се види личното име на основателя на българската държава, което изхожда в крайна сметка от твърдението, че латиноезичните извори са били твърде прецизни при фиксирането на неговото име.

Във връзка с това несъмнено от значение е отговорът на въпроса откъде у Мавро Орбини и Цезар Бароний се появява името Батай. Според нас вероятният източник е известието на един от латинските извори за българската история – Зигеберт, който в своята Хронография представя Аспарух под друго име. Веднага след разказа за събитията във връзка с основаването на Първото българско царство и по-конкретно за сражението в Онгъла той отбелязва изрично, че оттук насетне трябва да се брои съществуването на българското царство, отбелязвайки и името на неговия пръв владетел, буквално: Abhinc regnum Bulgarum adnotandum est, quorum rex Bataia erat (Sigeberti Gemblacensis Chronographia. Edidit D. Ludowicus Conradus Bethmann, MGH, SS, VI, [268-374], p. 32666-3271; ЛИБИ, III, с. 42). В коментара към изданието на текста на Зигеберт на български език (ЛИБИ, III, с. 42, бел. 9) се приема, че той смесва Батбаян с Аспарух. Така към неговия текст се отправя същата критика, както към текстовете на Мавро Орбини, Цезар Бароний и респ. Паисий Хилендарски. Възможно е обаче такова обяснение да идва по презумпция заради несъвпадението на имената у тези автори с името Аспарух от византийските извори, приемани за съдържащи точната му фиксация.

Разбира се, ако допуснем, че Зигеберт в информацията си е прецизен, то това не означава задължително, че е неточна информацията на византийските извори – основни за нас извори за събитията от времето на създаването на българската държава. Те също ни съобщават точна информация за това, кой именно е застанал начело на новосъздаденото Първо българско царство, но според нас съществува една вероятност те да ни съобщават или някакво друго негово име, или титлата му, окачествена от тях като лично име. Такава възможност се подсказва от етимологичния анализ на името Аспарух. По принцип едно дълбоко вкоренено мнение е мнението за иранския произход на името на Аспарух (вж. напр.Moravcsik, Gy. 1958, S. 75-76; Симеонов, Б. 1977, с. 41-45, с препратки към дотогавашната лит.). 

Но най-точното засега решение на етимологията на името Аспарух е според нас онова, което предлагат А. Добрева и И. Добрев (1983, с. 44). Те изясняват името Аспарух като продължение на древноперсийското vis(i)yapuqra 'благородник, принц, наследник'. Тази етимология поставя в друга плоскост проблема за същинското лично име на основателя на Първото българско царство. Ако се изходи от това изясняване на името Аспарух, то като че ли най-резонна изглежда възможността византийските извори да отразяват не просто име, а едно име-титла. Име-титла, получено в резултат от преобразуването на титла в лично име, доколкото в именната практика на тюрко-монголските народи често срещано явление е титлата на даден политически функционер да остане интегрална част от името му и след като той вече е престанал да изпълнява длъжността, обозначавана с тази титла. Следователно това е пример за развитие на лично име въз основа на титла – ономастична практика, която се среща у редица народи при определени исторически условия.

..... продължава

 *   *   *
Така като цяло може да се заключи, че Батай е личното име на основателя на Първото българско царство, а Аспарух е неговата титла, може би модифицирана в процеса на често срещан семантичен развой от титли до имена-титли. Така основателят на българската държава е влязъл в известията на византийските извори – основни източници за възстановяването на събитийния ход на този исторически процес – всъщност със своите титли, а не с името си. 

Източник kroraina.com...ОР+

ЗА ПАИСИЙ И ТВОРБАТА МУ...

 
















Преди да напиша нещо, каквото и да било, винаги си поставям някаква цел. Тоест: първо си задавам  въпроса "Какво искам да напиша?" и едва тогава започвам да пиша. Да, обаче все нещо изниква и  отклонява първичната цел на това, което искам да напиша.
С настоящето си писание целя да систематизирам нещата около Паисий и "История..."-та му.  Естествено - и тук изникнаха някои нещица, които се опитаха да ме отклонят от темата, но се  постарах да не им обръщам такова внимание.

2012 година е.

През тази година България чества 250 - годишнината от написването на "История  Славянобългарска". Нейн автор - всички знаем - е Паисий Хилендарски.
Около "История..."-та и нейния автор има много интересни неща, които могат да се кажат. Обаче  някои неща - съзнателно или не - често остават неразказани. Казвайки "неразказани", имам предвид,  както се досещате, че нещо не е казано - или, ако е казано, то е казано по един такъв начин, че да  не може да бъде разбрано правилно - в същността си. А не можем ли нещо да разберем в  същността му, значи ние го познаваме само повърхностно.  А ''повърхните впечатления оставят и  повърхни познания: а от такива познания излизат криви разсъждения. От това – и криви убеждения,  които представят смешни умове.''(Добри Войников - "Криворазбраната цивилизация") Предлагам Ви един систематизиран поглед върху Паисий и неговата творба. Ще се опитам да  изтъкна това, което считам, че е неразказано. Пак казвам - под "неразказано" имам предвид не нещо  скрито, а напротив - нещо явно, но за което не се говори много.
Да започваме!

КОЙ Е ПАИСИЙ ?

Когато говорим за Паисий, трябва да имаме предвид четири години - 1722, 1745, 1762 и 1962  година.

Какво става през тези четири години?

 - През 1722 година е роден Паисий. В науката е прието да се казва, че Паисий е роден в Банско.  Сам, обаче, Паисий казва, че е роден в Самоковска епархия (това е цялата област на югозапад от  София).
 - През 1745 година Паисий се заселва в Хилендарския манастир в Света Гора (Атон).
 - През 1762 година Паисий завършва своята "История Славянобългарска".
 - Два века по-късно - през 1962 година, Паисий е канонизиран за светец с писмен акт на Светия  Синод на Българската православна църква.

Общо взето сведенията, които имаме за Паисий, се съдържат именно в неговата "История...".  Паисий говори за себе си на две места в творбата си - в заглавието и в послесловието. В заглавието, Паисий казва за себе си:
 - че живее в Света гора (Атон),
 - че е дошъл от Самоковската епархия през 1745 г.
 - че е завършил творбата си през 1762 г.
В послесловието казва:
 - че е йеромонах и проигумен на Хилендарския манастир.
 - че има брат - Лаврентий, който е с 20 години по-голям от него.

Творбата "ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА"

Казахме, че когато говорим за Паисий, непременно трябва да имаме предвид четири години. Е - когато говорим за Паисиевата творба също трябва да имаме предвид няколко години.
 - На първо място - 1762 година - това е годината на завършването на "История Славянобългарска"
 - На второ място - 1765 година - тогава е направен първият препис на "История..."-та
 - През 1914 г. Йордан Иванов издава за първи път "История Славянобългарска" по Зографски  оригинал.


През 1762 година Паисий завършва "История..."-та в Зографския манастир. Обстановката в  България по това време е такава, че единственият начин за разпространение на творбата е чрез  преписи. И първият препис не закъснява - три години по-късно (през 1765г. в Котел) "История..."-та е  преписана. Преписва я Софроний Врачански, който по това време бил известен с името Стойко  Владиславов. Този препис е известен в науката като "първи Софрониев препис" (до края на живота  си Софроний преписва "История..."-та още веднъж - през 1781 - това е т.нар. "Втори Софрониев  препис"). Многобройни са преписите на Паисиевата творба - известни са над 50 преписа и  преправки. Преписи: След първия Софрониев препис следват преписите на Алекси Попович (1771 г.), на Никифор  Терновалия (1772 г., Рилски препис), вторият Софрониев препис (1781 г.), Кованлъшки препис (1783  г.), Еленски препис (1784 г.), преписът на Дойно Граматик и др. Преработки и "преправки": на поп Пунчо (1765 г.), Рилската преправка (1825 г.), Сопотска (1828 г.) и др.

Дотук с преписите.

