Hачалото на българското национално освободително движение е свързано с името на първия народен будител Паисий Хилендарски. Повечето от неговите биографи приемат, че той е роден в гр. Банско през 1722г. През 1745г. Паисий заминава при своя брат Лаврентий в Хилендарския манастир (Света гора), където приема монашеството.
Силно впечатлен от видяното и преживяното, Паисий решава да опише историята на своя народ. Той набляга на правото на българите за свобода и собствена държава, като се надява да възпламени патриотични борчески пориви у сънародниците си за постигане на съкровената цел - свобода. Близо две години той упорито събира сведения. Установява се в Зографския манастир на Света гора и въпреки измъчващата го болка в стомаха, успява да завърши своето необикновено съчинение "История славянобългарска".
Cъчинението му е своеобразен призив към българите за национално осъзнаване, за борба против чуждия национален гнет. Паисий съветва читателите си да обичат своя род и език, своето отечество и българското си име, да не се срамуват, че са българи. Непростим грях е според него поведението на някои българи, които за да изглеждат образовани и културни, пренебрегват своя произход, представяйки се за гърци.
Специално се изтъкват изключителната храброст на българите, подвигът на братя Кирил и Методий, създали старобългарската и славянска писменост, решаващият принос на средновековна България за разцвета на славянската култура и т. н. Паисий вдъхва самочувствие, за да подтикне към дързост читателите си . В този смисъл Отец Паисий съвсем основателно е признат за пръв народен будител.
КАНОНИЗИРАНЕТО
ПРЕПОДОБНИЙ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ
„О, неразумни юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш по свой език и не думаш?"
От малка ръкописна книга, разпространявана из българските предели в множество преписи, съвременниците с удивление и радост узнават истината за своето народностно битие в миналото, проникват се от една нова, светла вяра в своето бъдеще, усвояват една национална гордост, способна да отстрани предишния срам, и добиват смелост да мислят за просвета и молитва на собствения си роден български език.
Настъпва голям видим поврат в самосъзнанието на по-издигнатата част от народа ни и редом с повишеното чувство на национално достойнство се заражда волята за отърсване от политическото турско и духовното гръцко попечителство. За пръв път след няколко века на дълбоко невежество и апатия към народната чест заговаря угризението за изневяра към скрижалите на свободата и просветата, завещана от епохата на цар Борис, цар Симеон, цар Иван Асен, цар Самуил и патриарх Евтимий, и, разтърсена до дъно, народната душа се възпламенява от идеала за нова свобода, за нова просвета, нова църковна независимост и нов достоен живот. От този момент се наблюдава едно раздвижване в българските земи, което няма да бъде спряно, но ще се засилва и расте, докато стигне до извоюването на големите политически, социални и културни блага на Освобождението.
Несъмнено на преподобни Паисий се пада тук първенството на почина, заслугата да е схванал най-рано и с най-голяма яснота дълга на просветения и съзнателен българин. Затова преп. Паисий с написването на „История славянобългарска" отбелязва и най-ранния етап на българското национално възраждане. Тази книга се явила като вид позив към българите, в който той им напомня, че и те са имали свой род, свое царство, свои царе, свой език и ги укорява, дето се срамували от своето име и се погърчвали.
В този скромен труд, читателят опознава идеите, чувството и делото на неизвестния дотогава монах Паисий Хилендарски. Това е първата духовна личност от епохата на Възраждането. Неговата книга „История славянобългарска" поставя началото на Българското духовно възраждане. От кондиката на Зографския манастир разбираме, че монахът Паисий като таксидиот, събирайки помощи за манастира, е пътувал дълги години след написването на книгата из различни краища на България. Разпространявайки така „История славянобългарска" преп. Паисий насочва умовете в България към непознат по-рано кръгозор като начертава първата програма за национална обнова.
С нея мъглата на заблуди и на невежество започва да се разсейва. Насочвайки своите последователи към систематични усилия за насаждане на българска просвета и за откъсване от гърцизма, преп. Паисий става застъпник предимно на еволюционното течение в българското духовно възраждане въпреки огнения си дух. Отваря пръв вратата на новото българско движение, за да го насочи първоначално към неговите умерени задачи, способни да породят после и по-смели искания, при утвърдени вече позиции на българския дух и историческо право.
Без него, без неговата гореща православна вяра и настойчива проповед, Българското възраждане едва ли би получило облика и яснотата на домогванията си, великата историческа заслуга на свети Паисий. Род и отечество добиват чрез „История славянобългарска" една нова нравствена стойност, превръщат се в лозунг, който излъчва неподозирана сила за българските души и става стимул за общи стремежи и желания, неподозирани дотогава. Православната църква канонизира преподобни Паисий Хилендарски за светец на 26 юни 1962 г.
к.и.н. Тодорка Канчелова
Източник bg-patriarshia
РОДЪТ
ХАДЖИ ВЪЛЧО ОТ БАНСКО
Хаджи Вълчо e бележит със своята предприемчивост и благодетелност търговец по време на Възраждането. Родом от будното пиринско градче Банско, той е по-малък брат на Св. Паисий Хилендарски, а техният най-голям брат Лазар е игумен на Хилендарския манастир. Десет години преди смъртта си Хаджи Вълчо посетил двата български манастира в Атонската Света гора, направил щедри дарения и вложил сили и средства във тяхното възстановяване и изграждане. Като ктитор и благодетел името му се споменава в манастирските поменици, негови портрети има редом с други ктитори в Хилендарския и Зографския манастири.
