АНАЛИЗИ НА ПРОИЗВЕДЕНИЕТО

ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБОЛГАРСКАЯ ОТ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ
Началото на този период може да бъде отнесено към края на 16. в., когато признаците на всеобщата криза, обхванала Османската империя, стават все по-явни. В условията на политическа нестабилност и икономическа изостаналост промените в културния живот на колонизираните български земи се извършват бавно, колебливо  и мъчително, особено в сравнение със сходните им процеси в западноевропейските страни. Развитието съвсем не е устремно и праволинейно, а се осъществява мудно, с криволичения, при наличието и противоборството на множество разнопосочни и взаимно отричащи се тенденции, самите те породени от действието на разностранни фактори.Един от основните сред тях, който има пряко отношение към смяната на културните системи, е нарастващото значение на новия град като център на обществения живот.

Оформящите се малки занаятчийски градове съществено се различават от стария тип градове, които са били преди всичко военно-административни центрове. Малкият занаятчийски град е място преди всичко за стопанска дейност, населението му в по-голямата си част се състои от самостоятелни занаятчии предприемачи, които осигуряват препитанието си чрез разнообразна производствена и търговска дейност.

А тя изисква и изгражда нов тип хора, с нови интереси, разбирания и представи за света и силите, които го движат и управляват.Затова е напълно закономерно, че именно от тези малки градчета - Котел, Етрополе, Копривщица, Банско, Калофер, Елена, Габрово и др. - излизат онези скромни книжовници, които подготвят духовната почва на Българското възраждане. Дълго време тяхната дейност няма творчески характер, поне не в смисъла, в който я разбираме ние днес. Тогава не може да се говори за книжовна продукция, т.е. за създаване на нови и относително оригинални произведения, а по-скоро за трансдукция, т.е. за превеждане, пре-правяне, пре-работване, съкращаване и допълване, компилиране и адаптиране на заемани готови текстове.

На този фон ярко се открояват двете големи фигури на Ранното българско възраждане - йеромонах Паисий Хилендарски и епископ Софроний Врачански.Годината 1762, през която Паисий Хилендарски написва „История славяноболгарская“, със сигурност не бележи началото на Българското възраждане, но условно може да бъде приета като начална точка на нов етап в развитието на културните процеси през тази епоха.

Макар че по светоглед и метод на работа Паисий все още принадлежи в немалка степен на Средновековието, в неговото кратко съчинение могат да бъдат открити много черти и качества, които по-късно определят облика на новата българска литература - то е новаторско и оригинално по жанр; натоварено е с много функции; отличава се със сложна рецептивна организация или „програма за четене“, закодирана в текста; присъща му е силна ангажираност с обществените проблеми.

Каква е темата на Паисиевата история? Този въпрос не би следвало да ни затруднява - тема на всяко историческо съчинение обикновено е миналото на народа, към който принадлежи неговият автор. Да, но миналото има различни аспекти, някои от които могат да бъдат обект на по-съсредоточено внимание и подробни описания, а други да бъдат оставени в периферията и споменати съвсем накратко. А нерядко се случва да бъдат и напълно пренебрегнати или умишлено премълчани. Именно този подбор, подреждане, степенуване и съчетаване на описваните събития и лица най-добре разкриват намеренията на автора.

Тематичните акценти на „История славяноболгарская“ са посочени в подзаглавието й: „За народа, българските царе и светци и за всички български деяния и събития“. С първата дума нерядко се е спекулирало - в смисъл, че народът излизал на преден план като творец на историята, преди царете и светците. А всъщност тук става дума за историята на племето - за произхода на българския род и език, за това, откъде идват българите, защо са ги нарекли така и как са населили сегашните си земи - накратко казано, за родословната (генеалогичната) история на българите, която е първият тематичен център.

Царете“ и „светците“ обозначават другите два основни тематични центъра - политическата (историята на българската държавност) и църковната история на българската държава. Четвъртото тематично ядро е културната история, видяна през делото на светите братя Кирил и Методий.

Но освен към българската генеалогична (частта с надтекстово заглавие Историческо събрание за българския народ. Изпърво откъде са произлезли…), политическа (частта За царството на българите), църковна (Имената на българските светци) и културна (За славянските учители) история, Паисий насочва вниманието си и към историята на съседните народи, особено на сръбския. Това също е важен момент при изясняване на неговите намерения.

Тематичната разностранност на Паисиевата история е в хармония с нейната функционална многопосочност. Най-малко пет са основните функции, които този текст трябва да изпълнява:

1. Познавателна - да даде обща информация за произхода на българския народ, за периодите на възход и падение в неговата дълга история, за отличителните му качества, заслугите и предимствата му спрямо останалите народи;
2. Апологетична - да възхвали мощта на българското царство, храбростта на българите в битките (Паисий сам нарича съчинението си „историйца за десет царе и двама крале, които били най-силни и благополучни между другите български царе“), величието на славянските първоучители, възвишеността на българските светци;
3. Полемична - да оспори състоятелността на всички нападки срещу българския народ, от която и страна да идват те - гръцка, сръбска, руска или украинска;
4. Изобличителна - да посочи кои са родоотстъпниците и отцеругателите и да ги заклейми;
5. Развлекателна - да осигури занимателно четиво, с което читателят да прекара част от времето си в „разумна наслада“.


"История славянобългарска" от св. Паисий Хилендарски. Това е първият (Котленски) препис от Св. Софроний Врачански (1765 г.), който се съхранява в Народната библиотека "Св.св. Кирил и Методий" в София.
Текстът не е насочен към един общ и единен адресат - българският народ, както често се твърди, а в отделните си части се обръща към конкретни социални и културни групи и слоеве в тогавашното българско общество. Те също не могат да бъдат сведени до две групи - родолюбци и отцеругатели, патриоти и родоотстъпници. Първата категория читатели е очертана още в началното обръщение: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното  за своя род български…“

В тези редове се уточнява, че предвижданите възприематели са: първо, не само читатели, но и слушатели, т.е. книгата е предназначена не само за индивидуално, но и за групово възприемане; второ, съчинението е насочено не към целия български род, а към характеризирана част от него - тези, които имат активно отношение към съдбата на своя род и отечество (стандартният новобългарски превод „читатели и слушатели, роде български“ тук, впрочем, както и на много други места, е неточен - би трябвало да бъде „читатели и слушатели от рода български“); трето, възприемателите са маркирани по народностен (българи), а не по верски (християни) признак. Специално внимание се обръща на грамотните хора от посочената категория читатели „всички други племена и народи своя род и език знаят, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език“. Подканата е недвусмислена, като малко по-късно е повторена и конкретизирана: „Преписвайте тая историйца…“Така в рамката на първата категория възприематели се оформят два читателски образа.

Първият е налюбознателния читател, който иска да узнае миналото на своя народ и е загрижен („ревнует“) за неговата съдба, за репутацията му сред другите народи, но не е книжовен  и не може да помогне в разпространяването на книгата, освен ако не притежава средства, с които да заплати преписването й.
Вторият образ е на читателя съмишленик и сподвижник, който не само ще усвои информацията в книгата, но и ще съдейства със своите умения за нейното широко разпространение, като „разказва, гордее се и преписва“.

П. Динеков предполага, че „тази група грамотни, образовани читатели, която Паисий въвежда в тайните на историческото изследване, вероятно са монаси с книжовни интереси“. Трябва да се отбележи, че призиви към този тип читатели са редовно срещани в славянската историография от този период и че Паисий може би е познавал някои от тях.

Във втората категория читатели попадат всички ония, „които не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи“. Паисий все пак се надява, че тяхното поведение се определя от заблуда и невежество и то ще бъде променено, след като прочетат историята му. Тези читатели са характеризирани само количествено („аз видях, че много българи постъпват така“) и по никакъв друг начин.Твърденията, че това са били заможни хора, търговци, на които Паисий противопоставя „простите орачи, копачи, овчари и занаятчии, верни на своя език и род“, нямат никакво основание в текста. 

Твърдението, че именно простите орачи и копачи са предвижданата публика на „История славяноболгарская“, е резултат от некоректно изграден силогизъм. Неговите две предпоставки са: първо, съчинението е насочено към целия български народ; второ, по-голямата част от този народ са, според самия автор, „прости орачи и копачи и овчари и прости занаятчии“, следователно именно те са желаните и очаквани читатели и слушатели на неговата история.

Вече посочихме, че първата предпоставка е невярна. Уточнихме и основните категории читатели - тези, които са загрижени за своя род и отечество и имат желание да узнаят нещо повече за неговата славна история, и другите, които се срамуват от българския си произход и са увлечени от чужди обичаи и език...А българският народ не се състои от тези две групи, извън тях остават хората, които нямат никакво отношение към тези проблеми, т.е. нито се интересуват от своите „бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са живели и прекарвали“, нито пък са увлечени от чужд език и се „влачат“ по чужди обичаи. Просто те се изцяло погълнати от проблемите на винаги трудния всекидневен български живот, без да имат време и възможности да се интересуват от по-висши духовни и национални проблеми. А именно в тази група попадат орачите, копачите и овчарите, както и занаятчиите, които много години по-късно успяват да се позамогнат, изучат и станат една от най-активните читателски групи.

И неговата стратегия успешно се е осъществила, както личи от епизода, разказан от Петко Славейков: „…под мое ръководство като по-начитан, ние сглобихме и съставихме от двата ръкописа една история и с нея ний двама с Драганова станахме първите явни проповедници на българщината, т.е. на българската история в Търново; ходехме един на една страна, а друг на друга страна да я четем и проповядваме, обикновено же аз между казанджийския еснаф и бакалите около казанджиите, а той на Долна махала по табаците.

Съчинението на Паисий не може и не трябва да бъде разглеждано като изолирано изказване, плод на някакви емоционални притеснения или гневни изблици на нейния автор. То е реплика в напрегнат диалог или спор, който се води не само между атонските монаси. Става дума за идеологически спор, който се води  на различни равнища от големи общности от хора - препирня,  в която участват цели народности, разбира се - не хорово, а чрез свои авторитетни представители.

Той е започнал отдавна (примерно с фалшификациите на българската история в гръцките исторически съчинения), следователно творбата на Паисий трябва да отговори на много въпроси и предизвикателства, съдържащи се в предишните изказвания по този спор (оттук и полемичната функция на „История славяноболгарская“). Тя трябва да опровергае гърците, които „поради завистта и ненавистта, която имали към българите, не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, но накратко и противното писали“

А също да отхвърли сръбските домогвания, които „и досега укоряват българите. От безумие им се струва, че отначало са били по-славни от българите с кралство и войска, и земя. Но не е така. Всички народи на земята знаят българите и във всички истории се свидетелства и се намира писано. За сърбите няма никъде никакво писание, нито свидетелство в латинските и гръцки истории“.

Не се отминават и русите, и украинците: „При все че москалите, русите, сърбите и други се хвалят, че те по-напред са приели славянските букви и кръщението, но не е така. Не могат да представят за това никакво свидетелство. Ако и москалите, и русите да пишат за това, но гръцките и латинските летописи показват.“ Именно затова Паисий отделя такова внимание не само на българската, но и на историята на съседните или родствените народи. Същевременно Историята трябва да предвиди реакциите на техните представители спрямо предизвикателствата, които самата тя отправя (като сочи например първенството на българите в редица области). Паисий използва много и твърде разнообразни по своя жанр извори.