Кога излиза за първи път в печатно издание "История Славянобългарска"?
През 1844 г. излиза първото печатно издание от Христо Павлович, но то е значително преработено.  "История Славянобългарска" се издава многократно - под редакцията на видни наши учени. От  Йордан Иванов е издадена за първи път по Зографския оригинал. Това става едва през 1914  година. Следват издания от Стефан Романски, Петър Динеков, Боню Ангелов, Божидар Райков и др.  Така.


Видяхме историята на "История..."-та.

Сега нека вникнем в самата "История..."
Твърде любопитно е заглавието на творбата. На съвременен български език, то звучи така:

"ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ЗА НАРОДА И ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРЕ И СВЕТЦИ И ЗА ВСИЧКИ  ДЕЯНИЯ И МИНАЛО БЪЛГАРСКИ. СЪБРА И НАРЕДИ ПАИСИЙ ЙЕРОМОНАХ, КОЙТО ЖИВЕЕШЕ В  СВЕТА ГОРА АТОНСКА И БЕШЕ ДОШЪЛ ТАМ ОТ САМОКОВСКАТА ЕПАРХИЯ В 1745 ГОДИНА. А  СЪБРА ТАЗИ ИСТОРИЯ В 1762 ГОДИНА ЗА ПОЛЗА НА БЪЛГАРСКИЯ РОД."

Съвсем нормално заглавие. Или не?

В духа на епохата е нормално заглавието да бъде обстоятелствено и пояснително. Все пак говорим  за средата на 18-и век. В днешно време заглавия с такъв обем биха обрекли на неуспех дадено  произведение. Това може би се определя от потребностите на публиката. Днешната маса няма  потребностите на онази "публика", която е живяла преди четвърт хилядолетие. Говорейки за заглавието, трябва да споменем и още един интересен факт - заглавието се намира между двете предисловия

КОМПОЗИЦИЯ

Повечето учени гледат на творбата като на състояща се от 10 части (тоест така, както Паисий я  написва):

 1.ПОЛЗАТА ОТ ИСТОРИЯТА

 2.ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ОНИЯ, KОИТО ЖЕЛАЯТ ДА ПРОЧЕТАТ И ЧУЯТ НАПИСАНОТО В ТАЯ  ИСТОРИЯ

 3.ИСТОРИЧЕСКО СЪБРАНИЕ ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

 4.ТУК ВНИМАВАЙ ЧИТАТЕЛЮ, ЩЕ КАЖЕМ НАКРАТКО ЗА СРЪБСКИТЕ КРАЛЕ

 5.ПАК ЗАВЪРШВАМЕ РАЗКАЗА ЗА КОНСТАНТИН ШИШМАН

 6.ТУК Е ПОТРЕБНО ДА СЕ СЪБЕРАТ ЗАЕДНО ИМЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ КРАЛЕ И ЦАРЕ.  КОЛКОТО СЕ НАМИРАТ. И КОЙ СЛЕД КОГО Е ЦАРУВАЛ

 7.СЪБРАНО НАКРАТКО КОЛКО ЗНАМЕНИТИ БИЛИ БЪЛГАРСКИТЕ КРАЛЕ И ЦАРЕ

 8.ЗА СЛАВЯНСКИТЕ УЧИТЕЛИ

 9.ТУК СЪБРАХМЕ НАКРАТКО ИМЕНАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ СВЕТЦИ, КОЛКОТО СА ПРОСИЯЛИ ОТ  БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ

 10.ПОСЛЕСЛОВИЕ

Паисий сам е разделил творбата си на десет части и така повечето учени гледат на нея - като на състояща се от десет части. Всъщност - така и трябва да се гледа на творбата. Това е призмата, през която сам Паисий иска да бъде четена "История..."-та му.

Но в зависимост от начина, по който ние гледаме на творбата, бихме могли да я разделим на най-малко 4  части:

 първо предисловие

 второ предисловие

 същинска част (включва седем глави)

 послесловие

Има причини, които не позволяват да гледаме на двете предисловия като на една - обща част, въпреки че Паисий се опитва да прави връзката между тях. А създаването на връзка между два текста, според мен, цели единствено да се създаде впечатление за цялост.

Нека разгледаме двете предисловия:

Първо предисловие - "ПОЛЗАТА ОТ ИСТОРИЯТА". Тук е изложена ползата от това човек да знае историята, да я познава:  "Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю"

Това познаване е не само полезно, но и потребно: "Сами от себе си да се научим не можем, защото кратки са дните на нашия живот на земята. Затова с четене на старите летописи и с чуждото умение трябва да попълним недостатъчността на нашите години за обогатяване на разума." Този първи предговор не е писан от Паисий, а е взаймстван. Научните изследвания сочат, че  основните идеи в този първи увод са взети от предговора на полския книжовник Скарга към  историята на Цезар Бароний. Затова и мислите в "Ползата от историята" са в духа на  средновековното схващане за историческите поуки.

Второ предисловие - "ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ОНИЯ, KОИТО ЖЕЛАЯТ ДА ПРОЧЕТАТ И ЧУЯТ НАПИСАНОТО В ТАЯ ИСТОРИЯ". В началото на това предисловие виждаме връзка с първото предисловие. Тази връзка е осъществена чрез повтарянето на ползата от това да се знае историята:  "За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.". Именно думите "потребно" и "полезно" в контекста на нуждата от това да се познава историята създават връзката между двете предисловия. Това е връзката, с която Паисий свързва двете предисловия.

Друг интересен момент от това второ предисловие:

Тук са думите "О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин...". В това предисловие виждаме призив за отстраняване на гъркоманията. Паисий предполага, че българите се гърчеят, защото гърците са по-развит от тях народ.  Споменава, че има и по-развити народи от гръцкия, но не е видял нито един грък, който да иска да остави своя език и род: "Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост?"

Същинска част. Представлява компилация от трудове на различни историци: Мавро Орбини („Regno digli Slavi“ - тоест„Славянското царство“), Цезар Бароний („Деяния церковная и гражданская“ - тоест „Църковна и гражданска история“, 1719 г.) и някои византийски хронисти. Паисий ползва също български жития и грамоти на българските царе. Тази част се състои от 7 глави, които съчетават разказ за българските и сръбските царе, за светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, който е направен. Този подбор подчертава войнството и духовната възвишеност на българския народ.

Послесловие. Тук Паисий изяснява мотивите за написването на "История..."-та:

"Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. "

В тази част на творбата се дават и сведения за източниците, които Паисий ползва.

Именно в послесловието видях нещо твърде интересно. Това "интересно нещо" бих го нарекъл "извинение". Наричам го "извинение", защото Паисий сякаш ни се извинява за това, че не се е старал да пише "според граматика": "Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца." В "извинението" се изяснява целта, която Паисий си е поставил. Той не се е старал да пише "според граматика" - старал се е да събере на едно място "тая историйца". Това е била неговата цел и именно тук е вложил старание.

Друг интересен момент:

"История.."-та е писана за ползата на народа ни, но и за слава на "нашия господ Исус Христос": ''Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия господ Исус Христос.'' Е - можем и да му простим на Паисий, че не се е старал да "нарежда речите". "История.."-та му е първото произведение в новата българска литература и историография, отражение и манифест на Българското възраждане. Написването й във времето и условията при които живее Паисий е изключителен граждански подвиг. Авторът излиза от рамките на средновековния светоглед и намира нов смисъл и нови ценности в народния живот. Паисий влиза в историята на българската литература само с една книга, но книга - новаторска по съдържание и форма.

В никакъв случай не трябва да подценяваме формалната страна на Паисиевата творба. С какви думи започва и с какви - завършва?  "История.."-та започва с думите "Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю". Онази дума, с която завършва "История.."-та, е ''Амин''.

Предлагам да завършим с едно прекрасно изречение.

В съвременните учебници по литература представянето на Паисиевата история винаги започва по този начин:

"Не е достатъчно да се каже, че "История Славянобългарска" е просто един исторически труд. "

Източник Блогът на Благо Цветано

ИСТОРИЯ СЛАВНО-БЪЛГАРСКА

Тази година ще честваме 250 годишнината от написването на “История славно-българска”, дори вече имаме инициативен комитет. Не, не съм направил неволна грешка. Именно „История славно-българска” и нищо славянско в нея (тирето е мое).