:: Ктиторство
и дарителство в миналото и днес
ЗОГРАФСКИЯТ МАНАСТИР И КТИТОРСКАТА ДЕЙНОСТ НА ХАДЖИ ВЪЛЧО
Хаджи Вълчо от Банско е ярък пример за един
живот, подчинен безусловно на повелята на времето, на Духа и българщината.
Както брат си Св.
Паисий Хилендарски, той оставя дълбока диря след себе си и съумява да
измъкне от прозата на живота си като богат търговец много сила, поезия и
мъдрост. В едно време, когато сме "забравени от Историята", в жестока
епоха, принудила българина да мисли най-вече за физическото си оцеляване,
банскалията надскача грозните и безсъдържателни повели на робското положение,
за да се самопостигне, също като брата си - като свободен човек и голям
родолюбец.
Дейността му на ктитор, всичко което прави с голямото си
сърце за нашите манастири в Света Гора,
самата му човешко съществуване на личност в едно безличностно време,
предизвикват вълнение и много размисли. Хаджи Вълчо съчетава икономическата си мощ с щедро
дарителство и същевременно разкрива ревностното си желание като българин да
участвува в общия напредък.
За да улесни разрастването на търговската дейност, а и за да облекчи керванджиите в трудното и изморително пренасяне на стоките, той построил със собствени средства голям хан за безплатно отсядане по пътя напамука при с. Дутлий в Серския район, наречен "Керван сарай". Съобразителният банскалия изградил и чешми по пътя на керваните, и няколко моста на труднопроходими места.
Дълбоко загрижен за опазването на православната вяра – упование на поробения български народ, хаджи Вълчо се отдал изцяло на грандиозни благотворителни дела в българските атонски манастири "Хилендар" и "Зограф", тясно свързани с живота и дейността на великия му брат Паисий. Това дарителство може да се обясни най-вече с благочестието и дълбокото народностно чувство на благодетеля, но още и със здравата връзка между двата манастира и процъфтяващото икономически Банско.
Дарителството му е насочено към двата български манастира, с които е свързан животът на великия му брат - "Зограф" и "Хилендар" (от XVII до XIX в. манастирът е бил изцяло български). Това дарителство може да се обясни най-вече с благочестието и дълбокото народностно чувство на благодетеля, но още и със здравата връзка между двата манастира и процъфтяващото икономически Банско.
За да улесни разрастването на търговската дейност, а и за да облекчи керванджиите в трудното и изморително пренасяне на стоките, той построил със собствени средства голям хан за безплатно отсядане по пътя напамука при с. Дутлий в Серския район, наречен "Керван сарай". Съобразителният банскалия изградил и чешми по пътя на керваните, и няколко моста на труднопроходими места.
Дълбоко загрижен за опазването на православната вяра – упование на поробения български народ, хаджи Вълчо се отдал изцяло на грандиозни благотворителни дела в българските атонски манастири "Хилендар" и "Зограф", тясно свързани с живота и дейността на великия му брат Паисий. Това дарителство може да се обясни най-вече с благочестието и дълбокото народностно чувство на благодетеля, но още и със здравата връзка между двата манастира и процъфтяващото икономически Банско.
Дарителството му е насочено към двата български манастира, с които е свързан животът на великия му брат - "Зограф" и "Хилендар" (от XVII до XIX в. манастирът е бил изцяло български). Това дарителство може да се обясни най-вече с благочестието и дълбокото народностно чувство на благодетеля, но още и със здравата връзка между двата манастира и процъфтяващото икономически Банско.
През 1756 г. той започва широко по мащабите си строителство
в "Хилендар": от основите до покрива изгражда разрушеното южно крило
на манастира (три етажа и кула–камбанария), а на мястото на полуразрушения
параклис "Св. Стефан" започва изграждането на нов параклис в чест
на св.
Иван Рилски. Паметният дарствен надпис и ктиторският портрет в параклиса
свидетелстват за ктиторството му.
Прави впечатление, че в периода 1752-1764 г. родолюбивият българин непрекъснато сменя обекта на своето дарителство, като дава големи суми на "Зограф" само няколко месеца след като е започнал вече огромният строеж в "Хилендар" – доказателство за голямата му привързаност и към двата светогорски манастира.
Прави впечатление, че в периода 1752-1764 г. родолюбивият българин непрекъснато сменя обекта на своето дарителство, като дава големи суми на "Зограф" само няколко месеца след като е започнал вече огромният строеж в "Хилендар" – доказателство за голямата му привързаност и към двата светогорски манастира.
В сравнение с Хилендарския манастир манастирът "Св.
Георги Зограф" е много по-внушителен и може да бъде оприличен на малък
средновековен град. Построен е върху яки каменни, великолепно иззидани стени, и
е по-висок – пететажен, а на места и шестетажен. Щедростта на хаджи Вълчо към тази
обител е несравнимо по-голяма. Както свидетелства паметен надпис върху мраморна плоча в
нартекса на Зографската църква "Св. Успение Богородично", през 1758
г. той започва огромно строителство там.