Освен историческите трудове на Цезар Бароний и Мавро Орбини той черпи материал от жития, похвални слова, царски грамоти, „Стематографията“ на Х. Жефарович, Пролога, Кормчаята, правила и служби на български светци и пр. Всеки от фрагментите, които той заема, въпреки че бива подложен в една или друга степен на преработка, привнася различни жанрови черти в произведението му, което допълнително затруднява неговата жанрова идентификация като цялост. Жанровото новаторство на „История славяноболгарская“ би могло да бъде по-добре оценено на фона на традициите на българската средновековна историография. 

Нейният жанров репертоар не е особено богат, поне ако се съди по паметниците, които са съхранени. Освен летописните надписи и летописните приписки се срещат още исторически разкази, апокрифни летописи и кратки хроники (основен, но слабо продуктивен жанр). Липсва същинска историографска творба - хроника, а още повече история, пък макар и кратка. От тази гледна точка „История славяноболгарская“ би могла да се разглежда и като върхово постижение на българската християнска историография, която според изследователите съхранява всички свои характерни особености до края на 18. в.

Но въпреки несъмнената си обвързаност със средновековната историография съчинението на Паисий съдържа и много нови черти. Именно тяхното определяне и резултатът от съчетаването им със старите затруднява литературните историци и ги кара да прибягват до определения от рода на: „Творбата на Паисий в жанрово отношение е единствена по рода си - нито строга научна история, макар че в нея се появява критическият елемент, нито чиста публицистика. Това е своеобразен жанр, смесен, бихме казали.“ 

Думата ‘istoriaв старогръцкия език означава изследване, разследване,търсене, установяване

Методът на първите историци (примерно на Херодот) се е състоял в разпитване на очевидци на събитията, т.е. в нещо като разследване на това, какво се е случило, как е станало, кой е участвал и т.н

Или историкът е бил човек, който e трябвало да установи истинността на фактите за случилото се. Той е нямал правото чрез маниера на изложение да въздейства емоционално върху читателя, не е могъл да изгражда и сюжет - всичко е трябвало да бъде описано в естествената си последователност.

Именно в това е разликата между древния летописец или средновековния хронист и съвременния историк - „за летописеца отбелязваните събития са били също така и структура на неговата история, докато историкът вижда тези събития като исторически явления, които могат да бъдат свързани от определена концептуална конструкция, не само по-обширна, но и различна по форма от тях“. 

Заниманието с история по това време се разглежда като служене на гражданството и изпълнение на патриотичния дълг. В Рим по времето на т. нар. младши аналисти историята също активно се използва в политическата борба и разказите на историците много често са съзвучни на социално-политическите условия и отношения, характерни за тяхното време

В съответствие с пристрастията си аналистите пропускат някои събития, в описанието на други нещо видоизменят, променят акцентите и т.н. И всичко това се върши най-често от патриотични подбуди, от стремеж за възвеличаване на отечеството. Чистият исторически интерес, доколкото въобще съществува такъв, нерядко отстъпва пред политико-патриотичния.

Несъмнена е и значимата роля на публицистичния елемент в „История славяноболгарская“. Само че използваното от повечето изследователи разбиране на „публицистичност“ като открито и страстно говорене по актуални, злободневни въпроси, не е удовлетворително. То не уточнява, а, напротив - размива жанровите очертания на Паисиевата творба. Когато говорим за нейната публицистичност, по-добре е да се придържаме към разбирането за публицистиката като особен род творчество, което е свързано с формирането и изразяването на общественото мнение.
Или, с други думи, като един от начините за колективна ориентация в действителността, като пряк наследник на първичния синкретизъм на човешкото мислене.

Съчинението на Паисий може да се нарече и публицистично, доколкото в него рационалните методи за изследване на миналото и осмисляне на настоящето се съчетават с образно-емоционални внушения, постигани с риторични средства за въздействие. Несъмнено е желанието на автора да формира определена насоченост на общественото мнение, да осъди определени начини на социално поведение и да поощри други. 

Другата му основна цел е да възстанови историческото съзнание на българския народ.Но желанието му е не просто да възкреси паметта за отминалите събития, а да възстанови в общественото съзнание трите темпорални измерения на родовото битие: минало, настояще и бъдеще.

Само обвързването на тези три модуса на времето (върху основата на настоящето) може да трансформира статиката на спомена и съзерцанието на славното минало в динамиката на целенасочеността и предвиждането на по-добро бъдеще. 

А именно тази е свръхзадачата, която си поставя и успява да разреши „История славяноболгарская“.Макар представеният тук кратък анализ да не обхваща всички аспекти на разглежданата творба, той все пак е достатъчен, за да бъдат отхвърлени хипотезите и становищата за средновековния характер на историографските идеи на Паисий Хилендарски. Вместо универсална средновековна хроника той създава национална история, т.е. пълна биография на българския народ от появата му на историческата сцена до времето, когато изгубва своята политическа и културна самостоятелност.

Именно така трябва да се тълкува последната част от подзаглавието - „в въсехъ деаниа и битиа болгарскаа“.Паисий не само събира и обобщава известното за миналото на българския род и държава, а възприема загубата на суверенитета й като национална трагедия, като драма, която изисква не просто преразказване в духа на старите хроники, а осмисляне във философско-исторически план, което може да се постигне само в жанра на националните истории, създавани в епохата на национално възраждане.
© Данчо Господинов, 2001
Източник liternet...OP+


ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ - ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА

С Паисий Хилендарски и неговата “История славянобьлгарска” започва епохата на бьлгарското Вьзраждане. Това е епохата, когато бьлгариньт се осьзнава като бьлгарин. Борбите за национално освобождение навлизат в нов етап.

“История славянобьлгарска” е истинско всенародно четиво – нещо невиждано и неповтаряно в бьлгарската култура от Вьзраждането насам. Тя се е считала за свята книга – свята и опасна. Пьрва тя показва на бьлгарите, че са имали славно минало, велини царе и подвизи. Патриотичният елемент не просто печели, грабва читателите. Времето е имало потребност от подобни чувства и Паисий я задоволява. Но историята се четяла не само заради чувствата, а защото по сьщество е един увлекателен приключенски разказ. Има тук нещо от мистиката на апрокрифните разкази с библейски сюжети. В тях доброто винаги е преследвано от злото, но злото е наказвано. Това именно е историята на бьлгарския народ: страдали сме, но сме и побеждавали. 

Хилендарския монах не е учен и няма сьзнанието за научността на факта, за да го проверява и сьпоставя. За него, а и за човека от Вьзраждането фактьт е такав, какьвто е и другите книги – свещен и неподлежащ на сьмнение. Кой оспорва истините в Библията и в другите свещени книги? Самата “История …” на Паисий е своеобразна библия на бьлгарския народ и точно така се е вьзприемала от своите читатели.


Както и се вьзприема днес творбата, както и се тьлкува и да се оценява нейното значение, мястото й в историята на бьлгарската литература остава с неутразима роля, която е изиграла в зората на националното ни осьзнаване. Много учени са изследвали живота и делото на Паисий. Една малка част от тези изследвания са сьбрани в тази книга, за да помотнат на всички, които изучават пьрвата книга на бьлгарския ренесанс. Тук няма спорове, дискусии, но са потьрсени различни гледни точки, различни подходи в анализа. Това очевидно е било вьзможно, защото “История славянобьлгорска” е едно велико произведение на бьлгарския дух.


“История славянобьлгарска” представлява сбито и ярко изложение на историческото минало на Бьлгария в духа на тогавашната историогеографска традиция. Подобно на своите ренесансови предходници, Паисий обрьща погледа си кьм миналото, за да тьрси там идеали, упование и надежда. Но неговият поглед не се отнася кьм античната древност, а спира вьв вековете на бьлгарското средновековие. И той започва да разказва за храбрите бьлгари – “люти на бран”, за това “колико били знаменити крали и цари болгорских”, на които се подчинявали много народи и земи, за бьлгарската цьрква и патриаршия в Тьрново. Паисий интерпретира миналото в силно националистичен и романтичен дух. Този дух прозира и в онези страници, кьдето той разглежда срьбската и грьцката история.

Из анализа на миналото, направен в духа на романтизма, Паисий извежда своите назидателни заключения, които са подчинени на определени исторически цели. Преди всичко той си стреми да пробуди националното чувство, мисьлта за принадлежност кьм бьлгарския нарад. В името на тази цел той атакува тези, които се срамуват от своя род и се увличат по чужд език. И като припомня, че бьлгарите са имали царство и господство, че са били славни и че макар сега да са бедни, “прости ораче и копаче, и овчарче и прости занаятлии”, те са достойни за уважение. Паисий гневно жигосва отцеругателите, които се срамуват да се нарекат бьлгари. “О, неразумни и юроде – се провеква той. – Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой език и не думаш!”


С тези разсьждения Паисий логически чертаеполитическата праграма на новата епоха, която се базира главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази бьлгарската народност в условията на робството и да се осигурият условия за нейното икономическо развитие. Кьм тази идея Паисий подхожда от позициите на историографа. От историческото чувство на народа, вьплатено блестящо в неговия труд, той се опитва да обоснове правата на бьлгарите.


Оттук нататьк неговият мироглед представлява смесица от ренесансави мотиви, просвещенски настроения и политически национални интереси. В политическо отношение Паисий акцентира главно на националното обособяване на базата на езика, писмеността, културата и историческите традиции. Така в неговия мироглед се отразява идеальт на Просвещението. Той мотивира и защитава идеята за духовно обособяване на бьлгарите чрез отхвьрляне на цьрковната опека и културното влияние на гьрцизма и чрез вьзстановяване на бьлгарската цьрковна йерархия. На трети план в неговата политическа доктрина излиза идеята за бьлгарската дьржавност, т.е. историческото право на бьлгарите за дьржавно обособяване. Паисий залага на победата на християнските сили срещу полумесеца, да вярва в Европа, която носи честния крьст, да отправя надеждите си кьм славянството, преди всичко кьм Русия – “голямата северна страна”. Но Паисий предлага и сьвсем оригинални идеи. За прьв пьт той обосновова идеята за иманципацията на бьлгарите в балканвския свят. Така той успява да формулира една национална програма, с богати, макар и непьлно избистрени и доказани идеи, плод на великолепната, историческа и политическа интуиция на атонския монах за бьдещи цели и задачи на епохата. 


Без да сьздава нова идеологическа система, Паисий успява да долови трепетите на буржоазната епоха, да преработи през своя патриотичен дух идеите на новото време, да направи от тях знаме за нацията. В такьв смисал ниговата идеология, неговият мироглед и политически концепции имат буржоазен характер.


Паисиевият мироглед, бьдейки по своята социална характеристика буржуазен, отразява дьлбоко потребностите на общественото развитие. В ранните зори на Бьлгарското вьзраждане, когато социалната диференциация е недостатьчна, когато бьлгарското общество като цяло изпитва гнета на чуждото робство, когато зараждащото се национално чувство доминира над гласовото чувство, пробуждащия се буржоазен национализьм отговаря на интересите на цялото общество и представлява могьщо орьжие за национална еманципация. В такьв смисьл буржоазната идеология на Паисий Хилендарски става национална идеология, идеология на цялото общество в начеващата борба за духовно и политическо освобождение.

Един от мотивите,който го е заставил да напише историята е неговото национолно чувство и самосьзнание. Паисиевото дело е немислимо без това чувство и самосьзнание, които не могат да бьдат дадени отвьн като готови психически форми, а се явяват резултат на един по-дьлбок духовен живот. В историята на нашето Вьзраждане Паисий е пьрвата крупна личност, която се явява с ясно определено сьзнание за народността, кьм която принадлежи, за духовно сьстояние, в което се намира тая народност, и за средствата, чрез които трябва да се пробуди. Паисий живо е чувствал бедствията и страданията на своя народ, и то много по-дьлбоко от самия народ – толкова силно го е обичал, чувствал е горчивите обиди на сьрби и гьрци, неговото унижение е считал за свое унижение. 