Става дума за един препис на Паисиевата история, за който се смята, че е т.нар. „Еленски препис”, направен през 1784 от Дойно Граматик по „Втори Софрониев препис”, който от своя страна е правен през 1781 и е един от първите преписи на Паисиевата. Предполага се, че въпросният препис е вероятно един от най-точните и достоверни, отразяващ правдиво написаното от Паисий. Противниците на панславизма предполагат, че в последствие някой е вмъкна това „я” към заглавието, за да я пославянчи. Аз съм противник на някакво славянско начало или славянски доминант при българите, затова се отнасям към факта с внимание. Пораждат се отново въпроси.

„Оригиналът” се твърди, че се съхранява в манастира „Зограф” и е този, който беше „откраднат” и после върнат от президента Петър Стоянов. Това оригиналът ли е или цензурирано копие? „Специалистите” твърдят, че е оригинал, но когато става въпрос за толкова важен паметник на културата, аз очаквам какво ли не. Освен това проф Марко Семов в „Забранено за жени” твърди, че лично е видял в „Зограф” още една „книжица” на историята, която той смята, че е също на Паисий.

Както се вижда и от илюстрацията, не става въпрос само за пропусната буквичка „я”, но и за по-различни символи в края на заглавието. Ако преписвачът Дойно Граматик е направил една неволна грешка, би ли направил и грешка с добавяне и то в заглавието. Знае се, че преписвачите са стриктни и не внасят изменения, освен ако целта им не е да цензурират и манипулират текста и то по височаеща заповед. Има мнение, че завършекът на заглавието „КАЯВНА” е обратното на ЯВНА което е „скрита”, тоест името на книгата може да се чете като СКРИТАТА СЛАВНА ИСТОРИЯ БЪЛГАРСКА. Основанието за този прочит е фактът, че КА означавало НЕ в смисъл като в думата КАЩЯЛО – отрицание на ЩЯЛО (и други подобни).

„Историята…” на Паисий Хилендарски е написана през 1762 въз основа на произведенията на Цезар Бароний (Чезаре Баронио) - "Деяния церковная и гражданская" (1719), и на Мавро Орбини - "Книга историография" (1722), както и на редица български грамоти, народни предания и легенди. Писаниците на Мавро Орбини са по хърватска поръчка, озаглавени „Книга историография” и излиза в Русия в "адаптиран" превод под заглавието „Царството на славяните”, което там се афишира и досега. Паисий не е попаднал на добри източници, но това не е беда. Обръщението „О, неразумни юроде…” не е към българския народ, забравил своята история, и както сме го учили в училище, а към конкретен човек. Това е Евгений Вулгарис, парадиращ със своето гърчеене, а в последтвие руската империатрица му дава името Евгений Булгар, което е показателна злоупотреба с насаждания от нея панславизъм. 

Ще продължават споровете между учените, ние тук няма да разрешим въпроса, само ще си задаваме въпроси. Но ще остане един пролем, който според мен е изключително важно да се изясни и реши официално. Ще се напише ли най-сетне правдива история за произхода на българите, която да се официализира и да се изясни какво и доколко имаме общо със славяните, какъв ни е езикът и кой ни е лъгал през годините с произхода ни. Виждаме фрапиращи несъответствия във фактите, истерични или нелогични трактовки, хипотези и накрая нищо. Вече всеки има достъп до информация и децата разбраха, че това, което учат в училище по този въпрос са общо взето врели-некипели. Невъзможно е хилядолетна държава като България да не е установила логично историята на произхода си и в стройна и доказателна последователност да я изложи на своите граждани. Да се консолидират всички хабилитирани и нехабилитирани историци, да се отпуснат средства за изследвания, да се задължат всички професорчета и специалистчета да направят един продукт и то така, че да не им се смеят и да не ги презират. 
Иначе Паисий не е виновен, напротив, той наистина е велик, защото е първи дръзнал да внесе яснота, да разреши тази тема и то непоръчково, с чиста съвест...ОР+. 

Всички се страхуват от историята – види се.

Източник alexlyutoff.blogspot.com

ИСТИНАТА ЗА КИРИЛ И МЕТОДИЙ, ПОКАЗАНА ВЪРХУ МАРКИ 

Ще стане дума за пощенски марки на Гърция, Чехословакия и Ватикана. Любопитно е отношението на всяка от споменатите държави към събитията, свързани с делото на Кирил и Методий, демонстрирано чрез сюжетите на марките, официално издадени от съответната поща. Както е известно, пощенските марки се издават от пощенската администрация на съответната държава, като при определяне на повода за издаването и на конкретния вид на изданието се взема мнението на най-различни ведомства и специалисти. Съществуват и специални експертни съвети по маркоиздаване. По този начин пощенските марки на практика отразяват официалната позиция по съответната тема на държавата, която ги е пуснала в употреба. Казва се, че „пощенската марка е визитна картичка на страната, която я издава”.

Накратко за историята

При разглеждане на Европейското средновековие, преди всичко трябва да се има предвид една съществена особеност - тясната връзка, преплитането между политическата и духовната исто¬рия. С привлекателните за времето си черти, християнските идеали успяват за кратко време да станат популярни в цяла Европа, довеждайки чрез религията до обединяването и сплотяването на различните етнически групи в единонационални държави. Едновременно с това християнското учение, като официална държавна религия, поддържана и от владетелите, е служила за оръжие в ръцете на политическия апарат на консолидираните вече държави в тяхната експанзионистична политика спрямо все още „непретопените” народи.

За Европа IX век е време на големи политически събития. След разпадането на най-значителната политическа сила в началото на века в Западна Европа - Франкската държава, се образуват две самостоятелни монархии - Франция и Германия, както и теократска Папска държава. В средата на века Германската държава се управлява от Людвиг Немски, а Папската - от папа Николай I, който обединява едновременно светската и духовната власт. В същото време другата голяма политическа сила в Европа - Византия, владее днешните гръцки територии, значителна част от Мала Азия, Сицилия и Южна Италия. Император е Михаил III.

Между тези велики сили се намират две значителни славянски държави - Великоморавия и България, към които си проправя път западната християнска експанзия. Великоморавия, обхващаща главно земите на днешна Чехия и Словакия, дори попада под политическата и духовна власт на Франкската държава, но при княз Ростислав (846-869) се обявява за независима. Ростислав отказва да плаща данък на немското кралство и решава да се освободи от влиянието и на немските епископи като създаде самостоятелна славянска църква, която да обедини чехи, моравци, панонци и словаци върху общността на езика им. Това означавало християнската проповед в църквите и богослужението да се извършват и на славянски език.

Търсейки и политически съюзник в тези си намерения, Ростислав се обръща през 862 г. за помощ към Византия. На европейската историческа сцена се появяват фигурите на Кирил и Методий. За самата Византия те не са случайни личности. Родени в семейството на виден византийски сановник, заемащ длъжността помощник на стратега на Солунската област, на тях отрано се възлагат няколко дипломатически и проповеднически мисии. По-старият брат Методий (815-885), известно време е бил управител на славянската област около Солун, след което отива в манастира „Полихрон” на планината Олимп в Мала Азия. Там отначало е монах, а после става игумен. Методий е монашеското му име, гражданското не е достигнало до нас. Константин (827-869), наречен в края на живота си Кирил, учи в Магнаурската школа в Цариград, където става отличен познавач на философията и филологията. Откроявайки се с красноречието си и полемичната си дарба, той получава титлата „философ”. През 851 г. Константин е изпратен с мисия в защита на християнството и византийската култура при сарацините в Арабия. През 859-860 г. вече двама, братята са при хазарите в Херсон, Кримския полуостров. Създаването на първата славянска азбука и Великоморавската им мисия, започнала в 863 г., е последното и най-великото дело на Кирил и Методий.