Много пътешественици, озовали се по това време в Света гора описват впечатляващия и солиден градеж. За нас този манастир е светиня, стожер в историята на българския народ. Такива вероятно са били и помислите на родолюбивия банскалия, когато е взел решението да изгради цялото пететажно източно крило на манастира. Според паметните надписи и разказите на монасите то е било напълно рухнало, когато ктиторът се заема с неговото възстановяване. Строителната работа започнала от приземната галерия с аркадите до покрива и включвала пет етажа с монашеските килии, предхождани от дълги коридори с изглед към двора през живописни арки (архитектурен стил, напомнящ за Рилския манастир).
Останалите жилищни крила са лишени от коридори и аркади и имат по-строг вид. Към източното крила са вместени няколко параклиса и кулата камбанария.
Много пътешественици, озовали се по това време в Света гора описват впечатляващия и солиден градеж. За нас този манастир е светиня, стожер в историята на българския народ. Такива вероятно са били и помислите на родолюбивия банскалия, когато е взел решението да изгради цялото пететажно източно крило на манастира. Според паметните надписи и разказите на монасите то е било напълно рухнало, когато ктиторът се заема с неговото възстановяване. Строителната работа започнала от приземната галерия с аркадите до покрива и включвала пет етажа с монашеските килии, предхождани от дълги коридори с изглед към двора през живописни арки (архитектурен стил, напомнящ за Рилския манастир).
Останалите жилищни крила са лишени от коридори и аркади и имат по-строг вид. Към източното крила са вместени няколко параклиса и кулата камбанария.
Първоначално
кулата била по-ниска, но по-късно, през втората половина на ХVІІ в. е
надстроена, и на нея бил монтиран часовников механизъм с четири циферблата,
който работи и до днес. Неговото изработване е дело на известния самоук механик
от Банско Тодор Хаджирадонов, направил и часовника на кулата в родния си град.
В Атон източното крило остава известно под името "Банско махала", или "Хадживълчова махала".
Мостът на пристанището на "Св. Георги Зограф" (Арсана), пътят до манастира, водопроводът, калдъръмът и пр. са дело на банскалии. Ктиторската дейност на хаджи Вълчо в тази обител продължава построяването на църквата "Св. Успение Богородично" през 1764 г. Тя не е впечатляваща по своите размери, но притежава художествена внушителност, както с архитектурата, така и със стенописите си,чиито достойнства са оценени отдавна.
Неуморен в своето желание да остави нещо след себе си, да внесе подобаващ дял в утвърждаването на вярата и българщината, хаджи Вълчо простира неизчерпаемата си щедрост и върху скита "Черни вир" към Зографския манастир, където построява църквата "Рождество Богородично", по късно отъждествявана със самия скит.
В Атон източното крило остава известно под името "Банско махала", или "Хадживълчова махала".
Мостът на пристанището на "Св. Георги Зограф" (Арсана), пътят до манастира, водопроводът, калдъръмът и пр. са дело на банскалии. Ктиторската дейност на хаджи Вълчо в тази обител продължава построяването на църквата "Св. Успение Богородично" през 1764 г. Тя не е впечатляваща по своите размери, но притежава художествена внушителност, както с архитектурата, така и със стенописите си,чиито достойнства са оценени отдавна.
Неуморен в своето желание да остави нещо след себе си, да внесе подобаващ дял в утвърждаването на вярата и българщината, хаджи Вълчо простира неизчерпаемата си щедрост и върху скита "Черни вир" към Зографския манастир, където построява църквата "Рождество Богородично", по късно отъждествявана със самия скит.
Хаджи Вълчо от Банско е един от първите възрожденски ктитори
патриоти.
Според думите на проф. Атанас Божков, той е най-щедрият, най-големият дарител от епохата на българското възраждане, превърнал се в символ на ктиторството в името на националното пробуждане.
Източник bansko.bgСпоред думите на проф. Атанас Божков, той е най-щедрият, най-големият дарител от епохата на българското възраждане, превърнал се в символ на ктиторството в името на националното пробуждане.
ПОТОМЦИТЕ НА ПАИСИЙ - ЩЕДРИ
ДАРИТЕЛИ И ЗАПАЛЕНИ ИСТОРИЦИ
Лазар Хадживълчев е правнук от 12-о коляно, ДАРИТЕЛИ И ЗАПАЛЕНИ ИСТОРИЦИ
неговият син Димитър е още ученик, но вече
изследва миналато на славния си род
Днес в центъра на София, на малката улица "Гладстон", живеят потомците на Паисиевия брат - хаджи Вълчо. Лазар Хадживълчев е една от многото достойни фигури във фамилията. Той е биолог по образование. Това не му пречи да бъде цели 33 години певец-артист в ансамбъла на Българската народна армия. Пее и в храм-паметника "Св. Александър Невски". Работил е като началник-управление "Култура и вероизповедания" в столичното кметство. Лазар събира материали за новата история на Паисиевия род.