Един от малцината вьзродители на нашия национален дух, той е счел за свой неотменим дьлг да понесе и узкупи унижението и страданието на цял народ. В послесловието с една трогателна наивност той загатва за най-интимния мотив, който го е заставил да напише историята на бьлгарите: “По-мало снедаше ме ревность и жалость по рода своего болгарского…” колко много говори само тук единичния израз снедаше ме и с каква непосредственост разкрива националното чувство на Паисия! Неговата ревност и жалост са били тьй силни, че никакви пречки не са могли да го отбият от твялдото намерение да вьзкреси предишната слава на народа, да напише неговота история. Националното самосьзнаване на Паисия се характеризира с дьлбока вяра в бьдещето на народа. В тая вяра и в готовността да стори нещо за пробуждането на забравеното бьлгарско племе се сьдьржа неговия оптимизьм, който крепи волята и енергията му и който ние не можем долови както в неговото негодуване, загдето бьлгарина продьржава да тьне в невежество и равнодушие, тьй и в относителна негова скрьб. 

Чрез историята човек престава да бьде прост и незнаещ, след като е изучил историята на своя народ, той няма да се срами, кога го питат нещо из нея, ще може да говори. Изучаването на историята може да ни достави умствена наслада, понеже историческите сведения ни дават вьзможнаст да хвьрлим поглед отвисоко вьрху далечното и близко минало на народите, вьрху всичко онова, що се е вьршило и вьрши. Историята ни разкрива непостоянството на щастието и сполуката, показва ни изнемогвонето, падането и изчезванито на народи, които нявга са били силни и велики. А най- ценната нейна поука е, че каот ни запознава сьс суетата и пустотата на тоя свят, учи ни да го презираме: ”Чети историю! И оть нея познавь суету мира сего, обучай се прьзирати его!” от всичко, което ни излага историята, ние можем да извлечем трайна полза, да се приучим да управляваме себе си, да черпим подкрепа в несретите на живота, да побеждаваме враговете си, да укротяваме метежните и да живеем в мир.


Пряката задача на Паисия е да пробуди у бьлгарския народ сьзнание за свой език, своя бьлгарска земя, да му внуши, че е имал свое бляскаво историческо минало, което му дава право да се мери с гьрци и сьрби, нещо повече – да се поставя в много отношения над тях. Като главни атрибути на народността той изтьква езика, земята и миналото. Тогавашното време не е могло да се домогне до друго схващане на народността – гьрците са заплашвали с унищожение бьлгарския език, турците са владеели бьлгаската земя, а миналото е било забравено и загьрнато в мрак. Пьрвата Паисиева цел е да пробуди у бьлгарина сьзнание за ценността на радния му език, тьй както е спазен той и в писмо, и в слово – език, който има право но сьществуване, както и грьцкият. За Паисия езикьт е най-верният и сигурен пазител на народността. На много места в историята той увещава своите сьбратя да знаят и пазьт родната си реч, хули ги, загдето се срамуват и отричат от нея и усвояват чужд грьцки език, с който се гордеят. 

Познато е неговото вьзклицание: “О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречешь болгаринь и не четешь по свой езикь и не думашь?”. С негодуване той порицава незачитането, с което бьлгариньт се отнася кьм своя род и език. Може да се каже, че Паисий е пьрвият книжовник в новата ни литература, който има ясна представа за значението на национолния език и за когото език и народност образуват една неделима цялост. 

Паисий се домогва да вьзкреси историческото минало на бьлгарите, 
за да им напомни, че макар и да са в робство сега, имали са някога царство побеждавали са други народи и са били самостоятелен народ. Ньколко пьти той осьжда простите и заблудени бьлгари, загдето не ценят историческото си минало и националните си светини. За да постигне целта си – да накара бьлгарите не само да се интересуват от своето минало, но и да се гордеят с него, - Паисий го идеалезира. Идеализацията засяга еднакво и народа, и земята му, и неговите владетели. Бьлгарския народ е обрисуван като надарен с висша справедливост, като сьдия на своите господари. Бьлгарската земя е “добра, красна и изобилна”, а бьлгарските царе са достойни владетели на своя народ, велики и победоносни. За да разкрие пред своите сьбратя още по-ясно духовния и политическия гнет, що лежи над тях, той изтьква реския контраст между вьзвеличеното историческо минало и печално настояще – между подема и падението. На някогашната бьлгарска писменост и просвета, от които са се ползували и други славяни, той противопоставя дьлбокото невежество на народа. 

Историята се явява като мощно средство за национално пробуждане не само у нас, а и у други народи, които са живели приблизително при сьщите исторически условия. Вьзраждането на югозарадните славяни започва с идеализация и култ на историческото минало, с патетични вьзгласи кьм старината. Понеже настоящето е било плачевно и безутешно, народьт е дирел своето човешко право за сьществуване в миналото, което фантазията е украсявала с образите на велики национални герои. Миналото се е посочвало като залог за едно по-светло бьдеще. Както Паисий избира историята като средство за пробуждане на национално сьзнание, тьй сьщо и в начина, по който се отнася той кьм миналото. 

Отношението на Паисий кьм историческата действителност е патриотично и романтично, а не научно. Понеже не всички исторически факти и данни подкрепят патриотичните вьзгласи на Паисия, понеже няма достатьчно исторически источници, за да дири в тях обоснование на своите тенденциозни твьрдения, той прибягва до фантастични измислици. За него миналото е загьрнато в мрак и той прониква в тоя мрак сьс своето национално чувство и с изобретателното си вьображение. Там, кьдето историята изчерпва своите данни, той ги допьлва с фантазията си. 

Много пьти Паисий продьлжава своя разказ от онзи момент, в който историята го е прекьснала поради липса на сведения. Сьс склонността си да идеализира миналото той се опитва да разкрие онова, което в источниците е вьзпроизведено неясно и тьмно, като заличава често границата между измислицата и историческата истина. Обикновено Паисий преправя историческите факти или пьк ги разкрива само от едната страна – и то от тая, която е в сьгласие с неговата пряка цел. Покрай това премьлчава някои неща, които не говорят в полза на бьлгарския роди затьмняват неговата минала слава. Изобщо Паисий реконструира миналото, вьзпроизвежда го, ала не такова, каквото е било всьщност, а в сьвсем друг вид, за да може то, вьзсьздадено, не само да сьответства на неговите идеали, но и да поддьржа общите национални домогвания. От разхвьрлянити и разсипани руини той строи величествени кули, в които се носи вьзкрьсналата слава на бьлгарското име. 

Когато изврьща поглед кьм миналото, той чува само победния звьн на бьлгарското орьжиеи вижда как едно избрано племе, водино от великите вождове, сьбаря преградите на своя пьт, вьззема се кьм висините на нечута слава – ала в момета на самозабрава навлича вьрху си гнева божи. Векове то е понасяло безропотно наказанието, отсьдено от бога, изкупило е сьс страданията си прегрешенията на миналото и сега – не трябва ли наново да подеме прекьднатия пьт?
Стремежьт на Паисия да заинтересува бьлгарскети четци с нагледни, изпьстрени с множество подробности исторически описания личи в начина,по който той характеризира отделни личности, особено бьлгарски царе и светци. Тия личности, на които се спира сьс симпатия, са обрисувани особено ясно. Вьв вьображението на простия четец те са изпьквали като цьлостни, отделни образи с определени вьншни и душевни черти. С няколко сполучливо подбрани израза Паисий сьумява да обрисува и характеризира бележитите личности в бьлгарската история – Костантин Шишман, Александьр, Симеон. 


Черковнорелигиозните елементи в неговият мироглед са напьлно проявени в Славянобьлгарската история. Всички сьбития, исторически преврати имат за него винаги едно обяснение: божията воля. Тя стои над всичко е и пьрвопричина за всичко. Тая висша воля управлява и предопределя сьдбите на отделните лица и народи, на никой не може да се противопостави. Макар и д аса неизповедими нейните пьтища, тя винаги е справедлива. Цялата история на човечеството не е нищо друго освен реализация на тая божествена воля и висша справедливост. Понякога, пише историкьт, струва ни се, че Бог е престанал да се грижи за нас и че завинаги ни е забравил, ала ние се мамим. Струва ни се, че бьлгарския народ е отхвьрлен и забравен от Бога, обаче никой не може да изчерпи разума божи и да узнае какви сьдбини чертае Бог на бьлгарското племе. От где да знаем ние,че Той няма да вьзкреси един мьртьв народ? 

Фактьт, че тая история е намерила широк прием между бьлгарите и е оставила трайна следа в тяхното сьзнание, ясно показва, че идеите, изразени в нея, са назрявали постепенно поотрано в духовния живот и че нашето вьзраждане трябва да се схваща като резултат на непрекьснатата духовна еволюция, която започва преди Паисий. Тая история не би оказала такова силно вьздействие, ако средата, за която е била предназначена, беше лишена сьвсем от вьтрешни условия да усвои и асимилира нейното сьдьржьние и да се сроди с нейния дух. Паисий е имал ясно сьзнание за значението на своя труд и е казал на своите потомци и сьвременници да преписват и разпространяват историята. Много са тези, които са се отзовали на Паисиевия завет. По неговите стьпки трьгват редица ученици и последоватили, които не само преписват, но и преработват и разпространяват между народа Славянобьлгарската история. 
Благодарение на Паисий мнозина грькомани бьлгари са се отричали от гьрцизма и са се преврьщали в убедени родолюбци. 

Нашата литература започва с “История славянобьлгарска”. Нейното значение се сьдьржа вьв вьздействието, което е оказала вьрху националната среда. Нейната цел е вьзстановяването на историческата истина и пробуждането на бьлгарския народ. 
Източник kaminata


ОБРАЗЪТ НА  “ТУРЧИНА” В БЪЛГАРСКАТА ПРОЗА ОТ XIX и XX в.: ТЕМА И ВАРИАЦИИ ПО ЕДИН МИТ НА БАЛКАНСКАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕНТИЧНОСТ 

Това, което правя, е без съмнение създаване на нови митове. Опитвам се да обясня историята на обществото и неговото бъдеще, бъдещето на човека с най-далечното минало, в което се крие истината, тласнала го напред … Митът не е животът, прекаран през ситото на мисълта, а преживяното, изразено в образи.
Борислав Пекич, Златното руно

Твърде често писателят се запретва да демитологизира историята, докато историкът допринася не само за опазването, но и за създаването на митове(...). Ако позволите да говоря за себе си, поначало ми е безинтересна всяка тема, която се явява в унисон с утвърдени митове. Съблазнява ме само онази, която иде да разнищи един мит, да го замени с правоподобна логика.
Вера Мутафчиева

“Чрез проявения от бога гняв биде позволено на враговете люто да се ярят на благочестивите, и голяма беше дързостта на нечестивите срещу благочестивите. О позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра: едни като се изпоплашиха от страх, някои като се омекчиха чрез ласкателства или като бидоха победени чрез материална придобивка, други пък се присъединеха към враговете, като – поради простотията си – се подмамваха чрез писма и хитрост.”

Така Йоасаф Бдински оплаква падането на Търново под османско владичество през 1393; три години по-късно идва ред и на Видин, останал независим до този момент – териториите на българското царство, разпокъсано и отслабено от междуособните войни, стават част от огромната многокултурна и многоезична османска империя, България бива заличена от политическата карта на държавите до 1878 година. Липсата на надеждни източници в България за периода след османското нашествие и, особено, яркото и болезнено пресъздаване и в литературата и във фолклора на спомена за смутните времена (руско-турски войни, вътрешна анархия в края на XVIII - началото на XIX в., “кърджалийско време”), който  историографията ще превърне по-късно в характерна черта на целия османски период, дават основания за формулиране на тезата – вече доста нюансирана – за “националната катастрофа”.