Малко преди смъртта си Константин става монах и приема името Кирил. „Св. Кирил - Константин Философ” е името, под което е познат братът на св. Методий в по-старата литература. Така го споменават в първите жития, така го отбелязва и Йосиф Асеманий в своите „Календари на вселенската църква”. Днешното, употребявано у нас име св. Константин - Кирил Философ е погрешно и именно то е причина много стари стенописи, носещи надпис „Св. Кирил Философ”, да се приемат като изображения на славянския апостол св. Кирил. На стенописите всъщност е изобразен свети Кирил Александрийски (цариградски патриарх, като правило той винаги е в архиепископски одежди), който също е наричан Философ, но не е ставал монах, когато човек се лишава от всички светски прозвища.

* * *
Пощенско-филателните издания за Кирил и Методий на Гърция, Чехословакия и Ватикана, които са наследници на историческите участници във Великоморавската мисия - Византия, Великоморавия и Папската държава, са доста своеобразни. Може да се каже, че те се допълват едно с друго, тъй като всяка държава е разгледала събитията от различен, „свой” зрителен ъгъл. В пощенските миниатюри съжителстват отгласът от отминалите събития и съвременния поглед върху тях. Наблегнато е на историческата истина, като за сюжети са използувани изобразителни фрагменти, отговарящи със съдържанието си на текстовете от най-старите запазени жития на Кирил и Методий. Събрани заедно, изданията на тези три страни оформят от три гледни точки една обща представа за апостолската мисия на двамата братя сред славяните.
Пощенското издание на Гърция от 1970 г.

 

Четирите марки, първодневният плик и първодневният печат, издадени от пощенската администрация на Гърция на 17 май 1970 г., много подробно и последователно разказват за началото. Изданието е озаглавено: „Мисионерите Кирил и Методий”.

Първодневният плик илюстрира във факсимиле фрагмент от „Житие на блажения отец наш и учител Методий, архиепископ Моравски”, гл. V (отдолу под факсимилето е даден гръцкият превод. Фрагментът гласи: „Изпратиха от Моравия пратеници до цар Михаила, които казаха така: Ние, с Божия милост, сме здрави. При нас са надошли мнозина учители християни от Италия, от Гръцко и от Немско, които ни учат различно. Но ние славяните сме прости хора и нямаме човек, който да ни настави в истината и да ни обяснява смисъла на Писанието. Затова, добри господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни направлява във всяка правда.”

Марката от 0,50 драхми от изданието показва мозаечно изображение от църквата „Св. Димитър” в Солун, представящо патрона на храма, редом с две деца. Както знаем, св. Димитър е покровител и на град Солун. Включвайки мозайката в пощенското издание, авторите са искали да насочат вниманието към определен момент от разказа от житието, като илюстрират думите на император Михаил ІІІ, отправени към Константин Философ: „Иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски”. Включена в пощенското издание мозайката внушава още, че двете деца до св. Димитър са Кирил и Методий. Възможно е художникът на марката да е имал предвид и това. Но изглежда е станала грешка, тъй като в статиите в интернет за Солун се сочи, че паното е от края на VІ - началото на VІІ в., когато бъдещите славянски просветители още не са били родени.

Създаването на славянската азбука и превеждането на първите богослужебни книги на славянски език - това миниатюрно изображение от руския Радзивиловски (Кьонигсбергски) летопис от XV в. е поместено като диптих върху две марки от 2 и 10 драхми. Според „Житие на блажения наш учител Константин Философ” създаването на азбука не е било наложително при изпълнение на Великоморавската мисия, но след като чул предложенията на Ростислав и Михаил, философът казал: „аз с радост ще отида там, стига само да имат писменост на своя език”. След което пояснил, че без да бъде записано това, което той ще каже, скоро думите му могат да бъдат изопачени и да бъде обвинен в ерес. Така от съображения за презастраховане била създадена първата славянска азбука.

Марката със стойност 5 драхми представя сцена, нефиксирана в пространните жития на Кирил и Методий, приемани като исторически за най-достоверни. Изобразен е византийският император Михаил III, който разговаря с братята-просветители в навечерието на мисията им. Времето, когато става разговорът, е подчертано с книгите, които първоучителите държат, готови да тръгнат за мисията си. Би могло да се приеме, че това са преведените вече първи най-важни богослужебни книги. Но според житията, в Цариград Кирил бил превел и написал с новата азбука само няколко евангелски слова. Едва във Великоморавия според житието на Методий, той и брат му Кирил превели псалтира и евангелието с апостола с избрани църковни служби. В случая изображението на тази последна марка в изданието на Гърция, чрез присъствието на император Михаил ІІІ подсказва, че сюжетът е включен, за да се подчертае политическия момент - водещото участие на Византия във Великоморавската мисия.

Ликовете на Кирил и Методий в атинския първодневен печат от 17.5.1970 г., са представени според приетата иконография светите братя да се изобразяват с атрибутите на сановете, с които напускат този свят.Затова Кирил е в монашеско расо, а Методий - в архиепископски, характерни за източното православие одежди. Последното, както ще видим по-нататък, е грешка.

Пощенското издание на Чехословакия от 1935 г.

През 1935 г., отбелязвайки 1050-годишнината от смъртта на Методий, Чехословакия издава три марки с еднакъв сюжет в различни цветове и стойности - 50 халера, 1 и 2 чехословашки крони. Това е най-старото познато ни изображение на Кирил и Методий във филателията. Няма да бъде пресилено, ако кажем, че в полиграфично отношение то е и най-издържано.

Изключително прецизната и майсторска гравюра на Б. Хайнц ни показва Кирил в монашески, а Методий - в архиепископски одежди, застанали пред разпятието, и държащи разтворена книга - на едната страница с изображение на Христос Вседържител, а на другата страница с глаголическия текст: „искони бе слово, и слово бе у бога, и бог бе слово, се бе искони у бога”. Този текст, който днес се чете - „в начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото, всичко беше в началото у Бога ”, доказва че и създателите на чехословашките марки са се придържали към историческите факти, като са ползвали „Житие на блажения наш учител Константин Философ” и по-специално гл. ХІV, в която е упоменато, че тези думи, с които започва както Йоановото евангелие, така и Изборното, са първите преведени от гръцки на славянски.

Твърди се, че превеждайки първите славянски книги, Кирил и Методий са ползвали диалекта на българските славяни от околностите на Солун. Марките на Чехословакия обаче като че ли не потвърждават това. Излиза, че и моравците са знаели български. Другият много важен момент в марките е азбуката, на която е написано евангелието. Тя е глаголица.

Заслужава да се обърне внимание и на присъствието на разпятието в композицията на марката. То намеква за факта, че архиепископ Методий е въвел при моравците славянския език при богослужението, но запазил по изричното настояване на папата латинския (католическия) религиозен обред, тъй като Моравия била в диоцеза на Рим.

Пощенското издание на Ватикана от 1963 г.

 Поредицата на Ватикана от 22 ноември 1963 г. отбелязва 1100-годишнината от началото на апостолската мисия на Кирил и Методий сред славяните. С издаването на тези марки днешната наследница на Папската държава иска да покаже и своето участие във Великоморавските събития, а то не е маловажно.

Нито Кирил, нито Методий, нито някой от техните сподвижници е имал църковен сан. Великоморавия е влизала в обсега на влияние на Западната църква и затова византийският император Михаил III, не искайки да влезе в конфликт с папата, изпраща в Моравия хора, нямащи свещенически сан, т. е. нямащи право да извършват богослужение. Подтиквани от желание да укрепят делото си и поканени от папа Николай I, в края на 867 г. Кирил и Методий пристигат със своите ученици в Рим, където смело и компетентно защитават пред папа Адриан II (папа Николай I междувременно е починал) правото на славяните да извършват богослужение на своя език. Било поради убеденост в правотата на тяхната мисия, а и поради политически съображения - за да задържи западните славяни под свое влияние, папата признава славянския превод на евангелието, благославя славянските книги и посвещава за свещеници Методий и най-изявените ученици на солунските братя. По-късно Методий е ръкоположен от папата за пръв славянски епископ на Панония и архиепископ на Моравия, и така Папската държава дава благословия върху славянската мисия на двамата братя.