Той допълва и родословното дърво, което обхваща 12 поколения и повече от 3000 души. Неговият син Димитър Хадживълчев, който е ученик в Музикалното училище "Любомир Пипков" в София, има невероятно за възрастта си влечение към българската история. Младият пианист познава добре миналото на Банско и на всички фамилии, които са влезли в родствени отношения с тяхната. От бащата и от сина разбирам, че Паисий е имал възможност да пътува с финансовата поддръжка на брат си Вълчо и с духовната подкрепа на вуйчо си, митрополит Серафим.
По майчина линия Паисий е
от славния Кундев род от Банско. Във фамилията има много издигнати
личности с международно влияние. Серафим, който е брат на Паисиевата майка, е
Нишки владика. Михаил Тодорович Герман - тачен дипломат в сръбския двор. Лазар
Младенов пък стига до кардиналски сан във Ватикана и дълги години е папски
библиотекар.
Мечтата на Лазар
Хадживълчев е да възстанови със своите братовчеди старата къща на рода им в
Банско. Тя, според него, трябва да придобие онзи вид, който е имала през Възраждането. Когато Паисиевата история
е изложена в Националния исторически музей Лазар, заедно със сина си Димитър и
със съпругата си Яна се редят на дълга опашка, за да видят с очите си
оригиналния ръкопис на своя роднина. Щом се прибират в къщи Хадживълчев споделя
пред близките си, че е преживял най-щастливия си ден до него момент. Яна Хадживълчева е известна кардиоложка. Може би, защото познава добре човешкото
сърце, тя казва: "Лазар и Димитър се притесняваха от срещата си с
историята, тъй като имаха невероятното усещане, че се виждат с жив човек".
В старата банска фамилия
дарителството се предава от поколение на поколение като най-ценно качество. Още
братът на Паисий - хаджи Вълчо (около 1705-1766) е известен като ктитор на
Хилендарския и Зографския манастир. Името му се споменава в епархиалните поменици и на двата манастира като техен благодетел.
Вълчо единствен от
тримата братя оставя потомство тъй като Лаврентий (Лазар) и Паисий (Петър)
са монаси. Има баснословни легенди за богатството му. Той е уважаван търговец,
има свои кантори от Виена до Кавала. Керваните му кръстосват цяла Европа. По
техния път той строи ханове и мостове.
През 1756 г. хаджи Вълчо
посещава Хилендарския манастир, чийто игумен е брат му Лазар с монашески име
Лаврентий. Тогава той дава пари за обновяването на параклиса на обителта. На
следващата година хаджи Вълчо прави щедри дарения и на Зографския манастир -
обновява източното крило с жилищните помещения. През 1764 г. хаджията изгражда
църквата "Свето Успение Богородично". В знак на благодарност той е
изобразен и в двата манастира. Голям негов портрет е изографисан над олтара на
пара клиса "Св. Иван Рилски" в Хилендар. В кондиката на същия манастир
се разказва за друга голяма щедрост, проявена от фамилията Лаврентий дава
бащината си къща в Банско за метох.
По-късно тя става начално училище, в което учителства Гоце Делчев.От децата на хаджи Вълчо тръгва началото на рода, който в наши дни достига до 12-то коляно. Днес потомците на фамилията живеят главно в Банско и София. Някои са в чужбина. Когато през 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание кметът на Банско - Димитър Хадживълчев дава убежище в града на четата на Баню Маринов, която е около 600 човека. В нея е и синът му Михаил. След като въстанието е потушено Димитър и децата му изгарят богатия семеен архив и бягат в Горна Джумая и Дупница.
Михаил и братята му Иван и Лазар се връщат след амнистията в родния си град. Турците ги принуждават да напуснат отново Банско като ги вкарват в 80 000 гроша дълг. При пристигането си в София тримата братя живеят под наем у преселници от Македония, които са от видната фамилия Томалеви или Томалевски. С много труд и упоритост те се замогват и изплащат дълга си. Построяват си три еднакви къщи на улица "Гладстон", чийто архитект е австриецът Швамберг. Братята действат винаги заедно. Те въвеждат нови и прогресивни за времето си технологии.
По-късно тя става начално училище, в което учителства Гоце Делчев.От децата на хаджи Вълчо тръгва началото на рода, който в наши дни достига до 12-то коляно. Днес потомците на фамилията живеят главно в Банско и София. Някои са в чужбина. Когато през 1878 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание кметът на Банско - Димитър Хадживълчев дава убежище в града на четата на Баню Маринов, която е около 600 човека. В нея е и синът му Михаил. След като въстанието е потушено Димитър и децата му изгарят богатия семеен архив и бягат в Горна Джумая и Дупница.
Михаил и братята му Иван и Лазар се връщат след амнистията в родния си град. Турците ги принуждават да напуснат отново Банско като ги вкарват в 80 000 гроша дълг. При пристигането си в София тримата братя живеят под наем у преселници от Македония, които са от видната фамилия Томалеви или Томалевски. С много труд и упоритост те се замогват и изплащат дълга си. Построяват си три еднакви къщи на улица "Гладстон", чийто архитект е австриецът Швамберг. Братята действат винаги заедно. Те въвеждат нови и прогресивни за времето си технологии.