В наши дни, макар и все още ограничен, достъпът до регистрите и другите турски архиви, дава възможност значително да бъдат смекчени твърде черните краски на тази картина, на стереотипите и схемите в националната митология, както и да бъдат очертани по-ясно диференцирани периоди в петвековния период на османската окупация на България. Днес историците ревизират доминиращата историография, носеща отпечатъка на национализма в началото на миналия век и особено по време на комунистическия режим и създаваните от нея устойчиви митове, сред които изпъква митът за масовото и насилствено ислямизиране на християнското население. Известно е, че в османската империя християни и евреи – “хората от Книгата”, са се ползвали със специален статут, несъмнено свързан с тежки данъци, но и с права, с известна закрила, както и с относителна религиозна и културна толерантност.

Това, което ще ни занимава в настоящото изложение, е, естествено, не толкова историческата истина, колкото изградената от писателите представа за “османеца”, (т. е. за “турчина”, както масово е наричан в българската литература), защото, както уместно подчертава Николай Аретов, “от гледна точка на националната митология и на колективното съзнание е важно не дали едно събитие се е случило, а дали се вярва в него. В историите за насилственото ислямизиране се вярва и това ги прави актуални.”

Взимайки за отправна точка наследения от миналото отрицателен образ, залегнал още в История славянобългарска на Паисий Хилендарски през 1762 и Житие и страдания грешнаго Софрония на Софроний Врачански (1805-1812 ?), ще проследя развитието на тази представа и топосите, които тя поражда, в българската проза в следосвобожденския период до средата на XX в., както и нейните варианти; ще се опитам да вникна в мотивите за появата им в различни социално-политически условия, под въздействие както на промените във вътрешната политика и начина, по който се изживява следосманския период, така и на политиката на българското правителство към мохамеданското население - помашко и от турски произход, и не на последно място, на отношенията на България със СССР и с Турция.

Образът на турчина, наследен от миналото
Пишейки през 1762 своята История славянобългарска, дала според историците и литературните критици начало на Българското възраждане, Паисий Хилендарски се обръща към своите съвременници с намерение да пробуди националното им самосъзнание, увещава ги да не загърбват българското, въпреки двойния гнет: политически и социален, упражняван от османците, културен и религиозен - от висшето гръцко духовенство и “фанариотите”. Смята се, че именно в това произведение за първи път се появява отрицателният образ на турците, представени като крадци, грабители, жестоки тирани, поругаващи християнската религия: “Но турците по божия воля в това време надвили и взели Търновград и поробили и завладели цяла България. 

Оттогава и досега те държат в робство и угнетяват българската земя. Турците завладели българската земя и царство през 1370. (…) Хората в онова време имали голяма тъга и жалост под турската власт. Избирали черквите, които били хубави, и ги обръщали в джамии; така отнимали черковните и манастирските места от християните: и големи къщи, и ниви, и лозя, и хубави места, каквото пожелаели, грабели. (…) Следващото поколение полека-лека навикнало да живее с турците. Така и турците изпърво били свирепи и големи грабители. Когато се затвърдили в Цариградското царство, научили много от християнския ред и право и за известно време в началото престанали малко, засрамили се да ограбят незаконно християнските вещи и имота им. Но в сегашно време окаяните пак нямат никаква правда, нито съд. (…) На първо време турците избили многоброен български народ по градовете заради християнската вяра, но хората поради простота и безгрижие не описвали страданието им и така страданието и имената им преминали от род на род в забрава.”

Така ги описва и Софроний Врачански в Житие и страдания грешнаго Софрония, с тази разлика, че в случая става дума за автобиографичен разказ, в който фактите са представени като лично преживени от автора. Тези два текста се приемат за първите, в които намира място отрицателният образ на османеца в българската литература, който ще просъществува няколко века, включително и в наши дни.

В статията си “Турците в българската книжнина, XV-XVIII век” историчката Росица Градева, автор на много студии по история на османската империя, подлага на анализ този образ на турчина в литературните произведения – проповеди, жития на светци и мъченици, апокрифи и истории на България, писани до XVIII век. Тя си поставя за цел да “разкрие историческите корени на съществуващи и до днес настроения и предубеждения”. Авторката се позовава на официални документи на шериатския съд и на фетви на османски шейхюлислями (висши верски сановници в османската империя). 

Проучването на тези християнски и мюсюлмански материали показва, че както за османската власт, така и за християнската рая, установеното разграничение се основава не на етнически принцип или на “националност” (непозната категория в балканския манталитет до началото на XIX век), а на религията, откъде идва и поставянето на знак за равенство между мохамеданин и турчин, православен християнин и българин; за българите, които приемат исляма, се казва, че се “потурчват”, колкото до българските католици, те се възприемат от православните като “други”, а не като “свои”. Според наблюденията на авторката, рядко употребяваните термини “османец” и “османски” са използвани за обозначаване на хората от висшата класа, участваща в управлението и религиозния живот на мюсюлманите, подчертавайки полиетничността и доминиращото място на османската династия в управлението.

Понятието “бич божи” се появява доста рано в българската литература и фолклор: Бог е изпратил турците, за да накаже християните, неспособни да се преборят с греховете си и с вътрешните си разпри. Православната църква, преследвала много еретици (особено богомилите), подобно на католическата църква в Босна, е трябвало да се справя със заплахата от доброволно приемане на исляма не само от страна на богомилите, а вероятно и от членовете на българската средновековна аристокрация. Свидетелства за подобен процес откриваме във вече цитираното “Похвално слово за Филотея” от Йоасаф Бдински, писано през 1395 по повод пренасянето на мощите на светицата; в “Мъчение на Георги Нови Софийски”, съставено от поп Пейо през XVI век, където Георги е изкушаван от “мръсните мюсюлмански попове”, които използват всякакви средства, за да го накарат да се откаже от вярата си, служат си с хитрост, обещават му женитба с богата и красива мома, подаръци, фалшиво приятелство, обществено положение. 

Подобна е картината и в “Мъчение на Никола Нови”, написано през XVI от Матей Граматик. Нека отбележим между другото, че тези многобройни жития на новомъченици, носещи често имената на известни и признати светци, писани между XVI и XVIII век, повтарят структурата и мотивите на мъченичеството на ранните християни, за да покажат страданията и изкушенията, на които са подложени “новомъчениците”, отказващи да приемат исляма, натрапван им насила или чрез хитрост. Тези произведения често са реакция на вероятно немалкото доброволни обръщания в исляма.

И така, още през XIV-XV век османците са наричани с най-разнообразни епитети: варвари, неверници, безбожници, поганци, дяволи, синове на Агар, синове на Исмаил, и т. н., които, както виждаме, препращат към другата религия. Изглежда, че за първи път у Паисий Хилендарски е изразена идеята за “турското иго” – израз със силно емоционално въздействие, който все още не е излязъл напълно от обръщение в историческия и литературен речник на България, въпреки официалните препоръки на един от министрите на образованието, Веселин Методиев (1997-1999), препоръчващ употребата на термина “османско владичество”. С други думи, в българското национално съзнание турчинът е деспотичен и жесток владетел, който унищожава, граби и насилва, конкретизиращ след XIX век гнета в стремленията към културен, религиозен и национален суверенитет и произтичащата от тях идеология. 

Смятам за уместно да цитирам тук заключението на Росица Градева, което очертава основните насоки в следосвобожденската проза: “През ХVIII в., и особено към неговия край, книжовници като Паисий обобщават образа на чужденеца / чуждовереца, натоварвайки го с черти, които той и досега носи в българската литература, както и в голямата част от историческата книжнина. В същото време, макар и на най-ниско битово ниво, се изграждат отношения на взаимопомощ, на добросъседство и дори приятелство, които обаче при всяко сътресение, с които е пълен животът в този регион, лесно могат да се забравят, дори да се взривят под влияние на вековно изгражданите бариери между двете общности от страна на религиозните авторитети и на мюсюлмани, и на християни.”

Действително, в прозата от XIX и XX век, тези две противоречиви и взаимно допълващи се линии се преплитат, съществуват едновременно: от една страна, образът на турците като безформена маса от жестоки потисници и от друга – на турчина като индивид, на човек донякъде наивен, надарен с чисто човешки качества, състрадателен и добродушен.

Между владетеля – зъл и жесток прозелит, и състрадателния и добър “обикновен човек”: превъплъщенията на образа на османеца след 1878
След Руско-турската война и Освобождението на България, темата на османската окупация навлиза в исторически романи и разкази, посветени на близкото или по-далечното минало. След 1884 излизат доста такива произведения и изворът на вдъхновение изглежда все още не е пресъхнал, ако се съди по публикуваната в по-ново време трилогия на Севда Севан, арменска и българска писателка (Родосто, Родосто, Някъде на Балканите, Деир ез Зор, издадени съответно през 1982, 1987 и 1993).

Съдбата на турците, останали в България след 1878, превратностите и противоречията в политиката на различните български правителства към помашкото и турското население са предмет на многобройни нови изследвания. В тях се изтъква преобладаващата относителна толерантност, въпреки някои моменти на напрежение при кампаниите за смяна на помашките и турските имена, по специално през 1942, до 60-те години на миналия век. Този период се характеризира в литературата с относително разнообразие на гледните точки: наистина, наследените от миналото стереотипи продължават да битуват, но успоредно с тях образът на турчина започва да придобива по-нюансирани краски и дори положителни черти.

Бих определила три основни линии в тази насока, които се формират още през периода 1884-1889: епичната, белязана в началото от романтизъм с първия български роман Под игото на митичния писател (“патриарха на българската литература”) Иван Вазов (1889); “помирителната” линия, в която се вписват някои разкази, отново на Вазов, като “Дядо Нестор” (1888) и “Поборник” (1901); и накрая, летописната линия, независимо дали става дума за автентични или фиктивни летописи, чийто родоначалник се явява още едно “митично” произведение - Записки по българските въстанияна Захари Стоянов, писани между 1884 и 1889 година.

Малко встрани от тези три линии мога да поставя Ганчо Косерката на Цани Гинчев (1890), произведение с доста тъничка интрига, дълго изложение и неовладяно повествование, по-скоро поредица от картини из живота на турците според българските представи, на фона на смутното време на кърджалийските нашествия, малко преди руско-турската война от 1829. Споменът за извършените жестокости се предава от поколение на поколение. Книгата изобилства от разкази за отвлечени и “потурчени” християнски девойки – от жената на бея, която ги затваря в харема или от някой турчин, който им е хвърлил око. 

Списъкът на тези злощастни кадъни е дълъг (мотивът се вписва в мита за “нещастната фамилия”, добре представен в българската литература след излязлата през 1860 първа българска повест, носеща именно това заглавие.) В Ганчо Косерката, всички турци са представени като потомци на български аристократи, приели исляма от личен интерес, за да спасят богатството или главата си. Някои са били принудени да го сторят (един от героите – турци в книгата, Хадър Ага, изказва несъгласието си с насилственото помохамеданчване, но го прави от страх пред отмъщението на християните). 