Изтощен от голямата работа, на 14 февруари 869 г. в Рим почива Кирил. Погребан е в базиликата „Свети Климент (Сан Клементе)”, откъдето са два от сюжетите на пощенските марки от поредицата на Ватикана. На стойностите 30 и 150 лири образите на Кирил и Методий са предадени по стенописите, рисувани в базиликата от Пиетро Расини в началото на XVІІІ в. Третата марка от ватиканската поредица със стойност 70 лири е карта от XVI в. на Моравия, Полша и Унгария. Надписът на марката гласи: „Св. св. Кирил и Методий - славянски апостоли”.

Пощенските издания на Гърция и Ватикана от 1985 г.

Още един път - по повод честването на 1100-годишнината от смъртта на Ме¬тодий (6 април 885 г.) през 1985 г., Гърция и Ватикана издават пощенски марки, с които продължават филателната тема за славянските просветители в аспекта на първите си издания за тях.
 
Гръцката марка от 5 драхми от 24 юни 1985 г. е с две изображения: на св. Димитър - покровител на град Солун и на св. Методий - славянски апостол. Последният е представен в архиепископски (отново източноправославни) одежди, благославящ, с евангелие в ръка. Марката не е самостоятелно издание, а е включена в поредицата „2300 години от основаването на град Солун”. Така Гърция, показвайки един от великите мъже на Солун, отново напомня думите на византийския император Михаил III, отправени към Кирил и Методий преди мисията им във Великоморавия: „защото вие сте солунчани”.
Трите марки на Ватикана от 500, 600 и 1700 лири, пуснати в употреба на 7 май 1985 г., отново наблягат преди всичко на религиозно-просветителското съдържание на делото на славянските апостоли, благословено от папа Адриан II. Новото е в модернистичния похват в представянето на сюжетите и включването на една по-обобщаваща идея за ролята на Ватикана въобще в религиозното просвещаване на славяните. Ако за другите чуждестранни пощенски издания за Кирил и Методий се е установила негласна традиция да се репродуцират или имитират стари изображения от мозайки, стенописи и миниатюри, то поредицата на Ватикана от 1985 г. се отклонява от тази практика.

На първата марка от тази Ватиканска поредица славянският апостол св. Методий е представен в одеждите на католически архиепископ със съответния жезъл в ръка, проповядващ с икони „Христос Вседържител” и „Богородица с детето”. Следващата марка илюстрира момент от Пространните жития: двамата братя намират в морето край Херсон (на Кримския полуостров) мощите на папа Климент I Римски и по късно ги отнасят в Рим, където са положени в църквата „Св. Климент”. Последната марка развива в религиозен план съвременната идея за мир и сътрудничество в Европа - показани са св. Бенедикт, св. Кирил и св. Методий като покровители (патрони) на Европа. Обявяването на светите братя Кирил и Методий за съпокровители на Европа, заедно със св. Бенедикт, е станало от папа Йоан Павел ІІ на 31 декември 1980 г..

Изводите

Представените марки, дело на няколко държави, показват историята за Кирил и Методий такава, каквато тя е разказана в техните най-ранни жития. Тази история накратко може да бъде резюмирана така:
Византийските високо ерудирани сановници - дипломатът Константин Философ и брат му игуменът, бившият областен управител Методий - по молба на великоморавския княз Ростислав и по поръка на господаря им - византийския император Михаил ІІІ, осъществяват църковна мисия във Великоморавия. 

Със създадената от тях азбука, наричана „глаголица”, превеждат на славянски език някои от християнските богослужебни книги (конкретно се сочи Изборното евангелие). 
В Рим Кирил и Методий защитават пред папата идеята в християнските църкви богослужението да се извършва и на славянски език. 

Папа Адриан ІІ приема това, освещава първите богослужебни книги, написани на славянски език и ръкополага Методий за пръв славянски архиепископ, като му дава указания да извършва литургията първо на латински, а след това на славянски. След смъртта на Методий в 885 г. богослужението на славянски език обаче е забранено. Учениците на Методий са изгонени от Великоморавия, като някои дори са продадени в робство. Чехи и словаци са лишени от богослужение на роден език и им е наложена латинската азбука. На практика Великоморавската мисия завършва безрезултатно.

Голямата измама

Възниква въпросът: а каква е връзката на историята за Кирил и Методий с историята на България? Защо у нас светите братя са толкова популярни, че даже се издигат гласове, денят на честването им да бъде обявен за национален празник?

Отговорът дават българските икони. Когато ги погледнем, със съжаление разбираме, че някъде от 150 години насам църквата ни заблуждава, представяйки ни изображения, според които Кирил и Методий са създали азбуката, която наричаме "кирилица". Тя е залегнала в основата на българската просвета и култура, на нея пишем и днес.

Чехословашките марки обаче показват, че създадената от Кирил и Методий азбука е глаголицата. Която очевидно е била неудобна за изписване, непрактична и затова не е чудно, че в България не намира разпространение. На нейно място се появява друга азбука. Наречена „кирилица” в чест на първоучителя Кирил, тя на практика отрича азбуката, създадена от самия него. 19 (някои сочат 24) от буквите в новата азбука повтарят главните букви от гръцката азбука. Това са: А, В, Г, Д, Е, І, Н, К, Л, М, N, О, П, Р, С, Т, Y, Ф, Х. Излиза, че практичните българи са предпочели за своите нужди да пригодят познатата им гръцка азбука, като добавят към нея няколкото букви, изразяващи характерните славянски фонеми.

Чехите и словаците също създават на база на латинската азбука, своя такава, добавяйки и те нови букви за предаване на славянската фонетика. По същия начин са постъпили и поляците, даже и турците. Май единствено ние, българите, сме единствените, създали своя азбука на базата на гръцката. В това няма нищо чудно, като се има предвид, че на гръцки език са били съставяни и българските каменни надписи за времето от Тервел до Пресиян.

Eто за пример един надпис на Омуртаг. От него само знакът „Z” не се среща в старобългарските текстове. Какви са тези букви от надписа: гръцки или български?

Българската църква ни уверява, също, че Кирил и Методий са български светци. Пайсий Хилендарски, обаче, не ги е признавал за такива. И специално отделя от светите Седмочисленици Климент, Наум, Еразъм (естествено става дума за Горазд), Ангеларий и Сава, посочвайки ги под номера 9 - 13 в главата „Имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ” на „Славянобългарска история”. За тях Паисий отбелязва: „Тези пет светци, живели във времето на Кирил и Методий, родом българи, изучени били по елински. С Кирил и Методий станали седем учители, изкусни и премъдри.” (В „Стематографията” на Христофор Жефарович, отпечатана на кирилица, са представени изображения само на св. Наум Чудотворец от Охрид, св. Методий архиепископ Моравски (а не славянски апостол) и св. Климент архиепископ Охридски.)

С въпросните пет мъже и техните ученици започва историята на българската просвета и култура. Те превеждат в продължение на 30 години книгите, по които се извършва богослужението в България, а по-късно и в повечето славянски (че и неславянски, като Румъния) страни. Езикът, на който са преведени книгите може и да е славянски, щом се възприема от населението в няколко славянски държави. Азбуката, с която са написани тези книги, обаче, е създадена в България, и Кирил и Методий нямат нищо общо с нея! Преведените в България книги не са освещавани нито от римски папа, нито от византийски патриарх. Просветното и църковното дело, започнато в България и прието в този вид в други страни, си е дело чисто българско!

На практика през втората половина на ІХ - началото на Х в. са направени два опита за създаване на славянска азбука и превеждане с нея на славянски език на гръцките богослужебни книги. Първият опит на Кирил и Методий във Великоморавия е бил неуспешен. Вторият, обаче, осъществен в България по времето на княз Михаил и цар Симеон, дава трайни плодове.