Започват първи в България
да произвеждат изключително здравата и функционална вита виенска мебел, като за
целта канят да им гостуват изявени виенски и италиански майстори. Фирмата им
"Братя Д. Л.Хадживълчови" първа въвежда лепените дървени листа в
плоскостите, т. е. шперплата.
Братята се занимават с производството на висококачествени сортови вина и печелят първите престижни медали за България от изложения в Европа. Такъв е медалът от 1907 г., получен на изложение в Лондон.
Братята се занимават с производството на висококачествени сортови вина и печелят първите престижни медали за България от изложения в Европа. Такъв е медалът от 1907 г., получен на изложение в Лондон.
Верни на семейната
традиция те правят през 1920 г. дарение от 60 000 лв. на Министерството на
народното просвещение за подпомагане на просветното и културно дело в родния им
град Банско. В началото на миналия век
братята купуват място зад Централната баня, изграждат улица и търговски здания
от двете й страни. По-късно те подаряват мястото на софийската община. Това е
днешната улица "Триадица". Виненият склад на Хадживълчеви е на улица "Искър"
в собствения им "Златишки хан", където се е крил Левски. Днес на
мястото на хана има гараж на Министерския съвет и на Народното събрание. Подобно на дедите си
Иван, Лазар и Михаил отиват на поклонение в Атон, където правят щедри дарения.
Там ги посрещат с подобаващи почести - като потомци на големия благодетел хаджи
Вълчо. Синът на Лазар - Димитър,
е първият от рода, който се занимава с хрониката на Хадживълчевци.
Част от нея е описана още през 1923 г. в "Златна книга на дарителите за народна просвета". Благодарение на изследванията на Димитър и на проф. ЙорданИванов през 30-те години на 20-ти век се доказва, че Банско е родното място на Паисий. Димитър е и първият, който чертае родословното дърво. Той е адвокат и търговец, изключително ерудиран. До края на живота си пише драмата "Факленосецът от Атон", посветена на отец Паисий.
Тя е в три части. Синът му Лазар получил от баща си печат с кръстосани пушка и сабя. Между тях пише: "Свобода или смърт". В кръга на печата има надпис: "Серски революционен окръг. Разложка околия." Лазар вече го е подарил на сина си Димитър, който има задачата да го изследва. Така в хадживълчовата фамилия, освен имената Лазар и Димитър, от баща на син се предава и задължението да се изследва историята на паисиевия род.
Част от нея е описана още през 1923 г. в "Златна книга на дарителите за народна просвета". Благодарение на изследванията на Димитър и на проф. ЙорданИванов през 30-те години на 20-ти век се доказва, че Банско е родното място на Паисий. Димитър е и първият, който чертае родословното дърво. Той е адвокат и търговец, изключително ерудиран. До края на живота си пише драмата "Факленосецът от Атон", посветена на отец Паисий.
Тя е в три части. Синът му Лазар получил от баща си печат с кръстосани пушка и сабя. Между тях пише: "Свобода или смърт". В кръга на печата има надпис: "Серски революционен окръг. Разложка околия." Лазар вече го е подарил на сина си Димитър, който има задачата да го изследва. Така в хадживълчовата фамилия, освен имената Лазар и Димитър, от баща на син се предава и задължението да се изследва историята на паисиевия род.
Източник pravoslavieto.com
19 ЮНИ – ДЕН НА ПОЧИТ КЪМ ДЕЛОТО НА ПРЕПОДОБНИ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ
Значимостта на епохалния труд „История славяноболгарская” за пробуждане на националното самосъзнание на българите през Възраждането прави св. Паисий Хилендарски една от най-тачените фигури в родната история. Заслугите на скромния монах и таксидиот (православен монах, събиращ дарения за манастир) го нареждат сред най-популярните личности – дейци на Българската Православна църква.
Когато България отбелязва 200-годишнината от появата на „История славяноболгарская”, Светият Синод (на 26 юни 1962 г.) провъзгласява преп. Паисий за български светец, като определя в своя календар 19 юни за ден в негова памет и прослава.
Днес, 50 години по-късно, в този ден стартират националните чествания, провеждани под патронажа на президента Росен Плевнелиев, по повод юбилейната 250-годишнина от създаването на най-българската книга, променила хода на историята ни. Отец Паисий осмисля идеята и написва творбата си за близо две години (1760–1762 г.). Наред с призива си за опазване на българския език и опознаване на българската история, той оставя и конкретния завет: „Преписвайте я и платете да ви я препишат”.
Въпреки че при посещението си „в немската земя” е видял книгопечатането, Паисий иска „Историята” да бъде преписвана на ръка, осъзнавайки, че такъв труд е гаранция за възпитаване на съмишленици.
Изследванията дават сведения за над 70 преписа на най-българската книга, като до нас реално са достигнали 42. През последните години чрез дарения от частни библиотеки постъпват нови екземпляри.
Първият препис на Паисиевата история е направен през януари 1765 г. в
Котел от отец Стойко Владиславов - бъдещият епископ Софроний Врачански, след
личната му среща с Хилендарския монах. Следват Самоковският (1771 г.),
Жеравненският и Рилският (1772 г.), и още десетки преписи, направени в различни
български краища. В годините на етническа и духовна асимилация разказаното в
„Историята” събужда обезверения българин за просвета и борба, дава му надежда
за ново бъдеще. Русчук е единственото българско селище с направени или ползвани цели 6
преписа на „История славяноболгарская”.