С българския произход се обяснява красотата и благородните черти на младата дъщеря на бея, Ханку, както и особената жестокост на героите, “по-големи турци от самите турци”. И тук се сблъскваме с обичайните за епохата стереотипи при охарактеризиране на турците: жестокост, произвол, лукавство, мързел, сладострастие, похотливост, фанатизъм и прозелитизъм (теорията за свещената война срещу християните), сравнения със змията. Следва обаче да отбележим, че не са пощадени нито “коварните” евреи, нито циганите (лъжливи, крадливи и зли), съдейки по репликата: “Тия проклети турци са още по-лошави и от чифутите”. 

Същевременно присъства и пластът на ежедневието, споменат от Росица Градева, с приятелските и добросъседски отношения (“комшулук”): например, турският лечител, дошъл да лекува българин, ранен от турците.

Епичната линия, несъмнено най-продуктивната, е представена с обемни произведения (често трилогии и дори четирилогии), в които повествованието се води в трето лице от всезнаещ разказвач, възприемащ в повечето случаи гледната точка на българските герои. Турците са представени или описани чрез погледа на българите, като външни персонажи, с които те влизат в контакт против волята си или по принуда. В този смисъл, Цената на златото (1968) на Генчо Стоев е едно интересно изключение: разказът се води първоначално от гледна точка на българите, свидетели и жертви на опустошаването на селото и избиването на населението, но след това се поема от главния герой, турчина Исмаил Ага, който се опитва да спаси оцелелите членове на едно българско семейство, с което е поддържал, ако не приятелски, то поне отношения на взаимно уважение. Произведенията от тази група имат друга обща черта: действието се развива в период на криза – жестокото потушаване на Априлското въстание, руско-турските войни, т. н. “кърджалийско време” и др.

Както споменахме, първият представител на тази линия е Под игото, романтична фреска с красноречиво заглавие, рисуваща живота на българите в навечерието и по време на Априлското въстание от 1876. Вазов пише романа в изгнание, наложено му от полицейския режим на Стефан Стамболов; този факт обяснява крайния патос при обрисуването на поробената родина, идеализацията на революционните идеали и героизма на българите. Като изключим бея и кадията, проявяващи известно чувство за справедливост и мярка към християнското население и дори уважение към по-знатните му представители като чорбаджи Марко, налагащият се образ на турците е слабо нюансиран: османците са немотивирано жестоки (особено заптиетата) и зли, похотливи насилници на младите християнки, алчни и подкупни сребролюбци пр., изобщо те са врагове, които трябва да се изтребват и колкото повече, толкова по-добре. 

Най-често биват сравнявани с кръвожадни и диви зверове, наричани са неверници и тирани. В противовес на тях, повечето българи са будни и умни, чистосърдечни и безкористни, благородни и способни на героизъм. Това не се отнася за някои чорбаджии, които усърдно сътрудничат на властта и доносничат, сред които чорбаджи Марко е едно щастливо изключение от този стереотип в българската литература. Външно османецът се характеризира с чалма или гъжва (използвана често като синекдоха), шалвари, затъкнат в пояса пистолет или нож на силях, без да забравяме зловещия ятаган, готов да сече християнски глави и, разбира се, чибук. Финалната сцена в книгата, пропита с романтизъм, рисува смъртта на главния герой, смъртно ранен от турците, който, вместо да избяга презглава от властите, поема риска да определи среща на любимата си, която също загива; смъртта от любов е мотив, към който няколко десетилетия по-късно се връща и Йордан Йовков.

В периода 1925-1935 излизат три произведения, посветени на темата на османското владичество: сборникът с разказиСтаропланински легенди на Йордан Йовков (1927), трилогията Жътва на Константин Петканов (1930-33), както и повестта Мехмед Синап на Людмил Стоянов (1936); общото между тях, освен епическия характер, е в едно по-нюансирано представяне на образа на турците. Наистина, и К. Петканов и Л. Стоянов отделят място на стереотипите от предишния век: турците са поганци, зверове, лентяи, чакащи всичко да им капне наготово от небето, паразити, които живеят на гърба на християните, сладострастници, които отвличат християнки, но тук черните краски са смекчени в две посоки: от една страна, по лични мотиви (отмъщение, пречки в любовта), българинът може да изпадне в положението на лошия и да предаде близките си на турските власти; от друга страна, османецът може да бъде наивен, да отвърне на ласкателството и смирението на християнина със състрадание и човечност.

Това, което можем ясно да отбележим (и което е наследено от История славянобългарска на Паисий) в трилогията на Петканов, вписваща се в подема на националното чувство на българите след дългия период на покорство и подчинение и рисуваща една идеализирана картина на патриархалното семейство и нрави, е, че най-опасният враг не е турчинът, а гъркът; за това свидетелстват много пасажи и реплики: “Българинът трябва да пази народността си като очите си, па ако ще и на бесилка да увисне!” Тук се визират гърците, истинската заплаха за културната идентичност на българите в период, в който обучението се води на гръцки и все още няма български училища (до първата половина на XIX век). Или пък: “Турците не са много лоши хора” или “Турците са строги, но не са вероломни като гърците”, “Освен това ти си благороден турчин, а не злобен грък.”

В тази трилогия, както и в Старопланински легенди на Йовков, образът на хайдутина, преследван от турските власти, е силно идеализиран (и твърде различен от този, който ни показва Вера Мутафчиева в Летопис на смутното време от 1964). Вероятно най-известният образ в разказите на Йовков е Шибил, хайдутин, който загива заради любовта си към красивата българка и християнка Рада, чийто баща, първенец на селото, ще прояви коварство. Интересното тук е, че извън епичните и романтични рамки, извън героизма и щедростта на Шибил, ние не знаем почти нищо за него и неговата националност; когато слиза от планината и за последен път се среща с майка си, тя се обръща към него с “Мустафа”: турчин ли е той, циганин или помак? Това, което е сигурно, е, че е мохамеданин и заедно с Рада и бея е сред положителните герои в разказа, докато бащата на девойката е носител на отрицателни черти.

Същото важи и за помака Мехмед Синап от едноименния разказ, който изпразва хамбарите на богатите турци, за да нахрани сиромасите и излиза от традиционните стереотипи (в Летопис на смутното време, Вера Мутафчиева го представя в съвсем друга светлина). В тази повест, противопоставянето не е толкова етническо или религиозно, колкото социално: селяните, и мюсюлмани (турци и помаци), и християни са еднакво жертва на глада, на хроничната суша и на сиромашията. Солидарността, толерантността и разбирателството между българи и турци, християни и мохамедани, са изведени до рядко срещани измерения и силно контрастират с обичайните стереотипи (намерили все пак място в повестта при охарактеризирането на чиновниците от местната администрация – охранени, дебели, мързеливи и алчни): “В тия далечни времена неведнъж се е случвало българка да се ожени за ахренин като мъжът я оставил да се кръсти и да вярва в Богородица, не я насилвал да носи яшмак и фередже. Били веротърпими хората на Чеч, разбирали се и се защищавали от напасти.” Тези бедствия, освен глада, за който споменахме, са най-вече набезите на кърджалиите, които плячкосват и опожаряват селата.

Накрая, в по-ново време, други три произведения се явяват продължители на тази епическа линия, възпяваща националното пробуждане на поробените българи и борбите им за религиозна, а по-късно и национална независимост: четирилогията на Димитър Талев (поне първите два тома, Железният светилник и Преспанските камбани, излезли съответно през 1952 и 1954), Цената на златото на Генчо Стоев (1968) и трилогията на Севда Севан (първите два тома - Родосто, Родосто и Някъде на Балканите третират косвено взаймоотношенията между българи и турци).

Четирилогията на Талев, семейна сага, проследяваща живота на три поколения, романтична епопея на българите от Македония и борбите им за освобождение от османската окупация, повтаря класическите стереотипи в образа на турците (гърците, особено висшето духовенство, също не са подминати). Образът на тези деспотични господари, отдали се на произвол, потисници на християнското население, развратни, мързеливи и подкупни, намира обобщен израз в следната горчива забележка: “Не можеше да се противоречи на турчин, да се спори, да се пита и разпитва: турчинът беше всевластен господар, а той – селянинът християнин: беше презрян гяур, безмълвен роб, който трябваше във всичко да му се покорява. Така е било, откакто помнят бащи и деди(…)”. Но в центъра на книгите на Талев стоят все пак образите на българите и идеята за националното самосъзнание.

Новото в “Цената на златото” на Генчо Стоев, което заслужава да бъде отбелязано е, че за първи път, според мен, разказът в трето лице се използва за представяне на гледната точка на турчин като главно действащо лице. След увода, изграждащ “декора” на интригата с насилственото ислямизиране в този родопски край и повтарящ стереотипите за турчина - паразит и развратник, за помака - дясна ръка на турците и “по-голям турчин от турците”, повествованието се съсредоточава върху образа на Исмаил Ага. 

Този добър турчин, “дост” на семейство Хадживраневи, се опитва, макар и безуспешно, да спаси в името на предишното приятелство бабата и внучката на това семейство, оцелели след жестокото потушаване от турци и помаци на бунта на християнското население. Надарен с висока нравственост (чувство за приятелство, себеотрицание и саможертва, бащина обич, по-силна от всичко), героят ще установи, че това, което е смятал за приятелство от страна на Хадживраневи, е било само продиктувано от страх покорство, и през цялото действие ще се сблъсква с подозрителността, неразбирането и враждебността на българите. 

В един пасаж на книгата българският учител, вдъхновил бунта, се пита какви са мотивите за ислямизацията в Родопите; това е интересен пасаж, защото нюансира тезата за насилието и изказва мисълта, че значителната роля се пада не толкова на страха, колкото на обещаваните привилегии и данъчни облекчения. Както ще видим, тази тема е доста щекотлива и днес в българското национално съзнание.

В своята трилогия, проследяваща на фона на събитията от края на XIX век до арменския геноцид през 1915, живота на едно арменско семейство от Родосто, в западащата османска империя, Севда Севан се връща към опозицията между “обикновения турчин”, с когото в мирно време се поддържат отношения на добросъседство, солидарност и взаимопомощ и местната власт, раздвоена между респекта към християнските първенци, източник на добра печалба и необходимостта да прилага спусканите отгоре заповеди, като войниците, полицията и властта са представени като зверове, способни на сляпа жестокост (достигаща своята кулминация в балканските войни и арменския геноцид). В диалозите между арменци, гърци, евреи, мюсюлмани и българи са изложени различните гледни точки по едни и същи събития. 

Колкото до петвековното османско владичество в България, то е охарактеризирано твърде едностранчиво: “Онези, които в продължение на пет века са налагали на българския народ да търпи камшик, кръвен данък, насилени жени, масово помохамеданчване пред дръвника; онези, които забавиха възраждането на българите и ги туриха на опашката на европейския прогрес, убиваха с огън и ятаган всеки опит за въстание, за дирене на човешки права(...)”
Линията, която наричам “помирителна” е представена от няколко кратки разказа, които, контрастирайки с предишните произведения, показват образа на добрия турчин и една, общо взето, положителна картина, обвеяна от носталгия по османския период. 

Първите разкази в тази група, “Дядо Нестор” (1888) и “Поборник” (1901), са написани от … Иван Вазов! Един Вазов, който все още или вече не е в изгнание и наблюдава с горчивина и разочарование недостатъците на сънародниците си в трудния период на изграждане на демокрацията (лесно се налага паралелът с разочарованията, последвали падането на комунистическия режим век по-късно…). Всички отрицателни черти, чиито носители са турците в романа-епопея Под игото, се проявяват у българите и дядо Нестор, тъй дълго очаквал освобождението на страната, се чувства като чужденец в нея: “При турците беше лошо наистина, но като паднеш на аман, като пуснеш нещо подседжедето, намираш милост и прошка – ако ще би и човек да си утрепал. Не, не, имаше човещина у турците. Биеха, ама и милуваха... Милостив народ бяха. Ние сме зверове, боже, прости!” В “Поборник” е показан благороден и човечен началник на турската полиция, който толкова е привързан към населението, и християнско и мюсюлманско, че си затваря очите за тайните събрания на българите, подготвящи бунт.