Изглежда глаголицата въобще не е била използвана в България, защото такива писмени паметници не са били познати в ХІV в. Затова и Черноризец Храбър твърди, че „свети Константин Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, им състави (на славяните) 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч.” Черноризец Храбър създава лъжата за българската азбука, пишейки: „Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?”, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.” Така още от ХІV в. на българите им се втълпява, че пишат на азбуката, създадена от Кирил и Методий...ОР+ 

Източник  nauka.bg

ОТНОВО ЗА РОДНОТО МЯСТО НА ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

Или защо "доказателствата" на Цанко Живков, че с. Кралев дол, Пернишко, е дало на България автора на "История славянобългарска" не са убедителни

Дискусията за родното място на Отец Паисий Хилендарски би дала убедителен резултат при няколко важни условия. Първо - всеки от дискутиращите да бъде добре осведомен за доказателствата на своя опонент. Да се старае да ги опровергае с научни аргументи, вместо да ги игнорира и да превръща диалога в монолог. Когато аргументите са езикови - както е в спора между с. Доспей - Самоковско, с.Кралев дол - Пернишко, и донякъде Банско, Разложко. Второ, примерите следва да бъдат документирани, т.е. публикувани (независимо от актуалната дискусия!) в диалектни записи от терена, а не конструирани специално за случая от дискутиращите. Когато въпросът опира до местно предание, авторът трябва да се придържа към първоначално обявеното съдържание, без да се отрича от моменти, вече оборени от опонентите
.

Самоков, родното място на Паисий?

За жалост тези условия за една обективна полемика не са спазени в статията на Цанко Живков в бр. 6971 на в. "Стандарт" (от юни т.г.), в която тезата за Кралев дол се защитава с аргументи и факти, вече изнесени в неговия увод към сборника му "Паисий Хилендарски от Банско или от Кралев дол" от 2001 г. и в полемична статия от 2002 г. Авторът игнорира статията "Исторически и езикови факти, оборващи тезата за с. Кралев дол като родно място на Паисий Хилендарски", сп. "Български език и литература", 2009 г./1, стр. 3-11, въпреки че му беше посочена от моя милост в лично писмо. В статията се доказва, че нито преданието, нито езиковите доводи на В. Кралевски от 1923-1933 г., приети безрезервно от Ц. Живков, издържат критика поради открити по-късно исторически данни и след проверката за достоверността на ред диалектни особености, представени от В. Кралевски като сигурни факти. Ето и основните опровержения по случая:

1. Според преданието и родословното дърво на фамилията Паисови потомственият свещеник Цветан, брат на Отец Паисий, и Лаврентий, е роден през 1720 или 1718 г. и починал в края на ХVIII или най-късно в началото на ХIХ век. Братята посетили гроба му и Паисий останал още шест месеца, през които служил вместо поп Цветан и построил чешмата "Калужарец", запазена досега.

Банско, мястото, където се е родил Паисий?

Но през 1942 и 1974 г. бяха открити записи в Хилендарската кондика и Зографски епархиален поменик, че Паисий е починал още през 1773 г. и Ц. Живков приема тая дата. Недоумяваме как той съгласува с преданието тези различни години.

С. Кралев дол, където е роден Паисий?

2. Поп Цветан бил "върло преследван от турците и от гръцкия владика в Самоков заради клеветата, че криел богатството на брат си, таксидиота Паисий" (Ц. Живков, в. "Земя", 28 март 2002 г.). Но в статия от Д. Даскалов в "Църковен вестник" от 1 ноември 1958 г. въз основа на гръцки автор се доказва, че самоковският владика от края на ХVIII и началото на ХIХ век (1778-1819) е бил българинът Филотей от Мехомия, който криел народността си в интерес на духовната си кариера, и това доскоро е било "слабо известен факт" (цит. по Хр. Темелски. Самоков през Възраждането. С., 2003, стр. 173-174). Не случайно самоковският джелеп Христо Самоковли дал на патриарха голям подкуп за назначението му! (пак там). Според дописка в "Цариградски вестник" от 1858 г. владиката през 1800 г. построил със свои средства сграда за общинското училище и през 1816 г. я разширил, завещал пари за безплатно обучение на деца и заплати на учителите, а през 1819 г. подарил на училището 20 000 гроша и "ливада под Продановци" (Хр. Темелски, стр. 233-234). Съвсем неправдоподобно е такъв родолюбец да преследва потомствен свещеник, брат на двама светогорски монаси. Щом поп Цветан е "страдал цял живот от попството" и завещал на потомците си да не стават попове, което е изпълнено, следва, че събитията от преданието се отнасят към време след 1819 г., когато самоковски владика става гъркът Игнатий.

3. Преминаваме към езиковите аргументи на Кралевски:

а) Цанко Живков и други автори се опират на авторитетното изказване на акад. Александър Теодоров Балан, че кралевдолският говор има форми като казуе, зимуе, даруе, каквито срещаме и у Паисий (само три сигурни - М.Д.). Но Балан явно не е срещал подобните форми и у Йосиф Брадати, дори у Неофит Рилски от Банско, а и у мнозина други, писали на "болгарски прост език" със следи от черковнославянски (примери вж. в цит. статия от М. Деянова, стр.8). От друга страна, у Пасисий четем: "никому бо не дарува ся долго жити" (1а),  което е невъзможно в кралевдолския диалект.

б) Цанко Живков и други автори приемат за доказателство формата в кралевдолския диалект за дателен падеж ю от она (срещу й в Доспей). Те пренебрегват факта, че у Пасисий тя е форма на винителен падеж, черковнославянски наследник на йотувана голяма носовка ("Ъ широко"), докато западнобългарското диалектно ю има съвсем друг произход (Б. Цонев. История на български език. Т. 2, 1984, стр.494). По-важно е, че не е възможно някой да вземе от народен говор граматична форма със строго определено значение и в същото време да я употребява с друго значение, при това в тоя случай и контрастно - т.е. двете са съвместими в едно и също изречение, както е в кралевдолския диалект: "и ю рекла дома да я води".

в) Основна разлика между Паисиевия език и кралевдолския диалект е това, че характерните диалектизми у него имат "акав изговор" (Божидар Райков) - двайсет думи имат в корена А, произлязло от старобългарски Ъ, Ь или в окончания - от носово О, например - такмо, лавово, трпатъ. И най-малко 55 случая на А като вметната гласна, например хитаръ, осамъ. Въпреки нежеланието на Кралевски да го признае, кралевският говор спада към Ъ-подговора - западнософийски - на софийския диалект. Защото в говора на старци, родени преди Освобождението, а някои и преди 1850 г. и записани през 1933 г., намираме думи с Ъ в корена като сбъднуе се, у мой си ръце, тъмни, сън, не съм, добър и пр. Филологът В. Кралевски е починал през 1947 г. и е можел да прочете у диалектолога Г. Попиванов в Сб БАН, 1940 г., че селата Студена, Калкас и Чуйпетлово, съседни с Кралев дол, са в ареала на западнософийския подговор на софийския Ъ-говор.

г) Колкото до методите на В. Кралевски, ето два примера. Той иска да докаже, че Паисиевият роден говор е бил ЧЕ-говор, щом е писал вече, повече, наивече - както е и в кралевдолския диалект. Но, "доказвайки", че в Доспей, поради това, че има КЕ-говор, е възможно само веке, той цитира единствения случай на веке и премълчава пет случая на вече и един на повече у същите информатори, родени през 1814 и 1794 г. (вж. СбНУ 5: 184). По подобен начин той твърди, че Паисиевите и крал. окончания в дошли, били и т.н. противостоят на достейски дошле, биле и т.н. (от днешния говор! - М.Д.). Но той нарочно премълчава повече от двайсет форми на -ли у същите информатори, които през 1890 г. смесват двете окончания поради развой от -ли към -ле, например станали и станале. И прекъсва цитат там, откъдето започват форми на -ли! (вж. у М. Деянов, стр.8). От друга страна, в късни записи от крал. срещаме и причастия на -ле: станале, фанале, пребегале, затвориле, товариле и др. в СНУН, стр. 281, 620 и др.

д) С риск да отегчим нефилолозите ще приведем още няколко различия между езика на "История славеноболгарская" и кралевдолския диалект - разбира се, отминати с пренебрежение (в най-добрия случай!) от В. Кралевски, Н. Кралевска и Ц. Живков. - Отпадане на -т в окончанието за сегашно време, 3 л., мн.ч., напр. "турците да ода сос него на лов", "другете че паса за него", срещу редовното му запазване в "Историята" с две изключения (наред с много подобни изпуснати краища на думи в черновата).