През 1844 г. в Будапеща Христаки Павлович отпечатва 2000 броя на
„Царственик или История болгарская”. Книгата всъщност е първото печатно издание
на един от вариантите на Паисиевата „История”. Както доста други преписвачи на
„История славянобългарска” преди него, Павлович се подписва като автор,
спестявайки на читателите името на отец Паисий. „Царственикът” бързо набира
популярност сред българите и като първа печатна българска история се нарежда
сред най-търсените четива през Възраждането. Русчук е единственото селище в българските земи, за което е исторически
доказано, че през Възраждането местните българи са създали или ползвали цели 6
преписа на Паисиевата „История славяноболгарская”.
Първият Русенски препис е направен от хилендарския таксидиот йеромонах Пантелеймон, който пребивава в града, когато Русчушката крепост е в епицентъра
на бойните действия на поредната руско-турска война.
Преписът на отец Пантелеймон Хилендарец обхваща 92 листа и е завършен през май 1809 г. На последния лист преписвачът отбелязва: „В сие лето взяша и москали град сей в месяца септемврия 13-ого числа и обладаша в нем до июня месяца до 25-ого числа и отдаша его паки туркам”. По-късно този препис е отнесен на Атон, където се съхранява и до днес в библиотеката на Хилендарския манастир.
Следващият препис е създаден през същата 1809 г. от габровеца Влад Гладичов, който посещава Русчук. До 11 август с.г. той възпроизвежда преписа на отец Пантелеймон, с когото се познава, като добавя своята бележка „на ползу всем любознателем болгарским”.
Гладичовият препис дълго се съхранява в Преображенския манастир край Търново, откъдето впоследствие е предаден във Великотърновския държавен архив.
Преписът на отец Пантелеймон Хилендарец обхваща 92 листа и е завършен през май 1809 г. На последния лист преписвачът отбелязва: „В сие лето взяша и москали град сей в месяца септемврия 13-ого числа и обладаша в нем до июня месяца до 25-ого числа и отдаша его паки туркам”. По-късно този препис е отнесен на Атон, където се съхранява и до днес в библиотеката на Хилендарския манастир.
Следващият препис е създаден през същата 1809 г. от габровеца Влад Гладичов, който посещава Русчук. До 11 август с.г. той възпроизвежда преписа на отец Пантелеймон, с когото се познава, като добавя своята бележка „на ползу всем любознателем болгарским”.
Гладичовият препис дълго се съхранява в Преображенския манастир край Търново, откъдето впоследствие е предаден във Великотърновския държавен архив.
Третият препис на „Историята”, четен от българите в Русчук, е
Жеравненският от 1772 г. Той е един от най-първите, правен по времето, когато
Паисий е още жив. Върху неговите страници има бележки от читатели, сред които и
даскал Никола поп Лазаров от Русе. През 1838 г. Жеравненският препис е пренесен
в Одеса, Русия, и предаден на Васил Априлов. Там го проучва и Г. С. Раковски.
Две десетилетия по-късно този препис става част от колекцията на украинеца Иван Курис, разпръсната по време на Гражданската война в Русия на различни места в страната.
Две десетилетия по-късно този препис става част от колекцията на украинеца Иван Курис, разпръсната по време на Гражданската война в Русия на различни места в страната.
Вторият Русенски препис е дело на даскал Никола поп Лазаров. През 1811
г. в Русчук той копира Жеравненския препис в книга с обем 72 листа, като
почеркът му е определен като „черковно писмо, доста хубаво”. Даскал Никола
добавя свое послание към читателите на преписа му: „...прочетох тази историйца
и разбрах какво е писано в нея, и вие, братя, потрудете се, та я прочетете, за
да бъде в полза на българите и похвала, а за пакост на гърците и сърбите”.
Лазаровият препис е със специално посвещение на „хаджи Димчо хаджи Георгиевич,
купцу болгарскому”.
Днес този препис се съхранява в "Националната библиотека„Св. Кирил и Методий”.
Любопитно е, че Боян Пенев лично е направил копие на Лазаровия препис. Русенският „Царственик” - пореден препис на Паисиевата „История”, се датира не по-късно от 1831 г. Според писмо на Юрий Венелин от 27 септември 1837 г. до Васил Априлов, този препис върху пергамент се намирал у логотета(деловодителя) на Червенската митрополия, който временно живеел в с. Бабадаг, Северна Добруджа.
Няма сведения дали този „Царственик” се е запазил. Шестата преправка на „Историята” на Паисий с русенски адрес е препис от 1844 г. с вероятен търновски произход, съхраняван в библиотеката на Доростоло-Червенската митрополия и впоследствие предаден от нея на Църковно-историческия музей в София.
„История славяноболгарская” първа ни дава писмени сведения и за единствения от българските светци с потекло от Русенския край – св. Димитрий Басарбовски. Въпреки многобройните си странствания из Българско, вероятно е Паисий да не е посещавал Русе, защото в труда си сочи отшелника св. Димитрий от с. Басарбово край Свищов.