В някои от разказите на Михалаки Георгиев (1893) откриваме същото разочарование в следосвобожденска България, същата носталгия по миналото, същата констатация за благородния и състрадателен характер на турците, тяхната философия, зачитането на другия и, в крайна сметка, подмолната мисъл, че може би османският период не е бил чак толкова лош…В по-ново време автори като Йордан Йовков през тридесетте години на миналия век, Йордан Радичков (написал много разкази между 1960 и 2000) или Ивайло Петров (втората половина на XX век) създават, покрай своите герои-българи, и персонажи на цигани и турци, предимно бедни хорица, носители на известна житейска философия, надарени с щедрост, работливост, доброта (имам предвид, например, образа на Сали Яшар от “Песента на колелетата”).

И накрая, характерната черта на летописната линия, явяваща се като продължение на Житие и страдания грешнаго Софрония, е стремежът към по-голяма безпристрастност, даващ по-нюансирани картини и образи на османци, още съсЗаписки по българските въстания на Захари Стоянов (1884-1892), непосредствено след Освобождението.

Повествованието се води в първо лице, известен е силно автобиографичният характер на записките. Те са ценен литературен документ за подготовката и провеждането на въстанията, предшествали освобождението на България, но и за бита на българското селячество, за постепенното формиране на занаятчийска и земеделска дребна буржоазия, за отношенията между турци, цигани и българи, за турските затвори, тъй като голяма част от произведението е посветена на премеждията на автора, арестуван за нелегалната си революционна дейност, разпитван и изтезаван (бит, измъчван с нажежено желязо и пр.), превеждан пеша от затвор на затвор. 

Бихме могли да очакваме в тази книга представа за турците, сходна с образа им от Под игото, но това не е така. От една страна, в произведението трудно бихме преброили всички българи, които предават революционерите, които се отнасят арогантно, пренебрежително или с безразличие към арестувания разказвач, всички български лицемерни и нечестни търговци, всички чорбаджии, сервилничещи пред турските власти. От друга страна, образът на турците не е едностранчив – покрай обичайните стереотипи за османските окупатори (развратници, прибягващи често до услугите на проститутки, лентяи, крадци и грабители, правителството почти винаги е наричано тиранично, потисническо, жестоко, срещаме и определенията “безбожници” и “чалми”), авторът подчертава човечността на отделния турчин, неговото чистосърдечие, проявите на състрадателност, ако си смирен и говориш неговия език. 

Колко пъти разказвачът получава вода и цигари не от сънародниците си, а от турците, дори от тези, които искат да изтръгнат признания от него. Подобни примери изобилстват в книгата (а разказвачът неведнъж подчертава неблагодарността на българите след Освобождението по отношение на турските чиновници, проявили особена благосклонност към християните).

Не можем да не отбележим и политическата зрялост на автора, изобличаващ всяка тирания: според него руското самодържавие е не по-малко недопустимо от османското владичество: “Защо ни е нам Русия, когато и в нея бият така също, както и в Турция” - това можем да прочетем в една бележка под линия. В тази насока уставът на БРЦК, изложен в книгата, прави ясно разграничение между турското правителство - поробител на балканските народи и турския народ - приятел на българския, подобно на всички други народи: “Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели сичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещенно и честно дело, без да гледаме на вяра и на народност.”

През 1964-1965 Вера Мутафчиева, историк-османист и автор на много исторически романи, издава своя Летопис на смутното време, посветен на анархичното време на кърджалиите и бунта на Осман Пазвантоглу срещу султан Селим ІІІ. Няколко години по-късно тя защитава и докторска дисертация на тази тема.Макар че политическият контекст, в който е издаден, да се характеризира с подготовка на насилствената асимилация и смяната на имената на помашкото население, романът се вписва в линията на “Записките” на Захари Стоянов с изразения стремеж към безпристрастност, доколкото е било възможно, и плурализма на гледните точки. 

Повествованието проследява съдбата на трима мъже, родени през една и съща година, оставили отпечатък върху епохата и чиито житейски пътища се преплитат и противопоставят: младият български селянин от Брезник, приел исляма с напразната надежда (времето на еничарите е отминало, властта е станала подозрителна към тях) да бъде приет в еничарската войска, за да избяга от глада и сиромашията; разочарован, отхвърлен и от християни, и от мохамедани, които го смятат за “дьонме” (вероотстъпник), той се превръща в разбойник и постепенно, под името Кара Фейзи, става един от най-кървавите кърджалийски главатари. 

Вторият е Осман Пазвантоглу, турчин, в чиито вени тече българска кръв, който се съпротивлява на султанската войска и става паша на Видин; и накрая, самият Селим III, млад принц, затворен в харема преди да заеме мястото на чичо си Абдул Хамид І, израснал с френската култура и идеите на Просвещението, желаещ да реформира огромната империя и армията, но срещащ пасивната съпротива на всички стъпала на властта. Принуден от еничарите да абдикира, той ще бъде убит по заповед на своя приемник Мустафа ІV.

Както в Цената на златото на Генчо Стоев, разказът, воден в трето лице, позволява смяна на гледната точка, която тук приема ту тази на българските герои (например на поп Стойко, бъдещия Софроний Врачански), ту тази на турските персонажи (Пазвантоглу, неговата майка Фатма Хатун, Селим ІІІ и др.). Макар и да става дума за насилствено ислямизиране, ударението все пак е поставено върху доброволното приемане на исляма от Фейзи, което подсказва, че той не е единственият подобен пример. 

Разрушен е още един мит – този за романтичния хайдутин, полуразбойник, полуреволюционер. У Фейзи не откриваме подобни благородни стремежи, а само желание да се измъкне от сиромашията и най-вече да си отмъсти за обидата и обвиненията във вероотстъпничество, за презрението, с което са се отнесли към него. В крайна сметка, Вера Мутафчиева рисува един неедностранчив образ на турците, в който старите стереотипи (тираничност, лентяйство, жестокост, фанатизъм) съжителстват с демитологизирани положителни черти.

Литературата в служба на идеологията и политиката… 
След Освобождението през 1878, турците, останали на територията на България представляват 20% от населението; те са “етническо малцинство”, съгласно официалния термин, едно мирно, трудолюбиво, по-скоро бедно и слабо образовано малцинство, което неведнъж доказва своята лоялност и взима участие във войните през XX век в редовете на българската армия. В районите със силно смесено население се наблюдават добросъседски и приятелски отношения, верска търпимост и зачитане на различните религиозни обичаи и празници. Турците имат собствени училища, спортни и културни дружества и вестници, при условия, които се променят с времето и с идващите на власт режими в България и в Турция (една интересна тема, която обаче надхвърля рамките на тази студия). Накратко, този модел действа – въпреки някои “овладяни залитания” до 60-те и 70-те години на миналия век.

Политиката, която провежда българското правителство по време на комунистическия режим (1944-1989) не само не е праволинейна, а често дори е противоречива, в зависимост от това дали “големият съветски брат” се обявява за интернационализъм или за национализъм и еднородна държава без малцинства, в зависимост от това дали на турците се гледа като на удобни идеологически пропагандатори в Турция или като на религиозни фанатици, които трябва да се вкарат в правия път, например, когато отказват да влязат в новосъздадените кооперативни стопанства. Известно е също така, че това е период на безпощадна борба срещу “враговете на народа”.

В началото на шестдесетте години режимът започва да подготвя общественото мнение за радикална промяна в политиката си към българите мохамедани и турците: БКП решава да предприеме брутална и репресивна асимилационна политика, чиято цел е пълното уеднаквяване на всички граждани, така че България да бъде обявена за еднонационална държава с хомогенно население. Трябва да се докаже, че не само помаците, но и българските турци са всъщност насилствено ислямизирани в миналото българи, потомци на еничерите. 

Турските училища постепенно се закриват, ограничава се броят на турските вестници и през 1964 се провежда първият опит за насилствена смяна на имената на българското мохамеданско население в Родопите. Опитът е неуспешен, поради силната съпротива на населението.Кулминационни точки в тази политика на насилствена асимилация са кампанията за смяна на имената на българите-мохамедани през 1972-1974, и през 1984-85, добила печална известност като “възродителния процес” и довела до много жертви. При последната кампания, пропагандната линия се променя: службите на ЦК на БКП разпространяват сред населението образа на турците като вражески елементи, борещи се за автономия, нещо като “пета колона”, представляваща потенциална опасност за държавата.За постигане на по-голям ефект за участие в кампанията са привлечени литературата и киното.

Именно в този контекст Антон Дончев е натоварен със задачата да напише книга за помаците в Родопите; това е романътВреме разделно, издаден през 1964, радващ се на несекващ успех и до днес, след като през 2002 се организира официално честване под патронажа на президента по повод шестнадесетото издание на книгата в България.

Романът разказва за “масовото и насилствено” ислямизиране на българското население, населяващо малка родопска долина, живеещо мирно и тихо под строгото, но относително справедливо управление на Сюлейман Ага, до момента, в който пристига Караибрахим и неговите спахии с твърдото намерение да помохамеданчат насила всички жители. Впоследствие става ясно, че Караибрахим е еничар, изтръгнат като дете от българските си родители, подобно на много други християнски момчета, за да бъде включен в елитната войска на султана и че семейството му (баща, брат и сестра) е сред българите, които той подлага на жестоки изтезания. 

Срещу него се изправя безстрашният и мъжествен овчар Манол и останалите българи от долината, които отказват да сменят вярата си. Хората на Караибрахим им дават срок от няколко седмици, за да се подчинят, като ги подлагат на най-ужасни изтезания, зрелища, унижения, падения и жестока смърт – всеки ден шест души биват убивани по най-мъчителен начин: чрез изгаряне, дране на живо, набучване на кол, хвърляне в пропаст и пр.

В стремежа към постигане на силно емоционално въздействие, романът си служи със стереотипите от миналото, които подсилва до крайност (турците са представени като “поганци”, като зверове, “които ядат човешко месо”, като жестоки и фанатични диваци в пълен контраст със смелите българи-мъченици, готови да “си дадат главата, но не и вярата”); картината е пропита с толкова силно изразено манихейство, че доведеният до мистификация мит в крайна сметка губи своята илюстрираща и символна сила, деформиран до карикатурност чрез използваните техники на подвеждане на читателя и на преувеличение. Това преувеличение на мита, впрочем, не убягва на критиката след първото издание на книгата.

Това не пречи, обаче, Време разделно да бъде фетишизирана книга, подхранваща и днес националистичния дух на голяма част от българското население, което не приема с добро око оспорването на нейните литературни качества и упреците в манихейство. Интересно е да се отбележи, че нейният автор днес отрича, че е писал книгата по поръчка... факт, който сам признава в едно свое интервю: “Романът “Време разделно” е написан по поръчка. Поканиха ме да напиша роман на тази тема, аз поразмислих и приех. (…) Имаше определена задача – да се напише книга с определено съдържание. (…) Когато започнах обаче изучаването на историческите извори, решението ми да разказвам с говора на сказанието укрепна – защото то ме избавяше от необходипостта да създам атмосферата на една пределно точна историческа правда, за която аз нямах материал…”(От записаното в личния дневник, който авторът води в продължение на 43 дни, през които работи над книгата, оставаме като че ли с усещането за стахановските му усилия да се пребори с определен брой страници на ден...