е) У дядо Васил Паисов, 80-годишен през 1930 г. - прадедо (Сб: 114, два пъти), а у Паисий наред с книжовното пра- виждаме и преотци л. 3 а предеда 8 б, преродители 28 а, преродителу 31 б - както в Доспей и Самоков.

ж) У Паисий има поне 14 сигурни случая на защо като изреченски съюз със значение на че: видехъ, защо тако деятъ; уразумелъ, защо... Виж и 6 а, 17 б, 18 а (два пъти) и др. В запис от кралевдолския диалект - само синонимът му дека - девет пъти (Сб: 182, 184-187), въпреки декларативното твърдение на Кралевски, че защо се употребява и в този диалект. (В Доспей през ХIХ век и в Самоков през ХVIII и ХIХ в. защо се среща редовно.)

з) С конструиран от самия него пример Кралевски "доказва" също, че в кралевдолския диалект се употребява Паисиевия глагол назива се (Сб: 174). Но вместо него в записите от анкета през 1933 г. виждаме три негови синонима: викаше се, казуеше се, окат ни (Сб: 184-185).

и) В записи от кралалевдослия диалект не открихме съответници на Паисиеви думи като похарали "съсипали" л.47б (а в Доспей чух "И така поарала зелнико", същото и в Самоков), радлив "грижовен, старателен", войска в значение на война (вж. л.л. 9 а, 9 б, 10 а, 14 а и др.). В кралевдослкия диалект срещаме обратното - война в значение на войска. В списъка на Кралевски от съвпадащи думи има редица общобългарски думи: злоба, мор, заповедали, ругал, срамота и др. Но да спрем дотук.

Към всички тези различия между кралевдолския диалект и преобладаващите диалектизми в автографа на Паисий Хилендарски Цанко Живков трябва да вземе отношение, ако и занапред ще защитава езиковия критерий като решаващ в "доказателствата" за родното село на Паисий. А той действително е такъв според Иван Шишманов, който го нарече "надежден", според Йордан Иванов през 1908 г. (но, за съжаление, не и през 1938 г.!), Божидар Райков, издателя на Хилендарската кондика и за да минем към Инициативния комитет за юбилея на "Историята" - проф. Боряна Христова (вж. Българската книга. Енциклопедия. 2004) и доц. Елена Тачева. 

За съжаление не и според проф. Кирил Топалов, който поддържа тезата, че за петнайсет години в Хилендар (1745-1760) Паисий е забравил (безследно, според автографа му - бел.авт.) родния си бански говор. Но за този аргумент - друг път...

Д-р Мария Деянова

Източник duma.bg

ОТЕЦ ПАИСИЙ Е ПОЗНАВАЛ ИМЕННИКА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ ?

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Известният „Именник на българските владетели” представлява пояснителен списък на ранните български владетели. Именникът е открит и публикуван от руския славист А. Попов в 1861 г. като текст, изкуствено вмъкнат в книгата „Елински и римски летописец“, между първата й част (Четвърта книга на царете) и третата част (Хрониката на Георги Амартол) без да бъде отделен от тях. Днес Именникът е известен от три независими преписа:

• - Московско-Синодален (XVI в.) и Погодинов (XVI в.) - открити и издадени от А. Попов [Попов, А., Обзоръ Хронографовъ русской редакции, част I–II, М., 1866 и 1869 г.];

• - Уваров (XV в.) - известен от 1894 г., публикуван през 1946 г. от М. Тихомиров [Тихомиров, М. Именник болгарских князей, Вестник Древней Истории, 1946, кн. №3, с. 81–90 ].

Именникът съдържа кратки биографични данни за 13 владетеля и няколко пояснителни изречения. Всеки владетел е представен със стандартна формула, включваща името на владетеля, цифра (в буквен вид), показваща броя на годините на властване, рода на владетеля и накрая – календарна фраза, показваща годината на възкачване на престола [Москов, М. Именник на българските ханове (Ново тълкуване), С., 1988]. Ето и тринадесетте владетелски формули:

1) Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло, а неговата година диломтвирем;
2) Ирник живя 150 години. Родът му Дуло, а годината му диломтвирем;
3) Гостун, наместникът, 2 години. Родът му Ерми, а годината му докствирем;
4) Курт управлява 60 години. Родът му Дуло, а годината му шегорвечем;
5) Безмер 3 години, а родът му Дуло, а годината му шегорвечем;
Тези петима князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз и досега.
6) Есперих княз 61 години. Родът му Дуло, а годината му верениалем;
7) Тервел 21 години. Родът му Дуло, а годината му текучитем;
8) Твирем 28 години. Родът му Дуло, а годината му дваншехтем;
9) Севар 15 години. Родът му Дуло, а годината му тохалтом;
10) Кормисош 17 години. Родът му Вокил, а годината му шегортвирем. Този княз смени рода Дуло, наречен Вихтун.
11) Винех 7 години. Родът му Укил, а годината му шегоралем;
12) Телец 3 години. Родът му Угаин, а годината му соморалтем; И сiй иного рад.
13) Умор 40 дни. Родът му Укил, а годината му диломтутом.

Обръщаме внимание на две чисто нумерологични правила, заложени в Именника. Първото правило се състои в това, че преди Аспарух (Есперих) стоят имената на 5 владетеля (князе), а броят на владетелите след него са 7. Второто правило е, че сумата от тези 5 + 7 имена дават числото 12. Като имаме пред вид, че за прабългарите числата 7, 5 и 12 са свещени (божествени, планетарни, календарни), това разпределение на владетелите не изглежда случайно, а съзнателно подчертано. По този начин авторът на Именника е откроил името на Аспарух като по-особено и значимо сред имената на останалите български владетели.

Повечето от изброените владетели, 11 на брой са доказани исторически личности, но най-ранните двама (Авитохол и Ирник) вероятно имат обобщаващ, легендарен характер. Някои от владетелите са представени не с истинските им имена, а с техните прозвища (прякори, втори владетелски имена), например Гостун вместо Органа, Курт вместо Кубрат, Безмер вместо бат Баян и Твирем вместо Кормесий (Спорната дума "твирем" - второ владетелско име на Кормесий (721-738 г) ? ). Това говори за висока историческа компетентност и близост до тогавашните домашни исторически извори на автора на Именника.

По-надолу се представя обоснованата хипотеза, че е възможно отец Паисий Хилендарски да е срещнал, чел и цитирал посочения по-горе текст на Именника, около 100 г. преди неговото откриване и публикуване от А. Попов.

За написването на своята „История славhноболгарска”, отец Паисий Йеромонах (Хилендарски) е ползвал много източници: някои византийски хронисти, Цезар Бароний („Църковна история“), Мавро Орбини (Славянското царство), български жития и грамоти на български царе. Много по-подробната откъм дати, факти и цитати книга на Бласиус Клайнер (История на България от Бласиус Клайнер съставена в 1761 г. Изд. на БАН. София. 1977) не му е била достъпна. Много от източниците му остават неизвестни. За един от тези източници можем да се досетим, прочитайки внимателно следния текст от три реда в неговото повествование (Паисий Хилендарски. История славянобългарска. 1762. Зографска чернова. Факсимилно издание. Издателство „Български бестселър” – национален музей на българската книга и полиграфия. Абагар АД. Велико Търново. 2012, с. 206) (Паисий Хилендарски - История славянобългарска).

„... Откакто българите излезли от Волга и дошли край Дунав, изминали 300 години. Имали много вождове и князе през тия години, но само пет от тях, които се наричали крале, се именуват до крал Батоя. Имали престола си във Видин и в Свищов покрай Дунав. В 678 г. се вдигнал в България отново силният и благополучен крал Батоя, тръгнал с голяма войска към Цариград, във времето на шестия събор, и направил цар Константина свой данъкоплатец.”

Трите изречения буквално преразказват в по-подробна форма следното изречение от Именника: „Тези петима князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам Дунава Аспарух княз и досега.”