Според последните открити данни от Хилендарския манастир, Паисий е починал в самия край на 1772 г. при пътуването си като таксидиот в Хилендарския метох в село Ампелино край град Станимака – днешния квартал "Лозница" на Асеновград. Бил е едва на 50 години.
Днес този препис се съхранява в "Националната библиотека„Св. Кирил и Методий”.
Любопитно е, че Боян Пенев лично е направил копие на Лазаровия препис. Русенският „Царственик” - пореден препис на Паисиевата „История”, се датира не по-късно от 1831 г. Според писмо на Юрий Венелин от 27 септември 1837 г. до Васил Априлов, този препис върху пергамент се намирал у логотета(деловодителя) на Червенската митрополия, който временно живеел в с. Бабадаг, Северна Добруджа.
Няма сведения дали този „Царственик” се е запазил. Шестата преправка на „Историята” на Паисий с русенски адрес е препис от 1844 г. с вероятен търновски произход, съхраняван в библиотеката на Доростоло-Червенската митрополия и впоследствие предаден от нея на Църковно-историческия музей в София.
„История славяноболгарская” първа ни дава писмени сведения и за единствения от българските светци с потекло от Русенския край – св. Димитрий Басарбовски. Въпреки многобройните си странствания из Българско, вероятно е Паисий да не е посещавал Русе, защото в труда си сочи отшелника св. Димитрий от с. Басарбово край Свищов.
Според последните открити данни от Хилендарския манастир, Паисий е починал в самия край на 1772 г. при пътуването си като таксидиот в Хилендарския метох в село Ампелино край град Станимака – днешния квартал "Лозница" на Асеновград. Бил е едва на 50 години.
Владимира Велинова, вестник „Бряг” от 19 юни 2012 г.
БЪЛГАРСКИЯТ ГЕРБ В ЕПОХАТА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО
Жефаровичата “Стематография” става основен хералдичен извор както на българите, така и на сърбите от втората половина на ХVІІІ и ХІХ в.
Така например гербът на Арсений IV става символ на Карловачката митрополия. Портерата на Ст. Душан, обграден с балканските гербове от второто издание на “Стематографията” е поместен в книгата на Йован Раич (българин от Видин): “История на разни славянски народи и най вече на българи, хървати и сърби”(1794-95). Гербовете на България, Македония, Сърбия и Босна, са изобразени върху царските двери от иконостаса на църквата при Рилския манастир в 1844-46 г.
През 1762 г. Паисий Хилендарски завършва своята “История славянобългарска”. Макар и да няма характер на строго научно изследване, тя има огромно значение за българската история.. Не е пропусната и националната символика. Основавайки се на изображенията от М.Орбини, Паисий изрично подчертава: “Те (българите-б.а.) имали на царсикте печати като знак образ на лъв. Това означава, че българския народ бил силен на война, народ като лъвове”
Написана на простонароден език “История славянобългарска” се превръща в своеобразна библия за българските интелектуалци от ХIХ век. Доказателство за това са откритите многобройни преписи от това съчинение, най-известни от които са: Котленския (1765), Самоковския (1771), Рилския (1772), Жеравенския (1772), Кованлъшкия (1783), Еленския (1784), Първи (1842), Втори (1842) и Трети (1845) Търновски преписи, Ахтаровия сборник (1842) и други.
Интерес за настоящото изследване представлява Еленският препис, правен от Дойно Граматик в 1784 г. Ръкописът е подвързан заедно със “Стематографията” на Хр.Жефарович. Поради това следващите преписи правени от него включват и отделни гербове от “Стематографията”. За пръв път това се среща в т.нар. Ахтаров сборник от 1842 г. Това е съвкупност от четири отделни ръкописа писани от търновския възрожденец Стефан Пенев-Ахтар (1806-1860). Четвъртият представлява непълен препис на Паисиевата история. Към него са приложени гербовете на България и Турция от “Стематографията”, както и портрети на Иван Шишман, Св.Йоан Кръстител и други.
През същата 1842 г. в Търново големият български възрожденец П.Р.Славейков (1827-1895) прави два преписа на занменитата Паисиева творба.Към тях са приложени 12 герба от Жефаровичата книга, сред които на България, Македония, Мизия и т.н., както и портрет на Ив.Шишман. В 1845 г. друг търновски възрожденец Тодор Шишков (1833-1897) също прави препис на “История славянобългарска”. Към нея са прерисувани всичките 56 герба от “Стематографията”. При изобразяването на гербовете в преписите на Паисиевата история, не е спазен с точност хералдичния графичен код, дори на някои места има и оцветяване, тъй като преписвачите наблягат на емоционалното въздействие, а не на хералдичната точност .
Паисиевата творба стои в основата на книгата на Христаки Павлович - “Царственик или история болгарская”, отпечатана в Буда през 1844 г. В глава III, озаглавена “Знамение на болгарских хоругвах”. Непосредствено под заглавието е изобразен българския герб. Той представлява кръгъл червен щит със златен коронован в злато лъв. Придружен е от следния текст: „Това знамение са имали болгарските царе на хоругвите (пантерите) си, сиреч изображение левово, което е знаменувало, защо Болгарете са на войска силни като лъвове както ги и Алекснандър Македонски проповяда рек: Народ славний и непобедимий на бран. И виж за това в Перуновите деяния. Той образ са имали они и на монетите си. Еще же и други като Царски, Богоявленски, Воскресенски и пр.”.