За да компенсира липсата на автентични исторически материали, романът на Дончев се опира на летописи, описващи актовете на насилие при помохамеданчването на родопското население (по-специално тази на Методи Драгинов), за които многократно е доказано, че са фалшификат; днешната историография, и в България и в чужбина, позовавайки се на достъпните архиви и регистри в Турция, поставя под въпрос тезата за масовото и насилствено ислямизиране на Балканите. 

Колкото до антрополозите, литературните критици и изследователите в областта на българските хуманитарни науки, всички те апелират към демитологизиране, включително демитологизиране на образа на турчина и на османския период в литературата, обществото и образованието. В този смисъл, въпреки многобройните си издания,Време разделно изглежда принадлежи на една отминала епоха, на режим, при който литературата е флиртувала с властта и насажданата идеология; в рамките на картината, която се опитах да обрисувам за образа на турчина през османското владичество в българската литература, тази книга е маргинално произведение, единственото, което “се оказва роман митологичен в този смисъл, че преексплоатира една митологема, но създадена вече не от художествената ни практика, а от науката”.  Да припомним, че този роман е съвременник на тези на Вера Мутафчиева и Генчо Стоев, характеризиращи се със съвсем друга тоналност.

Нека споменем още, че митовете, създадени в романа на Дончев, биват използвани повторно, допълнително изопачени и преувеличени и доведени до карикатурност в едноименния филм, (още едно) поръчково произведение, създаден от Людмил Стайков през 1987, за да се оправдае “възродителния процес” пред обществеността. Този филм често се излъчва по телевизията, включително и в началото на 2003…

Заключение
“Заучени по време на патриотично ориентираното школско образование-възпитание, възпяти от поетите, популяризирани от масмедиите, тиражирани на книжния пазар, екранизирани в безброй документални и игрални филми, митологемите на националната история засядат дълбоко в колективните представи и дори в “колективното несъзнателно.” 

Тази констатация на Румен Даскалов се потвърждава от устойчивостта на стереотипите и митологемите, свързани с османския период в българската литература от 1878 до края на XX век. Това е знак, че тази историческа и културна рана, така както я изживява все още българският народ, не е напълно зараснала, за което свидетелства отхвърлянето на всичко ориенталско (“ориенталски” на български носи силна пейоративна конотация за разлика от неутралното “източен”), въпреки че географското положение, историята и смесения славянобългарски произход да поставят България наистина “на синура между възток и запад”. 

Продължителният и дълбок процес на демитологизиране, подет през последните години от историци, антрополози и литературни критици, отсъствието на “османската тема” в “постмодернистката” проза на младото поколение ни позволява да прогнозираме една по-умерена и не толкова емоционална визия, обръщане на една “прочетена” страница, задължително условие за културното сътрудничество, започнало в театралната и в литературната дейност между балканските народи, между българския и турския народ.
Източник balkansbg.eu


ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ - ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА

С Паисий Хилендарски и неговата “История славянобьлгарска” започва епохата на бьлгарското Вьзраждане. Това е епохата, когато бьлгариньт се осьзнава като бьлгарин. Борбите за национално освобождение навлизат в нов етап.

“История славянобьлгарска” е истинско всенародно четиво – нещо невиждано и неповтаряно в бьлгарската култура от Вьзраждането насам. Тя се е считала за свята книга – свята и опасна. Пьрва тя показва на бьлгарите, че са имали славно минало, велини царе и подвизи. Патриотичният елемент не просто печели, грабва читателите. Времето е имало потребност от подобни чувства и Паисий я задоволява. 


Но историята се четяла не само заради чувствата, а защото по сьщество е един увлекателен приключенски разказ. Има тук нещо от мистиката на апрокрифните разкази с библейски сюжети. В тях доброто винаги е преследвано от злото, но злото е наказвано. Това именно е историята на бьлгарския народ: страдали сме, но сме и побеждавали. 

Хилендарския монах не е учен и няма сьзнанието за научността на факта, за да го проверява и сьпоставя. За него, а и за човека от Вьзраждането фактьт е такав, какьвто е и другите книги – свещен и неподлежащ на сьмнение. Кой оспорва истините в Библията и в другите свещени книги? Самата “История …” на Паисий е своеобразна библия на бьлгарския народ и точно така се е вьзприемала от своите читатели.


Както и се вьзприема днес творбата, както и се тьлкува и да се оценява нейното значение, мястото й в историята на бьлгарската литература остава с неутразима роля, която е изиграла в зората на националното ни осьзнаване. Много учени са изследвали живота и делото на Паисий. Една малка част от тези изследвания са сьбрани в тази книга, за да помотнат на всички, които изучават пьрвата книга на бьлгарския ренесанс. Тук няма спорове, дискусии, но са потьрсени различни гледни точки, различни подходи в анализа. Това очевидно е било вьзможно, защото “История славянобьлгорска” е едно велико произведение на бьлгарския дух.


“История славянобьлгарска” представлява сбито и ярко изложение на историческото минало на Бьлгария в духа на тогавашната историогеографска традиция. Подобно на своите ренесансови предходници, Паисий обрьща погледа си кьм миналото, за да тьрси там идеали, упование и надежда. Но неговият поглед не се отнася кьм античната древност, а спира вьв вековете на бьлгарското средновековие. И той започва да разказва за храбрите бьлгари – “люти на бран”, за това “колико били знаменити крали и цари болгорских”, на които се подчинявали много народи и земи, за бьлгарската цьрква и патриаршия в Тьрново. Паисий интерпретира миналото в силно националистичен и романтичен дух. Този дух прозира и в онези страници, кьдето той разглежда срьбската и грьцката история.

Из анализа на миналото, направен в духа на романтизма, Паисий извежда своите назидателни заключения, които са подчинени на определени исторически цели. Преди всичко той си стреми да пробуди националното чувство, мисьлта за принадлежност кьм бьлгарския нарад. В името на тази цел той атакува тези, които се срамуват от своя род и се увличат по чужд език. И като припомня, че бьлгарите са имали царство и господство, че са били славни и че макар сега да са бедни, “прости ораче и копаче, и овчарче и прости занаятлии”, те са достойни за уважение. Паисий гневно жигосва отцеругателите, които се срамуват да се нарекат бьлгари. “О, неразумни и юроде – се провеква той. – Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой език и не думаш!”

С тези разсьждения Паисий логически чертаеполитическата праграма на новата епоха, която се базира главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази бьлгарската народност в условията на робството и да се осигурият условия за нейното икономическо развитие. Кьм тази идея Паисий подхожда от позициите на историографа. От историческото чувство на народа, вьплатено блестящо в неговия труд, той се опитва да обоснове правата на бьлгарите.

Оттук нататьк неговият мироглед представлява смесица от ренесансави мотиви, просвещенски настроения и политически национални интереси. В политическо отношение Паисий акцентира главно на националното обособяване на базата на езика, писмеността, културата и историческите традиции. Така в неговия мироглед се отразява идеальт на Просвещението. Той мотивира и защитава идеята за духовно обособяване на бьлгарите чрез отхвьрляне на цьрковната опека и културното влияние на гьрцизма и чрез вьзстановяване на бьлгарската цьрковна йерархия.

На трети план в неговата политическа доктрина излиза идеята за бьлгарската дьржавност, т.е. историческото право на бьлгарите за дьржавно обособяване. Паисий залага на победата на християнските сили срещу полумесеца, да вярва в Европа, която носи честния крьст, да отправя надеждите си кьм славянството, преди всичко кьм Русия – “голямата северна страна”. Но Паисий предлага и сьвсем оригинални идеи. За прьв пьт той обосновова идеята за иманципацията на бьлгарите в балканвския свят. Така той успява да формулира една национална програма, с богати, макар и непьлно избистрени и доказани идеи, плод на великолепната, историческа и политическа интуиция на атонския монах за бьдещи цели и задачи на епохата.

Без да сьздава нова идеологическа система, Паисий успява да долови трепетите на буржоазната епоха, да преработи през своя патриотичен дух идеите на новото време, да направи от тях знаме за нацията. В такьв смисал ниговата идеология, неговият мироглед и политически концепции имат буржоазен характер.

Паисиевият мироглед, бьдейки по своята социална характеристика буржуазен, отразява дьлбоко потребностите на общественото развитие. В ранните зори на Бьлгарското вьзраждане, когато социалната диференциация е недостатьчна, когато бьлгарското общество като цяло изпитва гнета на чуждото робство, когато зараждащото се национално чувство доминира над гласовото чувство, пробуждащия се буржоазен национализьм отговаря на интересите на цялото общество и представлява могьщо орьжие за национална еманципация. В такьв смисьл буржоазната идеология на Паисий Хилендарски става национална идеология, идеология на цялото общество в начеващата борба за духовно и политическо освобождение.

Един от мотивите,който го е заставил да напише историята е неговото национолно чувство и самосьзнание. Паисиевото дело е немислимо без това чувство и самосьзнание, които не могат да бьдат дадени отвьн като готови психически форми, а се явяват резултат на един по-дьлбок духовен живот. В историята на нашето Вьзраждане Паисий е пьрвата крупна личност, която се явява с ясно определено сьзнание за народността, кьм която принадлежи, за духовно сьстояние, в което се намира тая народност, и за средствата, чрез които трябва да се пробуди. Паисий живо е чувствал бедствията и страданията на своя народ, и то много по-дьлбоко от самия народ – толкова силно го е обичал, чувствал е горчивите обиди на сьрби и гьрци, неговото унижение е считал за свое унижение. 

Един от малцината вьзродители на нашия национален дух, той е счел за свой неотменим дьлг да понесе и узкупи унижението и страданието на цял народ. В послесловието с една трогателна наивност той загатва за най-интимния мотив, който го е заставил да напише историята на бьлгарите: “По-мало снедаше ме ревность и жалость по рода своего болгарского…” колко много говори само тук единичния израз снедаше ме и с каква непосредственост разкрива националното чувство на Паисия! Неговата ревност и жалост са били тьй силни, че никакви пречки не са могли да го отбият от твялдото намерение да вьзкреси предишната слава на народа, да напише неговота история. 

Националното самосьзнаване на Паисия се характеризира с дьлбока вяра в бьдещето на народа. В тая вяра и в готовността да стори нещо за пробуждането на забравеното бьлгарско племе се сьдьржа неговия оптимизьм, който крепи волята и енергията му и който ние не можем долови както в неговото негодуване, загдето бьлгарина продьржава да тьне в невежество и равнодушие, тьй и в относителна негова скрьб. 

Чрез историята човек престава да бьде прост и незнаещ, след като е изучил историята на своя народ, той няма да се срами, кога го питат нещо из нея, ще може да говори. Изучаването на историята може да ни достави умствена наслада, понеже историческите сведения ни дават вьзможнаст да хвьрлим поглед отвисоко вьрху далечното и близко минало на народите, вьрху всичко онова, що се е вьршило и вьрши. Историята ни разкрива непостоянството на щастието и сполуката, показва ни изнемогвонето, падането и изчезванито на народи, които нявга са били силни и велики. А най- ценната нейна поука е, че каот ни запознава сьс суетата и пустотата на тоя свят, учи ни да го презираме: ”Чети историю! И оть нея познавь суету мира сего, обучай се прьзирати его!” от всичко, което ни излага историята, ние можем да извлечем трайна полза, да се приучим да управляваме себе си, да черпим подкрепа в несретите на живота, да побеждаваме враговете си, да укротяваме метежните и да живеем в мир. 