Най-напред да обърнем внимание на името Батоя, с което отецът нарича Аспарух навсякъде в своята История. Това име е много често срещано в ранносредновековната литература. В Анонимния български апокриф от XI-ти век [Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50], Аспарух е наричан с три имена - Исперих, Испор и Батой. Бенедиктинският монах от XI век Сигеберт (Зигеберт, Сигиберт) в своята Chronica Sigeberti Gemblacensis нарича Аспарух Батий. 

В своето съчинение монах Спиридон [Исторiя во кратце о болгарскомъ народе славенскомъ. Сочинися и списася въ лето 1792 Спиридономъ Iеросхимонахомъ. Стъкми за издание В. Н. Златарски. Издава Св. Синодъ на Българската Църква. София. Печатница на Ив. Г. Говедаровъ и Сiе. 1900., с. 33] Аспарух е наречен Батуя, князъ болгарский.Името Батоя (Батой, Батуя, Батий) произлиза от владетелската титла „бат”, с която са управлявали двамата предишни владетели на дължавата - бат Кубрат и непосредствения му наследник – бат Баян. 

Във сръбския Дуклянски летопис (XII-ти век) прозвището на Аспарух - Батоя е заменено с Владич (Владино, Баладес), което е буквален превод на сръбски на името Батоя, защото „бат” в индоиранските езици означава „владетел, управител, главатар”. Няма данни, а и няма основание самият Аспарух да е ползвал тази титла, която е останала при брат му бат Баян. Най-вероятно отец Паисий (за разлика от много съвременни историци) е знаел за тази титла на ранните български владетели и я е превърнал в прозвище на Аспарух като израз на уважение към него.

Нито в Именника нито в Историята не е казано, че българската държава започва с Аспарух. В Именника ясно е посочено, че българските владетели са управлявали 515 г. преди Аспарух, което посочва годината 165 като начало на българската държава. Нещо подобно казва и Отецът: „В 678 г. се вдигнал в България отново силният и благополучен крал Батоя, тръгнал с голяма войска към Цариград…”, което означава, че за отец Паисий държавата е съществувала и преди Аспарух.

Изразът „откакто българите излезли от Волга и дошли край Дунав” отговаря на историческия факт, че Аспаруховите българи са дошли в Онгъла тръгвайки от най-източната земя на Кубратовата Стара голяма България, която е граничела на изток с река Волга. За Паисий прародината на Аспаруховите българи не е достатъчно ясна, но съвсем правилно той я разглежда като място близо до или около река Волга. Даже за да подчертае връзката между Волга и българите още в началото на Историята Отецът извежда българския етноним от името на река Волга. В действителност, тази връзка е още по-силна, защото по-правилно е името на реката да се изведе от името на българите. Хронологически тази река се е наричала Ра по времето, когато по нейните брегове са живели древните арии, след това е наречена Итил от уралските племена, после е наречена Волга от българите и отново Итил от тюрките. На езика на уралските племена Итил значи просто река. 

Изразът „имали много вождове и князе през тия години, но само пет от тях, които се наричали крале, се именуват до крал Батоя” е най-силното доказателство за нашата теза. Той отговаря на факта, че в Именника са изброени само пет български владетеля преди Аспарух. Това са Авитохол, Ирник, Гостун (Органа), Курт (Кубрат) и Безмер (Баян). Очевидно Отецът е възприел Авитохол и Ирник като реално съществуващи владетели, наречени князе в Именника и крале в Историята. Все пак посочените години на живот на Авитохол (300 г.) и Ирник (150 г.) са му дали основание да съобрази, че през тези обширни интервали от време (общо около 450 г.) е имало и много други владетели, за които Отецът посочва, че техните имена не са известни.

Още един факт подчертава връзката между текста на Историята с този на Именника. Това е фактът, че посочените пет владетеля са наречени «князе» в Именника, а в Историята изрично е подчертано, че те «... са наречени крале».

Изразът „515 години” от Именника е заменен с „300 години” в Историята. Всъщност, това са само годините на Авитохол. Годините на Ирник са пропуснати, може би защото в Именника има неяснота за техния брой. В действителност в Именника е записано числото 105, но учените смятат, че е допусната грешка при преписването и го коригират на 150, за да се получи общ сбор от 515 години управление преди Аспарух. Вероятно Отецът също е открил тази ръкописна грешка и изпитал съмнение за истинския брой на годините на Ирник – 105 или 150. Корекцията на текста, която отец Паисий е направил се състои в пропускане на неясните години на Ирник. 

Второ силно доказателство за нашата теза е замяната на израза в Именника „...управляваха княжеството оттатък Дунава” с доста по-конкретния израз в Историята „...имали престола си във Видин и в Свищов покрай Дунав”. Причините за тази конкретизация са напълно разбираеми. По времето на написването на Историята, българи са живеели само на юг от Дунава и Отецът не е могъл да допусне, че някога българската държава е обхващала и земята на север от Дунава. Освен това при тогавашното равнище на знанията такова твърдение би било много неубедително за читателите. То би било възприето и твърде неприятелски от населението на влашкото княжество, за което се е смятало, че е сигурен съюзник на поробените българи. По времето на написване на Историята Видин и Свищов са били големи и важни градове и читателите биха могли да ги възприемат като минали центрове на българската държава. Освен това по това време никой не е подозирал, че истинските центрове на държавата са били далеч на изток, в Плиска и Преслав, които са открити около 130 години след написването на Историята.

Трето силно доказателство за нашата теза е следното изречение, вмъкнато в изложението на Паисий два абзаца след цитирания по-горе текст от Историята му: "...И подред именува в историята всички български царе, които са царували след него (Батоя), но ония, които изпърво са били крале, не са всички вписани в летописа." В това знаменателно изречение отец Паисий нарича "историята" и "летописа" някакъв познат нему документ, който изрично не е посочен, но очевидно е ползван за написването на История словенобългарска. В горното изречение Паисий отново подчертава, че не всички владетели преди Батоя (Аспарух) са вписани в летописа, но всички владетели след Аспарух са именувани. Такъв документ може да бъде само Именника на българските владетели, в който действително преди Аспарух са вписани имената само на пет владетеля, а след Аспарух са изброени имената на седем (!) поредни владетеля.

Горните данни, приведени от отец Паисий отсъстват в много по-подробната откъм дати, факти, имена и цитати книга на Бласиус Клайнер (История на България от Бласиус Клайнер съставена в 1761 г. Изд. на БАН. София. 1977). Очевидно в сравнение с отец Паисий, Бласиус Клайнер е ползвал много повече източници, но посоченият или само загатнат от отец Паисий източник (наречен от него "летописа", "историята") не му е бил известен.

Основателно може да се зададе въпросът - ако отец Паисий е познавал текста на Именника, защо не е цитирал дословно имената поне на някои от вписаните там владетели? А те са 5 имена преди Аспарух (Батоя) и 7 след него. Нито едно от тези 12 имена, с изключение на съзнателно откроеното име на Аспарух не е посочено изрично. Даже името на Аспарух е записано от отец Паисий като Батоя, а не като Есперих, както фактически ние го знаем от Именника. Засега е трудно, но не невъзможно да се отговори на този въпрос. Вероятно отец Паисий е чел текста на Именника, но не го е преписал дословно или го е преписал, но е загубил черновата поради което се е наложило да го цитира по памет. Възможно е някой друг монах да е чел Именника и да го е разказал на Отеца без да споменава имена. Твърде вероятна изглежда и трета възможност - Отеца да е познавал имената на 12-те владетеля, но да ги е пропуснал съзнателно с цел да не претрупва своето съдържание с имена, за които няма допълнителни данни.

В заключение, представените данни обосновават предположението, че отец Паисий е познавал и приложил в своята История словеноболгарска част от текста, открит от руския славист А. Попов в 1861 и известен днес като „Именник на раннобългарските владетели”. Това може да означава, че истинският откривател на Именника е всъщност първият български възрожденец - отец Паисий. Не е изключено именно този текст, вмъкнат между важни библейски писания да го е вдъхновил за написването на История словенобългарска...ОР+

Иван Танев Иванов

Източник protobulgarians.com