Тази книга както и “Стематографията” стоят в основата на малко известния ръкописен труд на търновеца Пенчо Р.Марнополски - “Воспоминание или ревности отечества. Гербник.”, съставен в 1861 г. Книгата е с добра калиграфия и съдържа 13 герба, без да се броят щитовете, символите и обяснителните рисунки. На първия лист е представен гербът от Царственика на Хр.Павлович, над който стои надписа: “Герб из Царственик или история болгарская”. Под него стои друг надпис: “Знамение на болгарских хоругвах”. Под влияние на “Стематографията”и “Царственикът” лъвските изображения са постоянен мотив в знамената и печатите на различните национално-освободителни организации от втората половина на ХІХ в..
През пролетта на 1862 г. се подготвя голямо въстание в българските земи. Това дава основание на Г.С.Раковски да създаде на на 15 юни 1862 г.
Привременно правителство, което да организира и ръководи въстаниците. За нуждите му е направен специален печат., върху който е изобразен коронован лъв стъпил върху османското знаме и държащ в едната си лапа меч, а в другата кръст. В околовръст е поставен надписа “българско привременно началство”. Вложения смисъл тук е очевиден. Подобно изображение, е поставено и върху печата на Втората българска легия в Белград от 1867. Разликата е в липсата на турското знаме, заменено със земя, както и в надписа - “Централни Български Р. Комитет в България 1867 “.
През пролетта на 1867 г. Панайот Хитов създава чета, върху чийто печат е изобразен коронован лъв стъпил върху турското знаме, държащ в лапите си кръст и меч. Надписът гласи “Горски народен български печат 1687 ” . С преминаването от четническата тактика към организираното националноосвободително движение, дело на Васил Левски, лъвския знак се утвърждава в още по-широки мащаби.
През 1871 г. Васил Левски поръчва печат за Българския централен революционен комитет. В нарежданията си той поставя ясни изисквания за неговия вид: “ да е големичък, колкото един бешлик, в средата с лъвче с корона, из устата му “Смърт или република”, от наоколу “Привременно българско правителство в България”.
Заповедите на Левски явно не са изпълнени точно, защото в писмо от 6 юли.1871 г. до Д.Попов, апостола на свободата настоява: “С Д.Общи получихме писмата и печатът; печатът е във всичко добър, само левът няма корона, защо така? Ако е сбъркано трябва друг да ся поръчя”.
Този факт е интересен за изследователя. Макар и убеден републиканец Левски е държал и на традицията, поради което и настоява за короната. Печатите от тази епоха са със сходни сюжети: само лъв, коронован лъв държащ кръст и т.н. Те нямат хералдична стойност, а единствно търсят моралния ефект.
Не случайно Левски пише: “Най-много за него (печата-б.а.) съм чакал. И седя на едно място, че на където и да отида, думите ми са тъмни, като недотам вероятни без него."Интересени за настоящото изследване са само два печата - на т.нар. “Българско привременно правителство” и на „Тайния съзаклятнически български комитет”.
В центъра на първия е поставен лъв върху триъгълен щит, с корона над него. Зад щита се подават знамена и оръжия. Този своеобразен български герб може да се резгледа като първи проект за държавен символ на свободна България.
В същия смисъл следва да се третира и вторият печат. Тук е представен щит с изобразен въху него изправен коронован лъв. Мантия увенчана с княжеска корона. Влиянието на герба на Сърбия от 1835 г. е безспорно. Лъвските изображения присъстват както върху революционните знамена, така и върху кокардите от калпаците априлските въстаници от 1876 г.
Обикновено те са с елипсовидна форма и надпис около лъвчето “Свобода или смърт”. Изработвани са от различни метали, злато, сребро, месинг, олово и бронз. Интересни са златния знак, принадлежал на Георги Нейчев от Панагюрище, представляващ лъв стъпил върху турското знаме, както и знакът на въстаник от I-ви революционен окръг. Тук лъвът държи трикольор.
Единствено издържани в хералдично отношение са кокардите на въстаниците от гр.Клисура, изработени от известния пловдивски златар Генко Куюмджията. Представляват триъгълен щит с княжеска корона над него. В щита коронован лъв. През 1870 г. със султански ферман от 28 февруари е обявена като самостоятелна църковна институция на българския народ.
За пръв път Българската нация се легитимира своето съществувание на Балканите, в Европа и света. Тя обхваща по-голямата част от Българското землище (епархиите: Търновска, Доростоло-Червенска, Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата „Св. Богородица“ и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска).
Съобразно параграф 2 от фермана който допуща да се извършва плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия, към Екзархията е включена голяма част от Македония. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на 19 век).
Екзархията има свой герб, представляващ елипсовиден щит с два изправени един срещу друг лъва, държащи кръстове. В краката на лъвовете е „Христовия монограм” (кръстосани букви Х и Р). Щитът е увенчан с корона.
Източник rudocs.exdat...ОР+
.gif)