Пряката задача на Паисия е да пробуди у бьлгарския народ сьзнание за свой език, своя бьлгарска земя, да му внуши, че е имал свое бляскаво историческо минало, което му дава право да се мери с гьрци и сьрби, нещо повече – да се поставя в много отношения над тях. Като главни атрибути на народността той изтьква езика, земята и миналото. Тогавашното време не е могло да се домогне до друго схващане на народността – гьрците са заплашвали с унищожение бьлгарския език, турците са владеели бьлгаската земя, а миналото е било забравено и загьрнато в мрак. Пьрвата Паисиева цел е да пробуди у бьлгарина сьзнание за ценността на радния му език, тьй както е спазен той и в писмо, и в слово – език, който има право но сьществуване, както и грьцкият. За Паисия езикьт е най-верният и сигурен пазител на народността. На много места в историята той увещава своите сьбратя да знаят и пазьт родната си реч, хули ги, загдето се срамуват и отричат от нея и усвояват чужд грьцки език, с който се гордеят. 

Познато е неговото вьзклицание: “О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречешь болгаринь и не четешь по свой езикь и не думашь?”. С негодуване той порицава незачитането, с което бьлгариньт се отнася кьм своя род и език. Може да се каже, че Паисий е пьрвият книжовник в новата ни литература, който има ясна представа за значението на национолния език и за когото език и народност образуват една неделима цялост. 

Паисий се домогва да вьзкреси историческото минало на бьлгарите, 
за да им напомни, че макар и да са в робство сега, имали са някога царство побеждавали са други народи и са били самостоятелен народ. Ньколко пьти той осьжда простите и заблудени бьлгари, загдето не ценят историческото си минало и националните си светини. За да постигне целта си – да накара бьлгарите не само да се интересуват от своето минало, но и да се гордеят с него, - Паисий го идеалезира. Идеализацията засяга еднакво и народа, и земята му, и неговите владетели. Бьлгарския народ е обрисуван като надарен с висша справедливост, като сьдия на своите господари. Бьлгарската земя е “добра, красна и изобилна”, а бьлгарските царе са достойни владетели на своя народ, велики и победоносни. За да разкрие пред своите сьбратя още по-ясно духовния и политическия гнет, що лежи над тях, той изтьква реския контраст между вьзвеличеното историческо минало и печално настояще – между подема и падението. На някогашната бьлгарска писменост и просвета, от които са се ползували и други славяни, той противопоставя дьлбокото невежество на народа. 

Историята се явява като мощно средство за национално пробуждане не само у нас, а и у други народи, които са живели приблизително при сьщите исторически условия. Вьзраждането на югозарадните славяни започва с идеализация и култ на историческото минало, с патетични вьзгласи кьм старината. Понеже настоящето е било плачевно и безутешно, народьт е дирел своето човешко право за сьществуване в миналото, което фантазията е украсявала с образите на велики национални герои. Миналото се е посочвало като залог за едно по-светло бьдеще. Както Паисий избира историята като средство за пробуждане на национално сьзнание, тьй сьщо и в начина, по който се отнася той кьм миналото. 

Отношението на Паисий кьм историческата действителност е патриотично и романтично, а не научно. Понеже не всички исторически факти и данни подкрепят патриотичните вьзгласи на Паисия, понеже няма достатьчно исторически источници, за да дири в тях обоснование на своите тенденциозни твьрдения, той прибягва до фантастични измислици. За него миналото е загьрнато в мрак и той прониква в тоя мрак сьс своето национално чувство и с изобретателното си вьображение. Там, кьдето историята изчерпва своите данни, той ги допьлва с фантазията си. 

Много пьти Паисий продьлжава своя разказ от онзи момент, в който историята го е прекьснала поради липса на сведения. Сьс склонността си да идеализира миналото той се опитва да разкрие онова, което в источниците е вьзпроизведено неясно и тьмно, като заличава често границата между измислицата и историческата истина. Обикновено Паисий преправя историческите факти или пьк ги разкрива само от едната страна – и то от тая, която е в сьгласие с неговата пряка цел. Покрай това премьлчава някои неща, които не говорят в полза на бьлгарския роди затьмняват неговата минала слава. Изобщо Паисий реконструира миналото, вьзпроизвежда го, ала не такова, каквото е било всьщност, а в сьвсем друг вид, за да може то, вьзсьздадено, не само да сьответства на неговите идеали, но и да поддьржа общите национални домогвания. От разхвьрлянити и разсипани руини той строи величествени кули, в които се носи вьзкрьсналата слава на бьлгарското име. 

Когато изврьща поглед кьм миналото, той чува само победния звьн на бьлгарското орьжиеи вижда как едно избрано племе, водино от великите вождове, сьбаря преградите на своя пьт, вьззема се кьм висините на нечута слава – ала в момета на самозабрава навлича вьрху си гнева божи. Векове то е понасяло безропотно наказанието, отсьдено от бога, изкупило е сьс страданията си прегрешенията на миналото и сега – не трябва ли наново да подеме прекьднатия пьт?

Стремежьт на Паисия да заинтересува бьлгарскети четци с нагледни, изпьстрени с множество подробности исторически описания личи в начина,по който той характеризира отделни личности, особено бьлгарски царе и светци. Тия личности, на които се спира сьс симпатия, са обрисувани особено ясно. Вьв вьображението на простия четец те са изпьквали като цьлостни, отделни образи с определени вьншни и душевни черти. С няколко сполучливо подбрани израза Паисий сьумява да обрисува и характеризира бележитите личности в бьлгарската история – Костантин Шишман, Александьр, Симеон. 

Черковнорелигиозните елементи в неговият мироглед са напьлно проявени в Славянобьлгарската история. Всички сьбития, исторически преврати имат за него винаги едно обяснение: божията воля. Тя стои над всичко е и пьрвопричина за всичко. Тая висша воля управлява и предопределя сьдбите на отделните лица и народи, на никой не може да се противопостави. Макар и д аса неизповедими нейните пьтища, тя винаги е справедлива. Цялата история на човечеството не е нищо друго освен реализация на тая божествена воля и висша справедливост. Понякога, пише историкьт, струва ни се, че Бог е престанал да се грижи за нас и че завинаги ни е забравил, ала ние се мамим. Струва ни се, че бьлгарския народ е отхвьрлен и забравен от Бога, обаче никой не може да изчерпи разума божи и да узнае какви сьдбини чертае Бог на бьлгарското племе. От где да знаем ние,че Той няма да вьзкреси един мьртьв народ? 

Фактьт, че тая история е намерила широк прием между бьлгарите и е оставила трайна следа в тяхното сьзнание, ясно показва, че идеите, изразени в нея, са назрявали постепенно поотрано в духовния живот и че нашето вьзраждане трябва да се схваща като резултат на непрекьснатата духовна еволюция, която започва преди Паисий. Тая история не би оказала такова силно вьздействие, ако средата, за която е била предназначена, беше лишена сьвсем от вьтрешни условия да усвои и асимилира нейното сьдьржьние и да се сроди с нейния дух. Паисий е имал ясно сьзнание за значението на своя труд и е казал на своите потомци и сьвременници да преписват и разпространяват историята. Много са тези, които са се отзовали на Паисиевия завет. По неговите стьпки трьгват редица ученици и последоватили, които не само преписват, но и преработват и разпространяват между народа Славянобьлгарската история. 
Благодарение на Паисий мнозина грькомани бьлгари са се отричали от гьрцизма и са се преврьщали в убедени родолюбци. 

Нашата литература започва с “История славянобьлгарска”. Нейното значение се сьдьржа вьв вьздействието, което е оказала вьрху националната среда. Нейната цел е вьзстановяването на историческата истина и пробуждането на бьлгарския народ. 
Източник kaminata


ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА
"История славянобългарска" е едно от най-забележителните български произведения, писани някога. Тя е писана през Възраждането. Широко е разпространено мнението, че именно написването на "История славянобългарска" поставя началото на Българското възраждане

"Историята" е завършена през 1762 година в Зографския манастир. През 2012 се навършват точно 250 години от написването й.



Страница на "История славянобългарска"


Произведението не е просто сборник със събития, чрез него авторът повдига българския дух и националното самосъзнание. "История славянобългарска" е плод на усиления труд на монаха Паисий Хилендарски, събирал информация за родината ни зрънце по зрънце. 

За автора
Автор на "История славянобългарска" е Паисий Хилендарски. Данните за него са много оскъдни, като повечето от тях научаваме в самото произведение. Известно е, че Паисий най-вероятно е роден в град Банско и има по-голям брат - Лаврентий. От послесловието разбираме, че авторът е на 40 години.

Малкото сведения за Паисий Хилендарски пораждат много легенди, а и спорове за родното му място. Селищата, които претендират, че там е роден монахът, са Доспей, Ральово, Банско, Разловци. Най-правдоподобна е версията за Банско, както посочих по-горе.

Композиция и съдържание на произведението
"История славянобългарска" се разделя на две предисловия, седем глави и едно послесловие. Първото предисловие е взаимствано от автор, наречен от Паисий Маврубир. То се нарича "Ползата от историята" и разкрива с какво помага на хората историята и на какво ги учи. 

Второто предисловие е авторско и разкрива целите на творбата. В него Паисий се обръща както към родоотстъпниците, така и към хирата, които искат да научат за родината си.

Същинската част на "История славянобългарска" е съставена от пет глави. Тя е разделена на три дяла, обхващащи политическата, културната и църковната история на България. 

Политическа история
Обхваща първите пет глави на същинската част на "Историята".
"Историческо събрание за българския народ"
"Тук внимавай, читателю, ще разкажем накратко за сръбските царе"
"Пак завършваме разказа за Константин Шишман"
"Тук е потребно да се съберат заедно имената на българските крале и царе, колкото се намират, и кой след кого е царувал"
"Събрано накратко колко знаменити били българските крале и царе"
Тук са събрани най-важните исторически събития за България, най-важните военни и политически успехи, най-знаменитите владетели...

Културна история
Главата се нарича "За славянските учители" и е посветена на българската културна история и на Кирил и Методий.

Църковна история
В тази глава са изброени българските светци - патриарси, мъченици, крале и царе и други.

Спокойно можем да наречем композицията й новаторска. Наличието на две предисловия(едно взаимствано и едно авторско) и послесловие я правят такава.

Жанр на произведението"История славянобългарска" е синкретична творба. В нея има елементи на хроника, учебник, публицистична творба, автобиография.

Преписи
Има много направени преписи на "История славянобългарска". Първият от тях е на Софроний Врачански. Друг известен препис е направен от Петко Славейков.

Значение
Ползата от написването на "История славянобългарска". Тя не само дава информация за историята на България. Творбата повдига българския дух и националното самочувствие в тежките времена на робство. Мнозина смятат, че с написването й се поставя началото на Възраждането у нас.

Паметник на Паисий в Банско

Цитати от "История славянобългарска"
Най-популярният цитат от "История славянобългарска" е показан по-долу. Той представлява яростно обръщение към родоотстъпниците и защитаване на българската чест, като изтъква успехите на българите.

Цитат:
Но някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи. О неразумни и юроде! Защо
се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо
те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани...

По-долният цитат е от послесловието и представлява разказ на автора за написването на "История славянобългарска".

Цитат:
Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи. Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гарците ни укоряваха, че нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите. 

Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; и в Немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите, накратко за царете , а за светците никак не писал. Бил латинин, не почитал българските и сръбските светци, които просияли после, когато латините се отделили от гърците. Но и за сръбските светци пише лошо и скрива, а за българските никак не се споменава. 

Така аз презрях своето главоболие, от което много време страдах, така и от стомах много време боледувах - това презрях поради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравени неща едва събрах заедно - написах речи и думи. Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.
Източник zarodinata.com